„В най-популярните български вестници ромите най-често са представяни като престъпници: убийци, изнасилвачи, брутални и крадливи, т.е като заплаха”, „Негативните качества се приписват на ромския етнос като цяло, което води до перманентното му дамгосване”, „В значима част от публикациите се наблюдава вражебна реч спрямо ромите, която би могла да бъде определена като „слово на омразата”, „В българската преса се проявява т.нар.”институционален расизъм”, като явлението е разпространено в полицията, държавните служби и медиите” – това са част от изводите в изследването „Образът на ромите в централния български печат”, осъществено от екип под ръководството на д-р Иво Инджов, медиен експерт и преподавател по масови комуникации по проект на Центъра за публични политики и застъпничество в София. Георги Папакочев разговаря с някои от участниците в състоялата се по този повод дискусия:
Защо в България обикновено се премълчават публикации в европейския печат за някои прояви на български роми, като просия, джебчийство, проституция?
Според Орхан Тахир, юрист от ромски произход и правозащитник, след събитията във Франция през миналата година западните политици са сключили сделка с българските си колеги, която се изразява в следното: „Ние не искаме роми в нашите европейски столици Париж, Брюксел, Лондон, Рим и затова сме готови да ви съдействаме да си държите ромите във вашата страна. Готови сме да  дадем нужните пари /известно е, че ЕС отпуска средства за тази цел на българското правителство/ и дори сме склонни да си затворим очите за някои не толкова демократични практики спрямо вашите малцинства”. В резултат на тази негласна договорка между западните и българските политици, темата не се дискутира широко, защото тя е болезнена за някои богати европейски страни. Целта е да се внуши, че всъщност проблемите се решават успешно, смята Орхан Тахир.
Глас купувам, глас продавам
Румян Русинов от Центъра за публични политики и застъпничество, който се занимава с ромската проблематика посочва, че българските медии са прекалено много концентрирани в изясняването на вътрешните ромски проблеми, а не с ромите, които се намират в чужбина, независимо дали това са български или от други страни. Според него  медийното отразяване на проблематиката в България се предопределя от силно негативното отношение към ромското малцинство, което се определя и диктува от включването на ромската тема в политическия дискурс. Ако в предишни години политиците се бореха за ромските избирателни гласове, сега те се борят за гласовете на онези, които са срещу ромите, констатира Румян Русинов.  За съжаление политическата класа създава отрицателното отношение към етническото малцинство чрез използуването на популизма за спечелването на повече гласове на изборите. На президентските и местни избори през 2011 година антиромското отношение изигра огромна роля и трябва със съжаление да кажа, че гласовете, които преди бяха подавани за партията Атака се преляха в управляващата партия ГЕРБ. От друга страна антиромския политически дискурс втвърди антиромските настроения в обществото, обобщава Русинов.
Медийният експерт д-р Иво Инджов признава, че цяло по-тиражните вестници рядко информират за тези проблеми, да не говорим, че липсват въобще задълбочени анализи и разследвания по тази смятана за „периферийна” тема. Неговите обяснения за това са, че доколкото темата е продаваема и вестниците се интересуват от нея, те все пак споменават за засегната „национална” чест, пишат за „нашите” роми, които са обект на „брутални” действия в Европа. От друга страна голямата част от българските вестници се съобразяват с правителствената политика, а тя е много пасивна политика по тези въпроси. Правителството  не защитава своите граждани, нито поставя въпросите за решаване на техните проблеми. Съществува своеобразен политически „паралелизъм” – правителството не се интересува или неглижира въпроса за ромите в чужбина, съответно медиите, следващи изцяло правителствената линия правят същото.
Бият Паниковски! Вече?
Каква е ролята на държавата за овладяване на отрицателните тенденции в отношението към етническите малцинства? Противопоставя ли се успешно тя на действията на крайните националисти и неонацистите?
