На 23 август 2011 30-тина души в София отбелязаха Европейският ден за възпоменаване на жертвите на престъпленията на тоталитаризма. Пред паметната плоча на жертвите на комунизма до НДК председателката на парламента Цецка Цачева говори обстойно за събитията в Либия и за предизборните харчлъци на МВР и ГЕРБ, но в крайна сметка отбеляза, че мъката на близките и наследниците на жертвите на тоталитарните режими сега нямало кой да утеши, но „в утрешния ден обществото ни има нужда да гради и противопоставянето би било пагубно”.
Софийските Давид и Голиат
„Забележителното” прозрение на високопоставената представителка на ГЕРБ се характерно за отношението на мнозина представители на сегашния политически елит към все още непроучената и ненаписана най-нова история на страната, към нейното тоталитарно минало и към ненаказаните престъпления на комунистическата власт. И ако поводът за конкретното възпоменание не беше с европейски лиценз и със съвсем скорошно местно законово основание – приетото от парламента предложение на депутата от Синята коалиця Лъчезар Тошев 23 август да бъде ден на памет за престъпленията на националистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими и за почитане на техните жертви  – едва ли някой въобще щеше да се появи пред миниатюрното параклисче до монументалния НДК. Освен може би неколцината останали сред живите репресирани и близки на убитите.
Памет, ли? Какво е това?
В края на 2009-та  под заглавие „България се лута 20 години из пустинята”  вестниците „Ню Йорк таймс” и  „Интернешънъл хералд трибюн” публикуваха статия на Матю Брунвасер, в която авторът, търсейки отговор на въпроса за двойнственото отношение на българите към демокрацията отбелязва: „ България е единствената страна от бившия Варшавски договор без институт за националната памет, който да извади историческите подробности на комунистическото минало, когато според историците хиляди са били тикнати в затворите и избити”. Сега, пред плочите с имената на избитите от тоталитарната власт българи, отново беше спомената необходимостта от създаването на подобен институт, но когато властта се е  фиксирала единствено и само  в строеж на магистрали, а мнозинството български европейци едва оцеляват на границата на мизерията, призиви за прочит на миналото, за разследване на престъпления с половинвековна давност или за някакви кървави репресии в следвоенните години, звучат по-скоро като популистки фантасмагории, отколкото като  реална обществена необходимост. Нищо, че във всички други бивши комунистически държави отдавна бяха създадени подобни институти издържани от държавата, в които работят необременени от миналото млади изследователи. А и кой в България днес се е загрижил обречените на демографско изчезване следващи поколения да научават за престъпленията на комунизма и неговите жертви? Вече почти никой.
Дайте да дадем, господа!
Всъщност, единици може би все още има. В началото на годината по предложение на двама бивши президенти – Жельо Желев и Петър Стоянов – 1 февруари беше обявен за Ден на национална памет за жертвите на комунистическия режим. В края на миналата година след упорит натиск на десницата 41-вото НС прие поправки в Закона за политическата и гражданска реабилитация, с 20 годишно закъснение. В тях, за разлика от позицията на предишния парламент, избитите без съд и присъда в първите три дни след съветската окупация през септември 1944г. бяха признати за жертви и имената им бяха изчистени от позора. В края на 2009-та, в еуфорията около  20-годишнината от рухването на Берлинската стена, неколцина софийски общинари от десницата инициираха конкурс за паметник на жертвите на комунистическите режими по света, който да бъде изграден в градинката пред храма „Св.Седмочисленици”. Естествено „проектът” почти веднага попадна в архив и едва ли някой ще си припомни за него в обозримо бъдеще. Така, както на сегашните депутати едва ли ще им хрумне да отменят като незаконни всички решения на 68-те зловещи състава на т.нар.Народен съд, причинили тежки страдания на хиляди български семейства в края на 40-те години.
Несъстояващи се диалози
Би било също невероятно ако въпросът за престъпленията на комунизма някак си успее да изплува в дебатите около предстоящите президентски и местни избори. А би следвало, най-малкото защото наистина „гузната съвест, произтичаща от комунистическото минало е тежко бреме за бъдещето на Европа и за нашите деца”, както е записано в приетата през 2008 година „Пражка декларация за европейската съвест и комунизма”. Но кой ли днес в България препрочита пражки декларации или безсмислено ровичка в заблатената си тоталитарна история? Никой, естествено, защото всички са обсебени единствено в химерата за няколкото магистрали и доходоносния бизнес свързан с тях. Или както обобщава парламентарната председателка от ГЕРБ „обществото ни има нужда да гради”. Което, всъщност и  прави, де.