01 февруари 2020 г.

Георги Папакочев

След възторзите на лондонската „Даунинг стриит“ и емоционално-сълзливите сцени в ЕП на официалното прощаване с Великобритания по повод нейния „изход“ от Европейския съюз, не само международните наблюдатели, но и самите англичани все по-често започват да си задават въпроси като „Е, и?“, „Сега какво следва?“, „Трябваше ли да се стигне дотук ?“„Наистина ли Брекзит настъпи снощи?“. Нека не забравяме, че за голяма част от  британците датата 1 февруари 2020 г. е начало на обещаното  избавление от диктата на Брюксел, но за останалите / а мнозина смятат, че те всъщност са по-голямата част от населението/ датата е повод за сериозни притеснения свързани със щетите, които Обединеното кралство ще понесе след напускането на съюза и най-вече със смътното предчувствие за  срив в жизнения  им стандарт.

Континентът – откъснат !

Всъщност онези, които гласуваха за излизането на референдума през юни 2016 –та, бяха повярвали в обещанията на някои британски политици, повечето от които днес са в управлението, че е много по-добре Островът да се затвори в себе си, да бъде сложен край на свободното движение на работници, както гласи  член 45 от Договора за функционирането на Европейския съюз, правителството да може да сключва свободни търговски договори с целия свят и така да участва в изработване правилата на световната икономическа политика. И най-важното, естествено – да превърне Обединеното кралство, според думите на премиера Борис Джонсън, в една „Глобална Великобритания“, която да символизира Обетованата земя, която бившата вече членка на ЕС ще си възвърне отново славата на световен лидер. Впрочем, определението „Глобална Великобритания“ се оказа заимствано от Джонсън от доклад на депутата Боб Сийли и експерта по международни отношения Джеймс Роджърс, изготвен по поръчка на неоконсервния мозъчен тръст за външна политика  „Хенри Джаксън“ в Лондон, специално за  неговата предизборна кампания.

Тъкмо тази представа на Джонсън и значителна част от неговата Консервативна партия съвсем не съвпада с мнението на милиони британски граждани, сред които избиратели от Уелс, Шотландия и Северна Ирландия. Те  просто не желаеха Великобритания да хлопва търговските си порти пред Европа и други развити части на света, да не говорим, че самото Обединено кралство отдавна не притежава съответния индустриален капацитет и в сравнение със САЩ и Китай, например, то все пак е едно икономическо джудже. И още нещо. С излизането от ЕС, за разлика от очакванията на официален Лондон, относителната политическа тежест на Великобритания със сигурност ще намалее значително. Впрочем, още отсега се вижда, как по важни международни проблеми, като кризата с Иран или казуса с китайския  телекомуникационен гигант „Хуауей“,  страната не е в позиция сама да взема своите решения и продължава да координира действията си със САЩ и ЕС. А  подобни стъпки обикновено не са  присъщи на една категорична световна сила. Колкото до промяната на правилата в световната търговия, едва ли е реалистично да се очаква, че Великобритания сама е в състояние основно да ги промени. Да не говорим, че нейните намерения подсказват по-скоро стремеж към протекционизъм, отколкото към свобода на търговския обмен.

От другата страна на Ламанша

Влезлият  в сила официален развод между Обединеното кралство и Брюксел без съмнение ще причини и загуби за 27-те членки на ЕС в политическо, военно, така и в икономическо отношение. Затова е любопитно как Европа тепърва ще подходи при започващите дълги икономически преговори около реалното оттегляне на британците от съюза. Ето, например лидерът на либералите в Европейския парламент  и координитор за Брекзит Ги  Верхофстадт досега постоянно внушаваше, че отговора на Брекзит следва да бъде по-тясна интеграция на националните правителства във всички сфери, още по-голяма власт на Брюксел и в крайна сметка  федерализация на Стария континент. Да, обаче проучванията сочат, че европейските граждани не изпитват особен ентусиазъм в тази посока, поради което евентуален бъдещ натиск от страна на Брюксел би се оказал доста непродуктивен. Да не говорим, че самите еврофедералисти в Европейската комисия и Европейския парламент практически изчезнаха от политическото пространство, макар най-заклетите привърженици на европейската интеграция да продължават да  твърдят обратното. Особено показателно се оказа  изявлението на говорителя на германското правителство, който в самото навечерие на Брекзит  и въпреки често захаросаните послания на Брюксел, потвърди официално, че  излизането на Великобритания от ЕС е откровено  „разцепление на Европа“. От своя страна френският президент Макрон изрично посочи, че „Брекзит стана възможен, защото ние не променихме достатъчно нашата Европа”.

Така или иначе,  живота на Стария континент едва ли е замрял  на днешния 1 февруари  2020 година след нощните възторзи на брекзитиърите в Лондон. Впрочем, сериозните трудности около първия официален развод в ЕС  започват на 3 март, когато стартират преговорите за търговското споразумение между Великобритания и Брюксел. Дотогава все пак могат да се случат и променят доста неща, но едно е ясно – „краят на едно начало“, по думите на Рей  Бредбъри, е вече факт. Сега настъпва времето за размисли и преговори.