27.05.2016

Втората половина на 2018 година за България ще бъде  уникално изпитание – за първи път най-бедната и недоволна европейска членка  ще бъде ротационна председателка на Съвета на ЕС. На този етап закъснялата, според редица наблюдатели, подготовка за това уникално събитие удивително напомня вълненията на сиромашко местно семейство, което след две години цели 180 дни е задължено да се представя като смислен церемониалмайстор в „Клуба на богатите“.  До днес подготовката за тази абсурдна в европейски контекст и съвършено необичайна роля се върти единствено около финансовите и технически предизвикателства на бъдещото председателство. Досега обаче, сред управляващите липсва яснота по основното задължение на бъдещата втора столица на ЕС след Брюксел, а именно нейните председателски концепции за насоките за развитие на Европа като цяло и приоритетите на страните-членки на съюза в продължение на половин година, както и идеи за решаването на многобройните предизвикателства, пред които е изправена общността. А днес, две години преди поемането на тежката национална отговорност, въпросните предизвикателства  пред Брюксел са особено сериозни.

Заплахите

Всъщност един от най-сериозните проблеми е свързан с единството на ЕС. Известно е, че липсата на  това единство, заплахите срещу сигурността на отделните държави и връхлитащите от различни посоки страхове  са средата,  довела до опасното разрастване на национализма и появата на несистемни партии на Стария континент.

За какво, по-точно става въпрос?

Демографите прогнозират, че в  средата на 21 век населението на света ще достигне немислимите допреди десетилетие 10 милиарда жители. Което неизбежно изправя човечеството пред гигантското предизвикателство да осигури изхранването на тези хора, след като се очаква търсенето на храни в световен мащаб дотогава да нарасне двойно.

От друга страна природните ресурси, необходими за населението  на планетата намаляват все по-драматично. Последствията от климатичните промени, недостигът на питейна вода и земеделски земи също са неоспорим факт. А всичко това отделните държави по света отчитат  като  нови рискове за своята национална сигурност. Получава се така, че разрастващите се национални, етнически и междудържавни конфликти се също се оказват генератори на непознати по мащабите си досега миграционни  вълни. Да си припомним само: първите вълнения в Сирия започнаха сред местните земеделци, чиито доходи се бяха сринали в резултат на сушата. Правителството в Дамаск хвърли армията за потушаване на аграрните вълнения, после избухна гражданската война, подкрепяна с оръжие от другите сили в региона и в крайна сметка поредния тежък конфликт в Близкия изток стана факт. И съответно няколко милиона сирийци поеха бежанския път към Европа.

Европейско единство и бизнес?

Едва ли има европейски политик, който да не си дава сметка, че войните и недоволствата не допринасят за развитието на международния икономически и търговски обмен. ЕС, като най-голямата икономическа общност в света, е жизнено зависим от международната търговия. Главният европейски стопански мотор Германия например, изнася повече от половината от своя БВП в чужбина, като 50 на сто от този износ отива в останалите европейски страни. Германският производствен капацитет изразително надхвърля вътрешните нужди на страната независимо от огромните държавни стимули за него. За да запазва темповете си на икономическия растеж, своята висока трудова заетост и социална стабилност, Германия  е длъжна  да изнася непрекъснато в чужбина,  и то в огромни обеми. И за да осъществява тази своя екзистенциална вътрешна нужда, страната се възползва максимално от икономическите структури, курса на еврото и законодателството на ЕС.

Това обаче поставя въпроса дали подобна политика не засилва разделението на Стария континент, или казано с други думи, дали ЕС е в състояние да изработи своя единна политика, която да подкрепя само една или няколко големи държави и в същото време  да не ощетява останалите? Берлин очевидно е наясно с всичко това, но засега той по-скоро предпочита да развива огромния си икономически потенциал с помощта  на ЕС. А останалите членки на ЕС, естествено, реагират на това положение.

България и европейските „групари“

Един от аргументите на Германия по въпроса за „отворените врати“ за мигрантите е, че те ще помогнат за укрепване на европейската  икономика и така ще ускорят процесите на федерализация на ЕС. Засега това не се  е случило. Обратно,  последствията свързани с  мигрантските вълни успяха солидно да разтърсят ЕС. Сред тези последствия освен идеята за разделение на европейските Север и Юг, на Стария континент се оформиха  групи като тези  на Великобритания и скандинавските държави,  а в източната на съюза и Вишехрадската група. Да не говорим за разделението на богати и бедни европейски членки, като в дъното на вторите трайно място е заела бъдещата през 2018 г. ротационна председателка на Съвета на ЕС, България.

Сиреч страната, която в битността си на ротационен европейска аватар в продължение на половин година следва да предлага възможни решения за ключовите предизвикателства пред цяла Европа.  И то при положение, че все по-мъчително намира такива решения за собствените си тежки политически и икономически проблеми. И не на последно място да е  държавата, която най-сетне следва да се избави от образа си на „ужасното дете“ на ЕС.

Дали това бедно и недоволно от себе си европейско „дете“ ще се справи с лидерските си европейски задължения след две години, засега  е повече въпрос на въображение, отколкото на някаква сигурност  И на известни надежди, все пак.