Татко изпитваше истинска слабост към хората на изкуството и прекрасното беше, че  чувствана им към него  бяха взаимни. За тях посещението в неговото фотостудио беше гаранция, че ще бъдат увековечени върху професионално изработен портрет, но по-важното беше друго – там те задължително щяха да бъдат красиви. Срещите с тези хора за татко беше повече от удоволствие. Те му даваха възможност да ги наблюдава отблизо – не на сцената или на киноекрана, а през обектива на  фотокамерата и да „рисува“ по специфичния си фотографски начин техните лица. Татко общуваше със „звездите“ от сцената, екрана и книгите по непосредствен начин, за да ги отпусне пред обектива преди мигновения фотографски сеанс често отделяше часове за разговори с тях.  И те му се отблагодаряваха по своему. Билети за премиерата на първия ред, гратиси за голямото гала-представление, благодарствени писма,  лични посвещения и автографи върху снимките. И с пощенски картички, красиви и интригуващи, облепени с шарени гербови марки, идващи от забранения за простосмъртния българин Западен свят през 50-те и 60-те години. С комплименти и мила благодарност за това, че неговите снимки са им помогнали за ангажимента в миланската „Ла Скала“ или Парижката опера, в престижен симфоничен оркестър, в модерно западно вариете или под шапитото на обикалящ света цирк.

Не е тайна, че много от артистите през тези години, особено в началото на своята кариера, попадаха в категорията, която татко наричаше с фина ирония  „Богата фирма, бедно положение“. Въпреки това, когато когато някои от тях го „завличаха“  без да си платят направените снимки, той не им се сърдеше. За него най-важното беше, че артистът е тръгнал по пътя на своята кариера, че светът може  да го забележи, че причина за това биха могли да бъдат и  снимките, направени от него в София.

Неотдавна ровейки се в старата семейна кореспонденция попаднах на няколко писма, които ми разказаха и една друга история, свързана с пътуващите в чужбина български артисти в годините на комунистическия режим.

Историята започва в края на 40-те години на миналия век, след обмяната на парите, национализацията и масовото изселване на по-заможните столичани в провинцията. Тогава онези с мазните каскети бяха решили не само да „национализират“ техните имоти и пари, но и физически да ликвидират потърпевшите – радикално чрез присъдите на Народния съд и непряко като ги докарат до просешка тояга и ги довършат с глад и мизерия. Това бяха т.нар. „фабриканти“, притежателите на „едра градска собственост“, близките на хора „репресирани от Народната власт“ и дори далечни роднини на т.нар. „невъзвращенци“, успяли да избягат в чужбина от комунистическия терор. Тъкмо такава комбинация от капиталистически и буржоазни „грехове“ се беше стоварила върху главата на твърде заможната преди 1945 година фамилия на първи братовчед на моя баща. Две поколения нейни членове бяха насилствено въдворени в Долни Богров със забрана дори да стъпват в социалистическата столица, а на най-възрастните, 90-годишните чичо и леля на татко, великодушно беше позволено да доизживеят дните си в най-малката стаичка от  тяхната някогашна пищна вила в полите на Витоша. В останалите помещения  бяха настанени  семейства от „прогресивен произход“ с техните деца,  а през лятото, в огромния национализиран вече двор, проверени социалистически гувернантки тичаха с дебело намазани филии след изпратените там да летуват деца на генерали и  партийни функционери.

Защо разказвам всичко това, ли? Защото макар и хлапак тогава, знаех как в началото на 60-те двамата самотни почти столетници вече бяха станали съвсем немощни, близките им в Долни Богров все по-често боледуваха и всички те имаха спешна нужда от лекарства. За „бившите“ обаче, вносни медикаменти  не се намираха, а и те вече нямаха пари да ги купят дори на черно. Циничното в случая беше, че бедстващите роднини на баща ми имаха дъщеря, която след следването си във Франция разумно беше останала да живее в Париж и същевременно се беше омъжила за талантлив български музикант, по-късно станал концертмайстор на световно известен филхармоничен оркестър. И двамата бяха готови да помагат с пари и всичко необходимо за да не живеят близките им в мизерия, обаче… В комунистическа България това е било строго забранено и е трябвало да се търсят други начини за помощ.

Естествено в хуманитарната роднинска акция се беше включил и баща ми. Той започва да моли приятели-артисти, на които  през тези години е било разрешаванода пътуват до Франция, да пренесат пакетче-две с лекарства, все едно, че са за тях. Срещу съответната парична „компенсация“ за риска, естествено,  получавана на ръка от френските изпращачи, а и  от татко под формат на безплатна серия от  снимки . И схемата някак си проработва . Оперни артисти, балетисти, музиканти от филхармонията, дори циркови артисти  започнаха да пренасят в София животоспасяващите лекарства и после „под сурдинка“ споделяха с баща ми прекрасните си впечатления от щедростта и вниманието на богатата му близка в Париж. В няколкото няколко лични писма до татко, / без пощенски марки, защото са също са били пренесени на ръка /, заможната му братовчедка благодари искрено за неговата помощ и грижи към родителите й, кани го настоятелно да й гостува в Париж, но…Какъв ти Париж, какви „пет лева“ през тези унизителни времена на репресии, терор и тоталитарна изолация?

По-късно някои от татковите “аркашки” успяха ловко да превърнат контрабандата с дефицитни лекарства в истински социалистически бизнес. При турнетата си навън те купуваха липсващи препарати и ги продаваха в България на баснословни цени. Защото когато трябва да се спасява живота, нуждаещите се не жалят средства. По-късно, както по-възрастните помнят, контрабадндия бизнес се разшири с доставки на модни обувки, шарени блузи, чорапогащи, дънки и какво ли още не! Просто българите  вече искаха да обличат  нещо по-различно от грубоватите и грозни артикули на НарМаг, Хоремаг и ЦУМ.