Според юристът-правозащитник Орхан Тахир  българското правителство не противодейства по ефикасен начин на неонацистките групи в страната и не предприема необходимите мерки за предотвратяване на нови конфликти, подобни на този в Катуница. Дори обратно,  след събитията там през лятото на миналата година от арестуваните във връзка с погромите над 100 етнически българи, нито един от тях не беше осъден ефективно. Повечето предварителни разследвания бяха прекратени от прокуратурата, те въобще не стигнаха до съда. В същото време бяха постановени десетки неефективни присъди – участниците бяха освобождавани от ареста само с глоби / какъвто е случаят в Благоевград, където неонацистки нападател беше освободен единствено с глоба от 1000 лева!/. Мнозина твърдят, че липсва строгост на закона и по отношение на т.нар.”циганска престъпност”, казва Тахир,  но правосъдие липсва и по отношение на расистките нападения спрямо ромите. А пострадалите виждат и разбират това и то ги прави още гневни. От друга страна българските медии са подложени на  много силен политически и корпоративен натиск. Не е тайна, че свободата на словото се намира в опасност у нас, твърди ромският юрист-правозащитник. Според него  българските журналисти се оказват жертви на този натиск, а не може да се очаква от подчинени хора да представят истината по обективен начин. Поради това  съществува сериозен проблем с демокрацията в България, а този проблем се отразява и върху положението на малцинствата , върху отношенията между етническото мнозинство и малцинствата, посочва Орхан Тахир.
В омагьосания кръг на омразата
Експертът  по междуетнически отношения Михаил Иванов от своя страна припомня за сложния баланс за това къде завършва свободата на словото и къде настъпва ограничението на това слово. Свободата на словото според международните документи е стандарт, който подлежи и на ограничаване, но подобни ограничения трябва да бъдат предвидени със закон. Когато говорим за скандални антиромски публикации на  лидера на „Атака” се има предвид именно това, че той нарушава закона със своето слово и в този смисъл неговото слово трябва да бъде ограничено и той да бъде санкциониран, посочва Михаил Иванов. В България най-опасното сега е , че отрицателните нагласи, предрасъдъците по отношение на ромите, са обхванали цялото наше общество, обхванали са политиците, особено разпространени са тези нагласи сред държавната администрация и тогава се питаме защо държавата не реагира? Отговорът е, че хората в държавните институции са носители на на тези отрицателни нагласи. Сиреч попадаме в омагьосан кръг – в обществото съществува силен антиромски расизъм, съществуват много сериозни ромски проблеми, част от които произвеждат въпросния расизъм, а той впоследствие се оказва продаваема стока не само в политиката, но и за високи тиражи на вестниците. Ето как не можем да излезем от тази ситуация вече толкова време, заключава експертът по междуетнически отношения.
Медиен расизъм?
Медийният специалист д-р Иво Инджов  също посочва, че като цяло държавните институции в България страдат от „институционален расизъм” – това е един латентен расизъм със скрити предрасъдъци, стереотипи, повтарящи се действия и практики на неразбиране на малцинствата. Медиите също изпитват подобни настроения. Голяма част от журналистите вътрешно са настроени анти-ромски, а не толкова  изпълняват някаква поръчка по отношение на малцинството, констатира д-р Инджов. Това е проблем за медиите, а те са автономни и държавата не може много да интервенира в тях. От друга страна СЕМ не е типично държавен орган по статут, но той е един „книжен тигър” – не може  да  овладее негативните тенденции, а е известно, че вестниците нямат такъв надзорен орган. Въпросът е дали всеки може да си върши работата. Прокуратурата, когато има прояви на расизъм в обществото реагира ли своевременно? От изказванията на конференцията се видя, че не го прави. Когато медийната среда се влоши, редно е да интервенира СЕМ, но той трябва да има по-ефективни инструменти отколкото е писането на декларации. И тук всичко опира до медийната саморегулация. Медийните стандарти, стандартите за висок професионализъм, за спазване на етичните норми в журналистиката мога и трябва да се налагат стъпка по стъпка, но със средствата на саморегулацията. Ако журналистите, издателите, собствениците не узреят за това, картината едва ли ще се подобри, обобщава д-р Иво Инджов.