Скандалът с посланиците агенти на комунистическата ДС, прерастнал логично в аферата с подслушванията, причини известни проблеми в средите на властта.
Какви са възможностите на управляващите да се справят с тях?
Ако се разгледа по-внимателно предложената от премиера Бойко Борисов метафора за „бъркане в раната на ДС” след осветената публично част от дипломатическата агентура на страната, трябва непременно да се отбележи, че през последните 21-години въпросната рана е била третирана внимателно и щадящо, а сега бъркане в нея просто няма – нито с лекарски пръст, нито със скалпел. По-скоро става въпрос за неизбежен ход на властта, при който иначе чудесно обгрижваната от посткомунистическата политическа класа  язва се „обади” отново за да предупреди отново колко важно е за всяко управление да не прави резки движения по темата и да не прекратява досегашната терапия на наследената от комунизма хронична болест.
Ринги, ринги, рае
Как иначе би могла да бъде разтълкувана патетичната декларация на Народното събрание, в която мнозинството притеснено приканва посланиците – ченгета, забележете, сами да се оттеглят от задграничните си постове, след като зад тях застава техният другар по принадлежност и сегашен държавен глава Първанов, а бившият външен министър и някогашен негов съветник Калфин открито ги призова да не се поддават на „глупавите призиви или настоявания” на парламентарното мнозинство? Или конюнктурните предизборни просветления  на „приятелската опозиция” от дясно, че ДС започнала да диктува дневния ред на управлението за да се домогне до „отстъпки пред руските енергийни интереси”, или че хората на Бойко Борисов се държали като „двуликия Янус” по отношение собствените си назначения на хора от бившите тайни служби? И всичко това се говори от същите онези фигури, които не посмяха, а и не пожелаха да ликвидират радикално проблема в годините на своето управление?
Изправяне на кривия макарон?
За разлика от комбинациите на вечните жонгльори в българската политика и на формациите, паразитиращи като брокери на сегашните и бивши тайни служби във властта, обикновения българин едва ли поставя под съмнение връзката между ДС, подслушванията и свързаните с тях скандали. Дори повече, в разгара на текущата тупурдия около СРС-тата  няколко неправителствени и правозащитни граждански организации поискаха в писмо до премиера незабавното освобождаване на седем осветени като агенти на комунистическите тайни служби областни и заместник-областни управители, чието присъствие в управлението е окачествено като гавра с жертвите на тоталитарния режим. Причината – политическата и гражданска реабилитация на репресираните от комунизма лица минава през санкцията на областния управител, същият онзи с агентурен псевдоним, който обича мъдро да повтаря: „Това са отживелици от миналото, ние гледаме напред”. В същото време двама бивши български президенти, Желев и Стоянов, предложиха официално 1 февруари да бъде обявен за Ден на памет за жертвите на комунизма!
Впрочем, истинският европейски поглед напред е свързан с мониторинговите доклади на ЕК по правосъдие и вътрешен ред, а междинният доклад, който предстои, до голяма степен ще бъде повлиян от законността на подслушаните разговори между високопоставените представители на властта. От отговора на този въпрос ще зависи доколко макаронът, през който управлението гледа към Европа и Шенген ще се поизправи и въобще доколко хроничната ДС-болест на България ще продължи да бъде лекувана както досега с детски витамини или е дошло време за радикална хирургическа интервенция, с всичките рискове за властта.
При това в годината на местните и президентски избори.