Българската православна църква – Българска патриаршия /БПЦ/ е древна източноправославна църква, която с получения през 927г. ранг на патриаршия се превръща в първата автокефална /самостоятелна, самоуправляема/ църква след античните църкви в Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Ерусалим. Тя е и най-старата народностна църква в Европа и славянския свят. Дългата средновековна история на БПЦ, оцеляла стоически през 5-вековния период на османското владичество и 60-годишния комунистически /”атеистичен”, според определението на патриарх Максим/ период, е низ от драматични събития дори и след демократичните промени в България през 1989 година.
Най-сериозната криза в съвременното битие на БПЦ настъпва през 1996 г. с възникването на т.нар.”алтернативен синод” оглавяван от неврокопския митрополит Пимен. Неговите привърженици оспорват законността на избора на патриарх Максим през 1971г. и обявяват за алтернативен патриарх митрополит Пимен /междувременно официално осветен като агент на комунистическите тайни служби/. След неговата смърт през 1999г с подкрепата на вселенския патриарх Вартоломей, руския патриарх Кирил и в резултат на натиска на официалните български власти, през 2009 година в София е свикана Всеправославна работна среща. На форума главите на православния свят застават зад оглавяваната от патриарх Максим канонична Българска патриаршия и така практически е сложен край на двувластието в църквата.
Свидетел на три епохи
Преодоляването на разкола в БПЦ се приписва основно на нееднозначната личност на починалия на 6 ноември тази година 98 годишен български патриарх Максим. Роденият през 1914 година със светското име Марин Минков в троянското село Орешак бъдещ ръководител на БПЦ, по думите на историка Момчил Методиев, е „последният висш духовник, свидетел и участник в три епохи от живота на Българската църква” – до промяната на режима в България през 1944г, в годините на комунистическото управление до 1989 година и след демократичните промени до своята кончина в наши дни.
Образованите предшественици
Изследователи твърдят, че патриарх Максим далеч не е могъл да се сравнява по образованост със своите предшественици – предстоятели на БПЦ. Какъвто е екзарх Стефан /1878–1957 / – начетен богослов и полиглот с докторска степен получена в Швейцария през 1919г., който изиграва ключова роля в спасяването на българските евреи в годините на Холокоста. Екзарх Стефан завършва земния си път през 1957 година в малко отдалечено селце, където е интерниран от комунистическия режим. Или Кирил Български /1901-1971/ – първият патриарх на БПЦ след възстановяването на партиаршеския й статут през 1953 г. който след успешна защита на докторска степен по философия специализира при проф.Адолф Харнак в Берлин през 1928-1930 година и оставя след себе си впечатляващ брой научни трудове за историята на българското православие.
Между кръста и петолъчката
Патриарх Максим /1914-2012/ е учил в семинария и завършва Богословския факултет в София през 1942 година. През 1950г. като архимандрит той е изпратен за представител на БПЦ към Московската патриаршия с „благословията” на комунистическия режим в София и благоразположението на сталинска Москва. В препоръчителните документи за него е отбелязано, че произхожда от „бедно селско семейство” и е „благонадежден с прогресивни разбирания”. След приключването на мисията му в съветска Русия през 1955г, за която получава висока оценка от българската тоталитарна власт, дядо Максим е избран за ловчански митрополит. През 1971 година той е предложен за патриарх от своя съученик от семинарията Михаил Кючюков, по това време председател на държавния Комитет по църковните въпроси и от тогавашния министър на отбраната генерал Добри Джуров /според сведения на неговата дъщеря проф.Аксиния Джурова също съсеминарист на Максим/. По това време генералът е член на ПБ на ЦК на БКП и е фигура от най-близкото обкръжение на партийния водач Тодор Живков. На 4 юли 1971 г. митрополит Максим чрез оспорвана процедура е интронизиран официално за патриарх на БПЦ.
Църковната сянка на ДС
Оценката за 41-годишната служба на патриарх Максим начело на църквата, както и за отношенията му с комунистическия режим, е нееднозначна.
