Официално обявената кандидатура на Меглена Кунева за президентския пост поставя за пореден път въпроса в състояние ли е българинът да избере жена на поста държавен глава?
На първите след влизането на България в ЕС президентски избори   и за първи път в историята на страната, сред сериозните кандидати за поста се оказва жена. Вярно, известна в Европа и света не по-малко, отколкото в България, но все пак пълна противоположност на наложилите се особено през последните две десетилетия модели на държавен глава. Дали това е образът  на дребничкия академичен критик на тоталитарните режими, но лъв на „кръглите маси”, на пловдивския бракоразводен адвокат разкъсван от вечните дразги на „сините” си съпартийци или на историкът от с.Сирищник с агентурен псевдоним „Гоце”, едва ли ще има особено значение тази есен, ако за най-високия пост в държавата бъде избрана жена. Тогава българинът ще бъде принуден да се съобразява с нея не само на 8 март и евентуално на Св.Валентин, а и всеки божи ден през следващите четири години, тъй като макар и с ограничени правомощия, българските президенти са трудно заобиколим фактор в местната, като цяло мъжкаранска, политика.
Жена да те млати
При обявяването на официалната си кандидатура за президентския пост, Меглена Кунева шокира мъжкото население на страната с две нечувани в досегашното българско политическо битие, неща. Тя обяви, че не търси партийна подкрепа, няма да поема партийни ангажименти и върху това възнамерява да гради силата на своята независимост. Което е в пълен дисонанс с властовите навици на местните партийни „мачовци”. От друга страна на въпрос на недоумяващ военен репортер как възнамерява да командва войската, кандидатката даде уверение, че няма да има комплекси в справянето  с правомощията на върховен главнокомандващ. С което разтърси из основи вечното казармено самочувствие на мъжкия избирателен сегмент, и особено на онази негова част с фуражките и лампазите.
Политическите животни
В началото на миналата година в репортаж от България посветен на жените в политиката, американският „Ню Йорк таймс” цитира някои мъдри мисли, изречени от влиятелни български мъже. Визирайки майка си и германската канцлерка Меркел, например, министър-председателят Борисов стига до забележителните открития, че “жените имат по-силни характери от мъжете, защото когато кажат “не”, това значи “не”, и не са толкова корумпирани”. Особено впечатляващи, обаче, са констатациите на един някогашен съратник на премиера и вече бивш зам.-столичен кмет, според който „по време на криза една жена много бързо може да се превърне, забележете, от политик в човешко същество, а  това може да бъде лошо”. Очевидно още тогава американските репортери са акцентирали върху специфичните нагласи на балканския мъж във властта, които отвъд океана обикновено наричат „сексизъм” и като правило го санкционират бързо, строго и публично.
Кой ще гали котето любовно?
Така или иначе тази есен „лошото” може да сполети доста местни мъжки индивиди, за които жената винаги е била единствено досаден придатък на природните си дадености, сладострастна силиконова чалгаджийка, а твърде често и боксова круша след третата ракия. И тъй като подобно „лошо” в съвременния свят рядко се случва само, току-виж след година-две и на „Дондуков” 1 се появила нова стопанка, което определено може да постави началото на края на прословутия български мачизъм. А това, всъщност, би било някаква надежда за затъващата държава. Реална и може би последна.