22.04.2013
Едва ли има цивилизована държава, в която преходът от една политическа система към друга да продължава почти четвърт век. Вероятно няма и прецедент, при който веднаж възприета единодушно като форма на управление, демокрацията, която Платон обяснява още през 4 век пр.н.е., вместо да се развива напред и нагоре да върви съзнателно назад и надолу. И да става все по-непоносима за исконния си носител – хората, народът, обществото.
Оказва се, че такава държава е България. След две десетилетия демократични надежди, празни илюзии и лишения, нейното население комай се е примирило с неизменното отрицателно клеймо „най” и вече го носи с някакво обречено безразличие, отвръщайки очи от грозното лице на т.нар.”народовластие”.
А то действително изглежда отблъскващо.
Грозно е, когато една малка по територия и с изчезващо население страна се „отчита” пред Европа и света със смешно нисък бюджетен дефицит и държавен дълг, а нейните ровещи в кофите за боклук възрастни пенсионери мечтаят да влязат в затвора, за да ги храни там държавата. Непоносимо е, когато над половината демографски изчезващи български деца се намират в риск от бедност и социално изключване, а всяка седмица местната миниатюрна олигархия произвежда по двама нови милионери. Неприемливо е държавата с най-бедното, болнаво и нещастно население да е на дъното в ЕС по разходи за социална защита и здравеопазване. Ужасяващо е при остра демографска криза да се оцелява в страна, която е на челно място в Европа и света по смъртност в резултат на тежка сиромашия, живот в риск, ниска заетост и лошо здравеопазване. Изгарящо обидно е да се нарича „демократично” общество, което от години стои заковано на дъното в срамната класация на Европейския съд в Страсбург по нарушаване на човешките права.
Смазващо унизително е Държавният департамент на САЩ в своя годишен доклад за демокрациите в света кой ли път да констатира, че корупцията в България подкопава общественото доверие в съдебната система и другите държавни институции, че в страната има злоупотреби с подслушването, насилие и дискриминация срещу жени и деца, че продължава да съществува антисемитски вандализъм, трафик на хора, дискриминация срещу членове на ромското и турското етническо малцинство. Разтърсващо срамно звучи хвалбата е, че веднъж в годината българска община великодушно осигурявала безплатно къпане на местните роми по-случай техния международен ден, и то в баня с подарена от природата гореща минерална вода! Безкрайно тъжно е да наблюдаваш как десетки безработни здрави и в силата си мъже промиват тонове чакъл край панелен квартал в столицата с отчаяната цел да търсят люспички злато в патетичния искърски Клондайк!
Залинялото лице на българската демокрация става още по-сбръчкано при мисълта, че манипулираното отвсякъде и по всякакъв начин население наистина е в състояние да преизбере начело на държавата си същите онези, които го изкараха по улиците и площадите през февруари и бяха докарали до античовешкото отчаяние седем българи, да се залеят с бензин и да си драснат клечката. Не „Стокхолмски”, а шантав български синдром е сякаш нарочно да тикаш властта в ръцете на най-големите си душмани и доказани некадърници! Пълен абсурд е някогашните комунистически тайни служби вече трето десетилетие след т.нар.”промяна” чрез своите стари мрежи от агенти и доносници да продължават да дърпат конците на марионетките си в икономиката, силовите ведомства, културата и най-вече в медиите и да обричат обществото да зяпа вечно по телевизията техните пошли и отблъскващи куклени изпълнения. Отвратително е да виждаш с очите си как българската „демокрация” вместо да привлича обратно в родината, съзнателно прогонва и малцината останали млади, мотивирани и кадърни свои чада в чужбина. При това с негласното внушение да не се връщат никога обратно!
А иначе цъфналите пролетни дръвчета са красиви. Което по подразбиране навява някакъв оптимизъм и може би неясната надежда, че грозното пате някога все пак ще се превърне в красив лебед. Уви, това се случва само в приказките. При това в онези, с които България няма нищо общо.