13.05.14

Доскоро върху покрива на бившия Царски дворец на софийския площад, носещ името на руския „Княз Александър I Батемберг”, можеше да се види един ръждясал, но радостен спомен от празненствата по повод влизането на България в ЕС в началото на 2007 – върху метално петолиние с железни ноти бяха изписани първите тактове от европейската „Ода на радостта“. Седем години по-късно пред Паметника на Съветската армия, извисяващ се край булеварда с името на руския „Цар Освободител“ Александър II,  в Деня на Европа публично беше изгорен европейския флаг. Същевременно в българския национален радиоефир предизборно полетяха обвинения, че „ЕС и НАТО са престъпни организации“ и се чуха призиви България да излезе от час по-скоро тях.

Какво се случва в страната, в която по-голямата част от населението декларира, че обича Русия и в същото време, според социолозите, изразява подкрепа за членството в ЕС? Защо българската историческа „русофилия“ като че внезапно започва да прераства в „еврофобия“ и кой се опитва да катализира тази трансформация?

Истерична антиевропейска пропаганда

Политологът от Центъра за либерални стратегии Даниел Смилов смята, че още е рано да се говори за подобна дълбинна промяна. Според него големият проблем днес не е в нагласите на хората, а в политическите субекти, които се опитват да използуват тези нагласи. Нявсякъде в Европа има националистически партии с подобно поведение, но тревожното в България е, че отговорна политическа формация, каквато би трябвало да бъде БСП и  чийто лидер е сегашен шеф на ПЕС, се поддава на такъв тип поведение. „Редно беше Станишев, който държа реч пред съветския паметник в Деня на победата, да се разграничи от изгарянето на европейския флаг, ако извършителите на този акт не са били свързани с БСП. Липсата на реакция, а по-скоро позитивното действие в разпалването на такива антиевропейски настроения, е безотговорно и опасно защото може да има дългосрочни последици“, е категоричен Смилов. В грозния акт на подпалването на европейското знаме друг известен политолог, професорът от НБУ Евгений Дайнов, вижда опит, инспириран донякъде отвън, донякъде от руската „пета колона“ в страната и от българското чувство за безпомощност, да се обърне европейския избор на България. „Избрахме да живеем в тази част на света, където хората стоят на краката си сами, нямат господари. Сега ни се предлага „путинофилство“ придружено от такава  истерична пропаганда срещу Европа, каквато не е имало и по Брежнево време, за да изберем да се върнем обратно във „великата“ евразийска степ, където всеки си знае мястото,  всеки си има господар, но свободни хора няма. Слава Богу, че това се случва сега, когато тази стратегия няма да получи подкрепата на българите, просто те вече никога няма да кажат „Искаме обратно при чичко Сталин!“, полемизира проф. Дайнов.

Дефекти в „колективния политически разум“

Макар българинът да е възпитаван „силно да люби и мрази“, днес омразата е на път да надделее в сложните политически баланси на страната. Докъде подобно изпепеляващо чувство би могло да доведе гражданите на най-бедната европейска държава? Даниел Смилов е далеч от мисълта, че в обикновения българин има нещо сбъркано – все пак реакциите му са сходни с тези на хората навсякъде в Европа. Различното, според него е дефектният местен “колективен политически разум“, откъдето идват неточните реакции на определени настроения, неправилните решения, които се взимат. От една страна традиционните партии, каквато е БСП, в момента са слаби и се носят по вълната за да уловят някакви обществени настроения, вместо да ги насочват. От друга страна на фона на тази слабост се наблюдава постоянното възникване на популистки партии, които по дефиниция са неустойчиви и в това е проблема, смята Смилов. Проф. Дайнов пък припомня как преди десетина години на българската публична арена е започнала да се намества омразата, която постепенно се е превърнала в основен, дефиниращ импулс в местната политика и в публичното пространство. “Ако българското общество продължи да живее в омраза, то ще бъде едно все по-„непостигащо“ общество /мразещият човек не е „постигащ“ човек!/, а хората ще стават все по-бедни, все по-изкушени да си мислят, че някакъв акт на омраза, стига да е по-драматичен, ще ги оправи. Омразата е подобна на тропическата треска „ебола“, при която вътрешностите на човека стават на пихтия. Омразата прави същото с обществото“, обобщава проф. Дайнов.

Кой опорочава родолюбието?

Все пак в тези силно поляризирани емоции има ли място за родолюбие, патриотизъм, за разумен национализъм в България? В съвременната политика дори не е нужно непрекъснато да се повтаря  и  заявява привързаността, лоялността и обичта си към собствената нация, отчита Даниел Смилов и пояснява, че  доколкото живеем в република тя, републиката, по дефиниция е „публично притажение“ и е дело на всеки един от нас. „Лесно е човек да се гордее с общност, която има вековна история и традиции. По-трудното е дали тази политическа общност има основание да се гордее с отделния човек. Много от онези, които се бият в гърдите като националисти, никога не си задават този къде по-важен въпрос“, констатира политологът Смилов. На ниво на емоции моментът да се формулира един просветен патриотизъм беше изпуснат, допълва от друга страна проф.Дайнов.  Тази кауза остана  в ръцете на хора, които предлагат омраза. Другото пропуснато, вече на политическо ниво, беше формулирането на националните приоритети и цели, които обществото да следва. Така патриотизмът се оказа откраднат  и превърнат в онзи дивашки национализъм от фашиски тип, който позволи една депутатка /Магдалина Ташева от „Атака“- б.а./ да стане  шефка на парламентарна комисия, вместо да бъде подведена под съдебна отговорност за това, че нарече от тв-екран „канибали“ сирийските бежанци в България „По този начин елементарният патриотизъм, чувството за обич към мястото, в което си се родил и си направил нещо, беше  опорочен“, заключава с горчивина проф.Евгений Дайнов.