11.06.2014
Тези дни изпепеляващият въпрос за българската политическа върхушка е как и кога точно ще падне правителството на Орешарски. За обикновените хора въпросът беше решен категорично, безкомпромисно и еднозначно точно преди година, когато на 14 юни десетки хиляди гневни мъже и жени спонтанно изпълниха улиците и площадите на страната с обърнат надолу палец за съдбата на едно от най-ненавижданите правителства от началото на прехода. На този ден българските граждани чуха разтърсващата новина за избора на Пеевски за шеф на ДАНС, претеглиха „аргументите“ на Станишев, че предложението на министър-председателя за този пост не било „стандартно“, но въпреки това той бил направил „правилния избор“ и точно разшифроваха бръщолевенето на самия Орешарски, че външният специалист за ДАНС бил търсен „умишлено“, че изборът на Пеевски бил „удачен“ и той, видите ли, щял да възстанови „държавността“ в България. В следобедните часове на миналогодишния 14 юни общият вик „оставка“ всъщност беше смъртния акт на един мимолетен кабинет, преминал в политическото небитие само седмица след своето конституиране.
Живият мъртвец?
Противно на онези 70 на сто българи, за които леталният изход на кабинета вече беше факт и за които неговото изпращане в небитието трябваше да се случи час по-скоро, партийните орисници на правителството „Орешарски“ – БСП, ДПС и Атака – решиха да извършат най-отблъскващата некрофилска практика в съвременната българска история. С немислими парламентарни и властови прийоми, с брутално манипулиране на гладните и безгръбначни медии, с масираното използуване на усвоените от времената на АОНСУ и ДС техники за пропаганда и контрапропаганда, с невиждан парламентарен натиск върху опозицията, проруските левичари изправиха политическия труп на кабинета „Орешарски“ на националния прозорец с намерението да внушат на Европа и демократичия свят, че мъртвецът всъщност е жив, шава и дори менажира изпълнителната власт.
Пълни глупости!
Само месец след ритуалното самоубийство на правителството /парламентарното мнозинство и лидерът на ПЕС Станишев обикновено говореха вместо него/, възмутената зам.-председателка на ЕК Вивиан Рединг, пристигнала в София за да чуе тежненията на българите, категорично отказа да се срещне с Орешарски и обяви, че симпатиите й са към „гражданитете, които протестират срещу корупцията“. С изключение на няколкото протоколни пътувания до Брюксел, от една страна зомбираният премиер Орешарски не беше приет сериозен европейски или световен лидер, а от друга нито един авторитетен политик с международна тежест така и не прекрачи прага на „Дондуков“ 1. Както при литературния „дядо Йоцо“, безжизнения поглед на българският министър-председател гледаше единствено на изток, към Москва. И когато не друг, а подчинените му външен и военен министър се опитаха да обяснят опасността, пред която е изправена България след анексирането на Крим и действията на Русия в Украйна и предизвикателствто за рехавата национална сигурност, което поражда тази криза, политически бежзизнения премиер повери проблема на тяхната БСП. И резултатът не закъсня – посипаха се заплахи за партийни санкции срещу Вигенин и Найденов за волунтаризъм и едва ли не паникьорство за отношението им към „святата“ дружба между „нашите два славянски народа“.
Йо, хо, хо, и бутилка ром!
Естествено скрити зад политическата мумия на премиера, политическите хитреци от парламентарното мнозинство успяха да свършат и други „велики дела“ през изминалата година. Те досъсипаха националната енергетика, финансово замразиха бедстващата социална сфера, снижиха до медицински маразъм общественото здравеопазване, блокираха още по-яко уж „независимата“ съдебна система, с „помощта“ на нискоквалифицираната си клиентелистка администрация успяха за пореден път да спрат евровондовете за ключово важни програми. Най-позорната им далавера, вкарала България в тежък принципен конфликт с ЕС и САЩ, се оказа представяният за европейски, а всъщност чисто руски проект „Южен поток“. Скритите врътки на поетите ангажименти и неизбежните корупционни практики около спорната газова тръба тепърва ще бъдат разследвани и със сигурност, рано или късно, ще се появят наяве с надеждата прокуратурата да им обърне нужното внимание.
Голямото зомбиране
Мумифицирането на едно правителство за цяла година не можеше да не размърда и позабравената от комунистическия период „зомби култура“ на българина, който беше принуден реално да живее със „скъпия“ мъртвец в мавзолея. Отново започнаха да звънтят идеи за реиндустриализация / разбирай връщане от небитието на ръждясали грамади като „Кремиковци“, например!/, в лудостта си напорист политически параноик обяви, че ще връща комунистическата табелка „НРБ“ в сегашната конституция на държавата и ще възстановява наборната военна служба. На поклонение пред Паметника на Съветската армия фанатизирани русофили изгориха на клада от запалки „Зипо“ европейския флаг, окичиха се със странния за българската история „Георгиевски трикольор“ и неясно защо изфабрикуваха лозунга „Братска победа“ с руския и български флаг Каква „победа“, защо „братска“, срещу кого?
През 18 век италианецът Луиджи Галвани допрял медна и цинкова пластина до ампутирания крак на жаба и бутчето започнало да шава. През второто десетилетие на 21 век левичарските политически алхимици в продължение на цяла година галванизираха неживия кабинет „Орешарски“. Накрая бяха принудени да прекратят отблъскващия си експеримент. Резултатът – пропиляни по този престъпен начин 365 дни от живота на най-бедните, демографски сублимиращи, но все още съществуващи българи. Все още!