Проблемите около външнополитическата идея фикс на българското правителство – влизането в Шенгенското пространство – са на път да се превърнат в основна мишена за критики от страна на президентските кандидати в започващата кампания. Дори повече,  очертаващите се нови шенгенски неблагополучия е възможно да  дадат повод за сериозна преоценка на цялото 5-годишно членство на страната в ЕС:
Точно месец преди президентския и местен вот в България вътрешните министри на страните от ЕС ще се произнесат окончателно за разширяването на Шенгенското пространство и най-вече по кандидатурите на България и Румъния за членство в него. Индикациите от последните дни, обаче, са твърде обезкуражителни за балканските съседки. В края на миналата седмица европейските издания на „Ню Йорк таймс” и „Интернешънъл хералд трибюн” публикуваха едновременно съсипваща статия за ситуацията по външните граници на двете еврочленки, пораждаща възникването на своеобразен нов консерватизъм сред големите европейски държави по отношение разширяването на шенгенската зона. Основанията, от една страна, са икономическата криза на Стария континент, опасенията от имигрантски натиск от Африка и засилващите се националистически настроения сред страните-членки, а от друга – несекващата корупция по митниците, организираната престъпност и неефективната съдебна и правоохранителна власт в кандидатките. Публикацията, появила се само седмица преди планираното посещение на германския вътрешен министър Ханс-Петер Фридрих в София, съвпадна с изявление на говорителя на вътрешното министерство в Берлин, който поясни, че предвид отрицателните доклади на ЕК през юли Германия гледа „въздържано на желанието за членство” и че окончателното мнение на министъра ще бъде оформено след разговорите му по въпроса с Франция и Холандия – двете главни опонентки на българската и румънска кандидатура.
Топчето пуква
Сега, когато вече са ясни всички участници в надпреварата за българския президентски пост, оръжията за „шенгенските” атаки срещу двойката на управляващите вече се подготвят и те ще бъдат насочени не толкова срещу добряшки усмихнатия досегашен министър на регионалното развитие и благоустройството Плевнелиев, а срещу неговата излязла в отпуска само за изборите подгласничка и министърка на правосъдието Маргарита Попова. Тъкмо тя предстои да поеме върху себе си основните критики свързани не само с преговорите около Шенген /нейното правосъдно ведомство отговаря за връзките на България с ЕК по този въпрос/, но и за постоянните й противоречия с вътрешния министър Цветанов, за кретащата реформа в съдебната система, която е централен обект на критиките във всички мониторингови доклади на ЕК. Местни наблюдатели дори допуснаха, че извеждането на правосъдната министърка от състава на правителството е планирано с цел заместването й с друга, безкритично подчинена на премиера и вътрешния министър фигура, която безпрекословно да изпълнява техните нареждания.
Софийското „Ватерло”
А основните сериозни конкуренти на правителствените фаворити Плевнелиев-Попова са експерти тъкмо в европейската проблематика. В предстоящите дебати някогашният външен министър и евродепутат от БСП Ивайло Калфин със сигурност ще вкара неизкушените по въпросите на българските измерения в европейската външна политика кандидати на ГЕРБ в опасното блато на празното некомпетентно говорене, а доскорошната еврокомисарка, „европеец на 2008 година”, опитна юристка и сега независима кандидатка  Меглена Кунева най-вероятно ще изведе ключовия дебат за европейското настояще и бъдеще на България в плоскост, която все още е непостижима за скромния опит и познания на предварително сочения за победител тандем на властта. Естествено и останалите участници от кандидат-президентската кохорта ще извадят своите аргументи в спора, което ще усложни допълнително кампанията на двойката от ГЕРБ.
Радост в мъка, мъка в радостта
В очакваната тежка битка, обаче, е възможно да се роди и неочаквано добра възможност.  А тя е, че шенгенските неблагополучия биха могли да детонират отлагания вече пет години дебат за смисъла от членството на България в ЕС, за грешките и пропуските в досегашната българска евроинтеграция, за разумните перспективи на едно достойно партньорство в клуба на 27-те и най-вече за постепено възстановяване на изгубеното доверие на българските европейци в политиката, в политическото. Което би могло отчасти да укрепи и тяхното разклатено национално самочувствие.