02.08.13

С обещанието „Ще върнем България на гражданите!” БСП стана втора политическа сила на предсрочните избори през май. Първа стъпка в посока на въпросното „връщане” беше скандалното назначение от червеното правителство на Орешарски на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. След тоталното обществено изумление от откритието на кой точно „гражданин” са върнали България стратезите от столичния Солни пазар, хилядите всекидневно протестиращи по улиците на страната издигнаха  искания за пряка демокрация и реално участие  на избирателите във властта.

Изпълними  ли са подобни искания? Кога, всъщност, едно управление е демократично? Могат ли „народът” или избрани негови представители да се окажат истински тирани? В ленивите часове на ваканционно отпускане нека припомним някои ненаучени или позабравени в България черти на демокрацията.

Кои българи са „Ние, народът?”

В историческото си „Обръщение от Гетисбърг” американският президент Линкълн характеризира демократичното управление като управление „of the people, by the people, for the people”, сиреч „на народа, чрез народа, за народа”. Разтълкувано иначе излиза, че „народът” не са само сегашните избиратели, а всички хора от страната, включително тези, които не се интересуват от политика, сиреч не гласуват, и дори  неродените все още бъдещи граждани. Конституцията на САЩ /и тази на Индия!/ започват с еднозначното: ”We, the people”, което означава: „Ние, хората” ,   всичките жители на  тази страна, не само определена партия, група, нация, народ, всички ние, които я управляваме свободно и отговорно, сме суверени на страната си, не сме поданици на никого.

Това, че „ние всички” сме си господари е чудесно! Какво  става, обаче, когато след свободни демократични избори, в които гласуват едва половината от имащите право на глас българи, а огромна част от избирателите нямат политическо представителство в парламента, неизбежно е съставено слабо и „сламено” правителство, чието първо и скандално назначение взривява разбиранията на огромна част от обществото? Кой решава тогава? В такава ситуация кой е „господарят”? Лесният демократичен отговор е, че решенията се вземат от парламентарното мнозинство, но в конкретния нашенски случай неговият кворум зависи от един единствен глас / на крайната левица от „Атака/, което въобще не му пречи да управлява твърдо и безогледно.

Повече за автократичният манталитет

На този фон се налага и  въпроса какво означава да се управлява демократично? Преди всичко, твърдят политолозите, това означава да се управлява с внимание към всички и всичко. Просто при демокрацията мнозинството би следвало да се отнася внимателно дори затова, че няма да бъде винаги мнозинство, както и че не изразява волята на всички. Има и още нещо, което посткомунистическа България почти не познава, а именно че в условия на демокрация нещата не опират само до налагането на определен закон в парламента/ дори това да е съмнителната актуализация на един бюджет!/, но и до спечелването на активна подкрепа или поне пасивно съгласие на колкото е възможно повече граждани за този акт. Прилагането на закон приет с незначително мнозинство изисква автократичен манталитет, а същото се отнася и за автократичното прокарване на закон без подкрепата на обществеността, какъвто беше българския предваканционен случай.  Да се управлява демократично означава търсене в управлението на възможно най-широка подкрепа от всички! И да се помни, че простото мнозинство спечелено от онези, които последния път са пуснали бюлетина за теб, е слаб мандат.

Демократичен геноцид?

Друг въпрос – има ли мнозинството право да лиши малцинството от основни гражански права? Ако демокрацията бъде интерпретирана като суверенно управление на моментното мнозинство, да, има право. Това, обаче би означавало, че моментното мнозинство има и право да съсипе държавата си , вземайки ненуждни милиардни заеми или строейки излишни, опасни и финансово загробващи ядрени електроцентрали. Или  просто „законно” да избие част от гражданите си, какъвто е  случаят с Хитлеровите националсоциалисти  и евреите, както и кланетата в Руанда. Ако се разсъждава по такъв начин,  демокрацията ще бъде онова, за което я е смятал Платон – ужасяващата власт на страстите на тълпата. Тъкмо затова зрелите демокрации превъзмогват този проблем като определят правила за формиране възгледите на мнозинството така, че освен господстващо, то да е и демократично,  а чрез гарантиране на неотменимите граждански права  да е демократично и неговото управление.

Медии – Пеевски – Медии прим            

Какво, всъщност, представлява  въпросното „демократично мнозинство”? Преди всичко то е мнозинство, при изграждането на чиито възгледи участва цялото общество  в свободна и информирана дискусия. Каква демократичност имаше вназначението на Пеевски, когато българите потресени разбраха за него без предварителното знание за кого и какво става дума, без достъп до безпристрастна информация, по възможния най-непрозрачен и сляп начин? Ето защо освен свободата на словото за демокрацията са нужни зрели медии, които да информират почтено и да не манипулират. А нима медийната  „картинка” в България е такава? Всеки може не само да си даде отговор, но и да отчете, че в страните с развита демокрация правителствата предпочитат да подкрепят обществено отговорните медии тъкмо затова, че поставят високо летвата на качествената журналистика и не се страхуват, че  срещу тях ще се обърнат вездесъщите рекламодатели и политически спонсори. Освен това демократичното мнозинство трябва да е и представително, като взема предвид политическите различия, груповите интереси, етническото разнообразие.  Не на последно място демократичното мнозинство следва да е разумно и  в решенията му да не се отразяват моментни настроения или модерни политически повеи. Просто демократичното вземане на решения трябва да е израз на информирано, представително и отговорно премислено разсъждение, а не резултат единствено на партийна дисциплина или корпоративни интереси.

Кой на кого, какво щял да връща?

В крайна сметка излиза, че демокрацията би трябвало да бъде самоуправление на всички в интерес на всички. Това, обаче, си остава не само българска, но и световна химера. Засега цивилизованият свят спазва единствено правилото, че демокрацията не е  само власт за мнозинството, а и уважение към всички, към нас, към идващите след нас и към различните от нас.

И в  България, уви, все се опитваме да осмислим това правило, но то се споменава през последните 25 години единствено по време на поредната предизборна кампания. С фалшиви лозунги като „Ще върнем България на гражданите”, например.