На спешно организирана среща с посланиците на страните от ЕС в началото на седмицата, българският министър-председател Сергей Станишев представи ново предложение към Брюксел за „Задълбочаване и надграждане на сътрудничеството в ключови области на извършваните в страната реформи”. Какво прозира, обаче, зад идеята?
Поредният епизод от безрадостната европейска сага на София през последните 3 години, в който недоумяващия Брюксел беше призован да изпрати нови попълнения експерти и съветници, които да поемат на свой гръб критичните стрели на ЕК към сегашните управляващи, издава една особено ярка национална черта – традиционната неспособност страната сама да се справя с проблемите си от всякакъв вид.
Следосвобожденска България в края на 19 век дължи своето държавно устройство на къде безкористната, къде не съвсем, помощ на руснаци, германци, чехи и всякакви други европейци, положили основите на местното правораздаване, администрация, наука и изкуство. До края на Втората световна война влиянието на тогавашните съюзници на България от хитлеристката коалиция в управлението на държавата е било повсеместно, а с настъпването на половинвековния комунистически режим, откровените „братушки” от Москва контролираха чрез своите хора цялата политическа власт и икономическите структури на държавата. През двете десетилетия на демократичния преход българските правителства се чудеха как да запълнят вакуума от напусналите страната най-подготвени специалисти с евтини, но „качествени” хора от чужбина  и сега, когато зад витиеватата фраза „недостатъчен експертен и административен капацитет” за сетен път

прозира тежката нищета от добре образовани и квалифицирани българи,

воплите за помощ отвън закънтяха отново.
В навечерието на европейските и парламентарни избори, в условията на тежка световна икономическа и финансова криза, кабинета в София предлага на Брюксел план за „задълбочаване и надграждане на сътрудничеството в ключови области на извършваните в страната реформи”. Въпреки изразеното недвусмислено становище от говорителя на ЕК, че „паралелни процеси и структури” са недопустими при наличието на съществуващите партньорски механизми, управляващите продължават да мечтаят за някой отвън, с когото да си измиват зацапаните от корупция и престъпност ръце, пред Брюксел. И всички тези копнежи са опаковани в една вече позабравена

терминология от тоталитарното минало.

Пред европейските посланици в София българският министър-председател е сравнил мащаба на реформите в последните години, сиреч през неговото управление, с „революция” , а доколкото въпросните реформите били процес на „постоянно самоусъвършенстване”, на практика той идейно се е върнал към смехотворната троцкистка теория за „перманентната световна революция”, но този път в побългарен социалистически вариант от 21 век.
Всичко това е колкото смешно и нелепо, толкова жалко и тъжно. Защото местната олигархия, организирана престъпност и корумпираните политици не желаят нито чуждестранни експерти, нито образовани и квалифицирани в чужбина млади специалисти, а най-малко каквито и да е „революции”. Те желаят сегашното статукво да продължи, засега успяват да го запазят  и се надяват, както досега, никой да не пречи на техния грабеж.
На наистина перманентния български грабеж.