Още в началото на мандата на новото правителство, министърът без портфейл Божидар Димитров очерта начините, по които България ще ликвидира демографската криза. В представите на министъра те се свеждат до „даването на гражданство на 30 хиляди хиляди души, дори те да не живеят в България”.
Увереността и лекотата, с която министърът без портфейл реши на практика проблема с демографската криза в страната, са наистина достойни за възхищение – онова, което поражда мрачни тревоги на няколко български правителства, което кара иначе сериозни статистици, икономисти и социолози да си блъскат главите вече две десетилетия, а обикновените хора да кроят  планове за спасение от обезлюдяващата си родина, получи своя кратък и съвършено оригинален отговор. 30-те хиляди човека, които годишно се губят в разликата между новородени и починали, ще бъдат компенсирани със същия брой щастливи притежатели на български паспорт, които хем

ще „освежат генетичния фонд” на населението,

хем ще попълнят нуждите от работна ръка, вероятно в очаквания икономически подем след кризата.
Напълно оригиналната идея за внос на българи от чужбина обикновено осенява всички управляващи в началото на техния мандат. „Импортираха” ги последователно и с недвусмислени резултати правителствата на  Попов, Беров, Виденов, Костов, като синия кабинет дори създаде фонд от цял милион лева, с които трябваше да бъдат върнати 50 хиляди българи от Бесарабия! Успехът беше същия, какъвто се оказа и в прословутата миграционна стратегия на групата „Станишев и сие”, която до 2011 година предвиждаше да приласкае обратно в родината най-новата българска емиграция и студентите от престижните западни университети.  Вярно, световната икономическа криза върна у дома известен брой работещи в чужбина, но в мига, в който в Европа нещата потръгнат отново, те със сигурност ще „сублимират” отново от бедния  и корумпиран местен трудов пазар.
Вариантът на министъра без портфейл за

превръщането на азиатци, африканци и араби в български граждани,

които да запълнят трудовите празноти в стопанството, може да се сблъска и с още една трудност. Според огласените неотдавна резултати от специфично изследване, посветено на „Социалните дистанции и етническите стереотипи за малцинствата в България”, коренното местно мнозинство изпитва „значими расови и религиозни предразсъдъци към етническите малцинства в страната”, като например араби, виетнамци и китайци. Дори повече, определилите себе си в анкетата българи като „трудолюбиви, гостоприемни и добродушни” са сложили в дъното на таблицата за приемливост „негрите от САЩ и ЕС, латиноамериканците, африканците и кюрдите”.
Така освен с корупцията, престъпността и сиромашията в най-бедната европейска членка, нейните бъдещи граждани от чужбина ще трябва да се сблъскат и с все по отчетливо изразения расизъм и етническа нетолерантност на местното население. Вероятно тъкмо подобни опасения е имал г-н министъра без портфейл, за да заяви, че тези бъдещи българи „дори биха могли и да не живеят в страната”.
Това, обаче, е само една от хипотезите. Останалите са оптимистични и всеобхватни като решение. Вероятно.