11.03.2015

„Не медиите овладяват държавата, а държавата овладява тях. Те се финансират скрито от правителството и стават инструменти на властта. Затова в „изсветляването“ на българските медии трябва непременно да попадне и държавата“. С тези думи д-р Светослав Терзиев, преподавател във Факултета по журналистика в Софийския университет, постави различен акцент в темата за „Медиите като инструмент за завладяване на държавата“ на конференция, организирана от Центъра за изследване на демокрацията и Медийната програма на Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер“. На форума беше представено най-новото изследване на ЦИД за състоянието на българските средства за масово осведомяване.

Контрол на медийното задкулисие

Д-р Мария Йорданова, която оглавява правната програма на Центъра, припомни за кой ли път, че най-съществените дефицити в българския медиен модел са липсата на прозрачност по отношение на собствеността; монополното положение на пазара и зле развитите механизми за саморегулация. „Впечатлението е, че медиите се контролират не толкова от специализираните регулатори, колкото от икономическите и политически интереси на собствениците и преди всичко от анонимното задкулисие зад тях“, отбеляза изследователката и посочи най-ярките последствия от всичко това: ниско доверие в медийната независимост с едва 17 на сто подкрепа през миналата година и „прословутото“ 106 място в класацията на Репортери без граница за свобода на словото, където България дели позиция с Непал и Конго.

Неинформираните граждани

Някогашната радиожурналистка, сега посланичка на САЩ в София Марси Риис припомни, че свободният обмен на информация е основно завоевание на съвременния начин на живот по света, което прави свободата на медиите тема с универсално значение и важност. Според нея не може да има добре функциониращо правителство, ако сред хората отсъства дебат за публичната политика. Посланик Риис смята, че независимо от изобилието на информационни средства, когато гражданинът се намира на пазар, чиято собственост е в ръцете на един или няколко човека, той получава субективно мнение само за един от сегментите на обществото. И ако този сегмент бъде използуван умишлен да влияе върху общественото мнение, тогава свободата на медиите остава под въпрос. „Ако приемем, че целта на медиите е да информират, но гражданите научават само част от онова, което се случва, те няма да са информирани граждани. Тъй като в много случаи в България не е ясно кой притежава медиите, гражданите не могат да се ориентират кой точно ги информира. Гражданинът трябва да знае кой плаща сметката, кой контролира редакторите и кои са хората, които финансират медиите“, поясни посланик Рийс.

Медиите като политическа сопа

Кристиян Шпар от фондация “Конрад Аденауер“ призна, че от многото конференции на които е присъствал напоследък, темата за „Медиите като инструмент за завладяване на държавата“ е истинско предизвикателство за ситуацията в българския медиен сектор. Въпреки че място за подобрение в България има, никак не е случайно, че положението на страната се е влошило в класициите за свобода на словото, смята Шпар. Онова, което се знае публично по-малко за тези класации е, че те описват натиска на правителствата върху журналистите. В България, обаче, дори и най-критично настроените журналисти не са преследвани систематично от властите, все пак страната е членка на ЕС. Но НПО-тата успяват да покажат условията вътре в медийния сектор. Споменатата класация на „Репортери без граница“ вклюва данни за условията за работа в редакциите и степента на свобода, която собствениците на медии дават на своите журналисти да информират независимо, казва Шпар. „Така че различни форми на натиск срещу журналистите има – от политиците както и от от държавата, която е най-големия рекламодател за много медии. Но натиск упражняват също дребни рекламодатели, други бизнесмени и, разбира се, медийните собственици. Български колеги ми казват, че собствениците нямат интерес да произвеждат добър журналистически продукт, а по-скоро да използуват медиата си като политически и икономически инструмент“, разказва е притеснно Кристиян Шпар.

Медиите и системния проблем

Проф. д-р Нели Огнянова, един от най-авторитетните експерти в българското медийното право, определи прозрачността и като начин за контрол върху информационните канали, за евентуалното им присвояване, откъдето и опасността от срив в качеството на демокрацията „Затова задължително трябва да говорим за прозрачност, както и никой да няма прекомерно голямо влияние на медийния пазар. Прозрачността на медиите е част от системен проблем, но за съжаление не може да се постигне поле на прозрачност в медиите, когато ситуацията е същата в останалите сектори“, констатира проф. Огнянова и подчертава, че след като основните сделки в медиите преминават през съдебен контрол, това сочи първостепенното значение на реформите в съдебната система.

Синдромът „Майка и дете“

Според медийната юристка е крайно време да се заговори за прозрачност върху влиянията и контрола. Собствеността не е единствена, която показва зависимост между лицата, владеещи една медия и медийното съдържание. Има форми за прикриване на тази собственост – офшорни зони, специфичния български феномен на „консултантите“, които за разлика от собствениците не биват проверявани, защото законът не ги лови, казва проф.Огнянова. „Ето пример – проверките свързани с принадлежност към ДС са насочени към собствениците, а не към консултантите. Към прикриването принадлежи и темата за медиите в „Семейството“, българският синдром „Майка и дете“ и т.н.

Според проф. Огнянова при финансирането на медиите съществуват няколко схеми. „Едната е свързана с кредитите – виждаме как медии, които привидно нямат връзка помежду си, все пак имат нещо общо и то е, че са големи длъжници на КТБ, което е медиен факт. Като се започне от ТВ7, може да се мине се през „Нова българска медийна група“, придобита базисно с кредит, да се погледне дружеството, което владее вестниците „24 часа“, „Труд“ и 168 часа“ на Веленина Гочева, собствениците на в.“Стандарт“. И може би също „сложния“ въпрос откъде се взе този втори „Медиен съюз“?. На базата на това, което казвам, може да се изработи хипотеза, която подлежи на проверка и да да се потърсят отговори на въпроса какво обединява медиите в този Втори съюз“, смята проф. Нели Огнянова.

Да „превземеш“ медийно държавата

Според медийната юристка в България също съществува вертикална интеграция между реклама и медии. „Една правна система не бива да допуска един и същ субект да продава реклама на медиите и същевременно програмно време на рекламодателите. Това, обаче, се допуска и държавата също играе роля в това отношение – тя заличава правни пречки, легитимира такива играчи. Държавата участва и в разпределението на публичния ресурс, където освен пари за реклама става въпрос за европейските средства, за информационните кампании, което създава действително впечатлението за „превзета“ държава.“, казва медийната юристка.

Проф. Огнянова спомена и за договори, за които няма официални данни, но отвреме навреме те изникват. От тях се вижда, как хора с малък пазарен дял, който не попада в полезрението на Комисията за защита на конкуренцията, играят основна роля при вземане на кадрови решения по отношение на медиите. От сайт на комисия за ценни книжа могат да се погледнат договори от сделки с медии, които сега са в състава на голяма медийна група, и там да се види, че в тях съществуват клаузи, които предоставят на някакво българско физическо лице и неговото много малко дружество възможността да определя шефа на новините на една българска телевизия. Нещо за което се се досещаме, но не можем да го докажем. Много неща се знаят, но се доказват трудно, признава многозначително проф. Огнянова.

Така лутането в лабиринта на българските медийни проблеми продължава. Засега, или по-точно – все още.