Според историка Момчил Методиев, патриархът никога не е бил “дисидент” в тясно политическия смисъл на думата. Причините? Не успява да спре атеистичната кампания на комунистическата държава, не се противопоставя на налагането на гражданските ритуали заменили църковните, не защитава редовите свещеници от административния произвол на властите. От друга страна при една от редките си официални срещи с Тодор Живков през 1978 г., той спасява от събаряне църквата “Св. Иван Рилски” в Перник, изградена с лептата на миряните от миньорския град. Малко преди това той осъществява известното си посещение в САЩ, по повод на което другите членове на делегацията, доносници на Държавна сигурност, след завръщането подготвят специален доклад, който започва така: “предвид особената важност на мисията (…), считаме за необходимо, ръководени от съзнанието за патриотичен дълг – да споделим строго поверително още някои констатации…”.
В началото на 80-те години патриарх Максим успява да се пребори и за ново печатно издание на Библията въпреки съпротивата на атеистичния комунистически режим.
Най-голямото си разочарование патриарх Максим вероятно преживява в края на своя жизнен път, когато в началото на тази година Комисията по досиетата разкри, че 11 от 15-те владици, членове на Светия синод, са били агенти на комунистическата ДС. Макар самият патриарх да не е в списъка, той запази пълно мълчание около разразилия се скандал.
А тъкмо въпросният скандал дава едно от обясненията за все по-засилващото се капсулиране на Светия синод от редовите православни християни и спадането на доверието във висшия клир на БПЦ. Изследователят на процесите в църквата Горан Благоев допълва: “През последните години, когато църквата трябваше да поведе народа, да бъде истински харизматичен обединител на православните българи, тя продължи да ги изкушава с имоти, коли. И най-вече с това уродливо решение да се обяви, че има почетно звание архонт”, имайки предвид удостояването с тази титла на богати спомоществуватели на църквата със съмнителен обществен авторитет.
Технология на патриаршеския избор
След кончината на патриарх Максим актуален става въпросът за избора на новия предстоятел на БПЦ. Според църковния устав до седем дни от кончината на патриарха трябва да бъде избран наместник-председател на Светия синод /очаква се това да бъде направено в събота, 10 ноември 2012/, който в рамките на четири месеца е длъжен да организира избирането на новия патриарх. Това ще направи Патриаршеският събор, в който влизат около 115 делегати, сред които са архиереите, по петима представители на всяка епархия (трима клирици и двама миряни, а от Софийската епархия – десет представители – шестима клирици и четирима миряни), по един представител на трите ставропигиални манастири Рилски, Бачковски и Троянски, избран от съответния манастирски събор, по двама от всяка епархия представители на епархийските манастири – един монах и една монахиня, определени от съответния епархийски митрополит, и по един представител на средните духовни училища, определени от ръководствата им. Гласуването за патриарха е тайно. Този, който получи най-малко две трети от гласовете, се обявява от наместник-председателя за канонично и законно избран Български патриарх и Софийски митрополит.
И все пак – кой?
От всичките 14 владици, сегашни членове на Светия синод само четирима отговарят на критериите и реално могат да бъдат допуснати до надпреварата към избирателната урна. Това са Видинският митрополит Дометиан, Йоаникий Сливенски, Варненският и Великопреславски митрополит Кирил и Ловчанският Гавриил. Според устава на БПЦ кандидатите трябва да са навършили 50-годишна възраст, да са митрополити поне 5 години и “да се отличават с правилни мисли върху православната вяра и с точно спазване на църковния ред”. Първите трима, които отговорят на критериите за патриаршеския пост – Дометиан, Кирил и Йоаникий бяха компрометирани заради принадлежността им към бившата Държавна сигурност. Без досиета в синода са само трима митрополити – Ловчанският Гавриил, Пловдивският Николай и Силистренският Амвросий. Последният е уязвим заради краткотрайното си увлечение към алтернативния синод на Пимен, а дядо Николай няма необходимите 50 години. Промяна на изискваната възраст за патриарх може да бъде направена с корекции в устава на БПЦ, гласувани на църковен събор. За целта e необходимо Синодът да издаде своя разпоредба, която да бъде гласувана на въпросния събор.
Всичко това превръща предстоящата битка за патриаршеския престол на БПЦ в особено любопитна интрига, проектирана и върху факта, че възрастните митрополити, както и пловдивският Николай, са руски възпитаници, а част от по-младите са обучавани в Гърция.
Дали при избора на новия български патриарх ще надделее интереса на църквата или влияние ще окажат други външни фактори, предстои да се разбере през следващите месеци.