14.05.14 Според социолозите на предстоящите избори за ЕП значителен шанс за успех имат евроскептичните радикално-националистически партии. Ако прогнозата стане факт след 25 май отговорността за това ще носят т.нар. „елитни семейства“ в ЕС.

Това са лявата ПЕС, дясната ЕНП и либералите от АЛДЕ. Досега в европарламента между тях съществуваше дискретно съгласие за изглаждане на политическото съперничество, избягване на политически сблъсъци, както и общото разбиране всичко да се решава с „консенсус“. По този начин, обаче, те елиминираха съществуването на сериозна опозиция. На фона на  тяхното постоянно надмощие в ЕП, в „опозиция“ се оказваха единствено левите радикали, хсенофобската десница или зелените. При това доста леви радикали и зелени биваха привличани към парламентарния истаблишмънт…

Къде е реалната опозиция?

Опасността при ситуация, когато липсва солидна и отговорна опозиция се крие в това, че някой ден търпението на избирателите се изчерпва  и те започват да гласуват за единствената предлагана функционална евроопозиция – в сегашния случай за националистическите евроскептици.  Защодосега в мандатите на ЕП, например, не е имало лявоцентристко мнозинство и дясноцентристка ЕК, при което народните партии /християндемократите/ и консерваторите да са в опозиция? Ако след майските избори мнозинството в ЕП отново се окаже дясноцентристко, а ЕК бъде дясноцентристка, социалистите и радикалната левица, биха се оказали в опозиция. Такъв би трябвало да бъде изборът на 500-те милиона европейци и с него те да покажат каква Европа биха искали да имат.

Ако както досега те гласуват почти поравно за левицата, центъра или десницата, сегашната ситуация би се повторила, тъй като елитните партийни „семейства“ отново ще формират своя властови картел и ще гласуват в ЕП с „консенсус“. Така онези европейски граждани, които все пак искат промяна, отново ще я потърсят сред ксенофобите и евроскептиците. И „евроелитите“ в крайна сметка ще пожънат онова, което сами са посяли.

Путиновата “пета колона” в ЕП

Съществува и друга голяма опасност. Евронационалистите, които вече предчувстват успеха си  на предстоящия евровот, не създават единствено ядове с опитите  си да подкопават дейността на ЕП,  да разлагат утвърдените елити или хаотично да реформират общоевропейския проект/което обективно погледнато е отговорна алтернативна политика/. Те са фигурите, които през тези кризисни около Украйна и Крим дни, демонстрират открито охотата си да представляват проруския блок в ЕС и да формират Путинова „пета колона“ в Европарламента. Марин льо Пен и нейният Национален фронт във Франция, Найджъл Фараж и неговата Британска партия на независимостта, следовниците на Йорг Хайдер в Австния, партията „Йоббик“ в Унгария, „прословутата“ българска „Атака“, Златна зора в Гърция, Геерт Вилдерс в Холандия и Влаамс верланг в Белгия, всички те във външнополитическите си прояви застъпват изцяло проруски позиции и подкрепят руската агресия в Украйна. Въпросните евронационалисти, които искрено ненавиждат целия европейски проект, въобще не изпитват симпатии към отделните европейски народи. Те просто се стремят да образуват „петата колона“ на подготвяната „евразийска империя“, която вече заплашва пряко редица европейски народи. Парадоксът е, че въпросните евронационалисти демонстрират подчертана симпатия към евразийския супернационализъм, докато национализмът на малките европейски народи от Източна Европа въобще не им допада.

“Свобода на избор” или само “свободен избор”?

Така или иначе резултатите от евроизборите би следвало да се превърнат в  своеобразен „будилник“ за сегашните евроелити. Те най-сетне трябва да се откажат от монополния си картел върху европейската политика за да се върнат към…истинската европейска политика. Да, към действителната полтика, основана върху конкуренцията, върху политическия сблъсък на идеи и прозрачното стабилно управление при наличието на ясна и стабилна опозиция.

Естествено европейците трябва да имат свобода на избор. Реална „свобода на избор“, а не единствено „свободен избор“ между поизхабените вечни господари на „европейския консенсус“ от една страна и крайните екстремисти от друга. Сега европейската политика няма нужда от големи коалиции с неясни граници в ЕП, а от ясен сблъсък между лявото и дясното.