Новата стратегия „Европа 2020” на ЕК е на път да раздвижи някои институции в България – президентът и  външното министерство обявиха, че ще дадат началото на  отделни дискусии по темата.
Ще заговори ли официална София на един глас за мястото на страната в новата стратегия за следващите 10 години?

На среща с прогимназиални ученици през седмицата, българският президент Георги Първанов постави началото на широкомащабна кампания, в която той възнамерявал да води лично „десетки, а може би стотици дискусии в цялата страна” за българската позиция в стратегията „Европа 2020”. По същото време новата говорителка на външното министерство Весела Чернева обяви, че външният министър Николай Младенов възнамерява също да предизвика дискусия за координиране усилията на редица министерства по отношение новата стратегия на ЕК. Плановете са процесът на обсъждане да обхване както най-широк кръг държавни институции, така и неправителствения сектор, бизнеса и всички, които имат отношение към постигане целите на европейската инициатива.
През миналата седмица ДПС притисна правителството да реагира на официално обявената на 3 март от председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу десетгодишна стратегия, както и в спешен порядък да представи национален антикризисен план под заглавието „България 2020”.  В интервю за печата бившата еврокомисарка за защита на потребителите Меглена Кунева обясни защо „Стратегията 2020” е важна за „разчитане” в България и констатира, че „ докато в Европа говорят за широколентов интернет, ние българите говорим за дупките по пътищата; докато мислят за “интелигентна мрежа” на енергетиката, ние нямаме връзка със съседите – членове на ЕС, а темата за производството и енергоспестяването я ограничаваме до електрическите крушки”.

Дуетът България – ЕС

Добрата новина от всички изразени досега намерения е, че темата „Европа 2020” вероятно ще изплува на повърхността на обществения дебат от мътилката на политическите разправии независимо от сложната икономическа и социална обстановка, породена от кризата. Неприятната новина е, че официална София трудно ще постигне общонационална позиция във въпросния дебат, тъй като той още в своя зародиш вече се използува за вътрешнополитически и партийни цели.
На 23 февруари в Брюксел президентът Първанов предложи на президента на Европейския съвет Херман ван Ромпой България да поеме координираща роля в „стратегическите търсения за региона на Балканите” в рамките на десетилетието до 2020 година и до „седмица-две” да му представи своя концепция, която всъщност щяла да бъде „проект на всички български институции”. През споменатите седмици досега Първанов успя да обтегне докрай отношенията си с правителството след скандала с вицепремиера Дянков, в резултат на което управляващата партия ГЕРБ започна проучване около възможностите за снемането на държавния глава от неговия пост. На състоялата се през януари кръгла маса с мотото „България – накъде след кризата” държавният глава се обяви за по-висок бюджетен дефицит, мярка, диаметрално противоположна на правителствената икономическа стратегия в момента.

Полифоничният консенсус?

На неформалната среща на външните министри на ЕС в Кордоба, Испания, българският дипломат номер едно Николай Младенов потвърди становището на премиера Бойко Борисов, че новата европейска стратегия за следващите 10 години е и стратегия на България, но преди срещата, в София, за разлика от „координаторските” балкански идеи на държавния глава, настоя за за “запазване на финансовия дял на кохезионната политика и подкрепата за по-бавно развитите страни-членки”, каквато несъмнено е България.
Въпреки създалата се през прехода традиция за разнопосочно говорене по важни международни проблеми, свързани с националния интерес, тежките кризисни обстоятелства налагат България поне по европейските въпроси да бъде постигнат някакъв вътрешен консенсус. Просто защото, според думите на бившата комисарка Меглена Кунева, стратегията „Европа 2020” е „план за онова, което правим сега за следващите 10 години, а не какво трябва да правим в продължение на 10 години”.
Дали, обаче, гласът на разума ще надделее над тесногръдото партийно мислене?  И дали жалките междуличностни политически боричкания ще продължат да пречат на решаването на чисто екзистенциалните обществени проблеми на страната?
Въпроси, въпроси…Засега без никакъв отговор.