Активирането на първата фаза на европейската система за противоракетна отбрана, под чиито щит попада и България, поставя в ново измерение членството на страната в НАТО и нейната роля за разширяването на отбранителния алианс в района на Западните Балкани.

В края на април 1999 година след посещение на централата на НАТО в Брюксел на тогавашният министър-председател Иван Костов, България и НАТО сключват споразумение за транзитно преминаване през въздушното пространство на страната на самолети на алианса в рамките на операцията „Съюзна сила”, която има за цел с въздушни удари да блокира действията на сръбската армия срещу етническите албанци в Косово. Два месеца по-късно след ново официално споразумение София дава разрешение за транзитно преминаване през българска територия на войски и екипировка в рамките на операция „Обединен защитник”/„Joint Guardian”/, насочена към осигуряване  и поддържане на етническия мир в Косово. На 29 март 2004 г. документите по присъединяването на седем нови държави, сред които и България, към Североатлантическия договор са депозирани във Вашингтон, и тази дата се приема за начало на българското членство в алианса.
Интелектът на отбраната
Девет години по-късно България вече се намира под щита на активираната първа фаза на европейската противоракетна система на НАТО, определяна  от съюзниците като „умна отбрана”,  участва в проектите на стратегията „интелигентна отбрана”, чиято задача е чрез сътрудничество да бъдат намалени военните разходи в условията на финансова криза, а нейни скромни контингенти дори участват в мироподържащи и тренировъчни операции на алианса като ISAF в Афганистан, КFOR в Косово, мисията за обучение на иракските сили за сигурност и други. И не само това. В края на този април на заседание на Северноатлантическия съвет в Брюксел външният министър Младенов декларира „силната ангажираност на България с бъдещата евроатлантическа интеграция на страните от Западните Балкани” и призова НАТО да даде ясен сигнал, че вратата на алианса остава отворена за тях.
Хайде, НАТО!
Известно е, че стратегическите пътища на България към Европа преминават през Западните Балкани, но е ясно също, че в Босна и Херцеговина, Косово и република Македония  продължават да съществуват проблеми. През  2010 година Босна получи план за действия за членство в НАТО, но едва наскоро постоянните конфликти между мюсюлмани, сърби и хървати там бяха овладяни със съставянето на правителство и постигнатото споразумение за прехвърляне на правомощията по отбраната от регионалните на националните власти. Поради което, по думите на генералния секретар на алианса Расмусен, членството на страната в НАТО ще изисква още много „политически усилия, решителност и диалог”. България  официално подкрепя стремежа за влизането на Косово в пакта, от 2009 година между Прищина и София са установени официални дипломатически отношения, но само преди месец на конференция, организирана от Атлантическия клуб в България, косовският премиер Буяр Букоши сам посочи проблемите пред своята страна: Сърбия не я признава като отделна държава, а Румъния, Гърция и Испания все още се противопоставят на косовската независимост. Букоши спомена също за корупцията, социалните проблеми, организираната престъпност и за все още липсващото върховенство на закона в своята родина.
Евроатлантическият дрескод
Парадоксално, но най-деликатен се оказва проблема с македонската кандидатура за  НАТО. Ако съдим по цитирана от БТА публикация на гръцкия вестник „Вима”, на срещата на върха на алианса в Чикаго Атина отново е наложила позицията си срещу членството на Македония докато не бъде намерено решение в спора за нейното име. Въпреки ходатайството на Турция, някои големи членки на пакта начело със САЩ са предпочели въпросът да не бъде повдиган във време, когато Атина е изправена пред избори и икономическа криза. София, която продължава да проявява обяснима чувствителност към т.нар. „хулигански антибългарски инциденти” в Скопие, все пак е склонна да подкрепи безусловно членството на Македония в НАТО поради необходимостта от регионална сигурност, но е решена да постави своите строги претенции към югозападната си съседка при кандидатстването й за влизане в  ЕС.
Така българската врата за влизане на страните от Западните Балкани в НАТО и оттам в ЕС не е заключена. А дали тя ще бъде гостоприемно  и широко отворена зависи не само  от дипломатическите усилия на София, но и от бързото премахване на спънките от самите кандидатки. Защото днес НАТО означава сигурност, а сигурността е ключов фактор на просперитета. Особено на Балканите.