През седмицата български бизнес всекидневник оповести класацията си за 100-те най-богати българи, които общо притежават над 6 милиарда евро. Сумата представлява 17 на сто от БВП на България за миналата година.
Силният блясък на това първо по рода си проучване затъмни някои други актуални факти и данни за българина.
Наличието на приказни богаташи в България е видим факт, дори и без помощта на хеликоптерите на Националната агенция по приходите, които успяха да документират от въздуха незначителна част от недвижимите знаци за тяхното състояние. С българските бедняци, обаче, днес никой не се занимава, дори и най-състрадателните репортери. Просто изобилието от улични сюжети на клошари, изнемощяли просяци, събирачи на вторични суровини, улични музиканти и други подобни, е толкова голямо и повсеместно, че вече трудно поражда някакви емоции, камо ли медиен интерес. И докато споменатите две крайности – на блестящо богатство и покъртителна бедност – имат свой ясно изразен профил, известен интерес, може би, предизвиква прослойката между тях, тази на т.нар.среден българин.
Как ще ги стигнем европейците?
Тези дни станаха известни резултатите от изследване за 2010 и идната година на най-големия германски институт за пазарни анализи GfK. Те сочат, че българите продължават да бъдат гражданите с най-ниска покупателна способност в ЕС. Не само това – те остават и на едно от последните места в класацията за цяла Европа, в това число и за Балканите. Жителите на страни като Сърбия и Черна гора могат да си позволят повече харчове в магазина от „европейските” българи, които за тази и следващата година ще разполагат едва с 2600 евро на човек. За сравнение, в повечето европейски държави въпросната сума е около 14 хиляди евро. Лошото е и друго. Показателят, с който GfK отчита нетните доходи, очакванията за БВП, инфлацията, цените на стоки и услуги, се е сринал спрямо 2009-та, докато навсякъде в Европа той се е увеличил. Което говори, че „стигането на европейците” за българина се отлага отново за неопределено бъдеще.
Юруш на авантата!
Въпросните данни обясняват и масовата психоза, която обикновено обхваща местното население при откриване на нова търговска верига или магазини, главно за храни. Появата на супермаркетите от „Лидъл” в България с техните промоционални в началото цени, се превърна в истинско сражение за пенсионери, безработни, хора с ниски доходи, жители от провинцията и периферията на по-големите градове. Подобна истерия беше обхванала българските „потребители” и през тази пролет при откриването на френските супермаркети „Карфур”, където срещу немислимите 90 стотинки можеше да се купи килограм банани, а само срещу девет /0.09/стотинки, човек можеше да придобие с купичка смес, представяна за „кисело мляко”, но всъщност нямаща нищо общо с въпросния продукт. Ден след еуфорията, когато цените си дойдат на мястото, въпросните „търговски обекти”, които иначе изобилстват от стоки и храни, се превръщат за малцината посетители в място по-скоро за зяпане, отколкото за пазаруване.
В европейската „столовая”
Същата безрадостна картина се наблюдава преди Коледа и Нова година в огромните халета за продажба на електроника и бяла техника, където половината търговска площ вече е заета с щандове за козметика и друга „ширпотреба”. Българската преса съобщи тези дни, че редица луксозни ресторанти по обяд се превръщат в обикновени учрежденски столови на достъпни за пробития български джоб цени, като сред търговците цари масов песимизъм около очакваното традиционно потребителско оживление за празниците.
В края на ноември, след МВФ и Световната банка, ЕК също попари надеждите на правителството за бързо възстановяване от кризата, като прогнозира нарастване на потреблението в България едва през 2012 година. Дотогава е твърде вероятно парите на най-богатите българи от 17 да нарастнат поне на 25 на сто от БВП, а нищо чудно изхранването на останалите техни сънародници да бъде поверено на грижите на световните и неправителствени хуманитарни организации. Просто защото големите хипермаркети и магазини може да затворят врати поради липса на клиенти.