И сега ми е пред очите – с неизменното елегантно бомбе, със задължителните костюм и папийонка, с преметнат върху ръката тънък бастун и постоянно димяща цигара между пръстите. Същински двойник на Еркюл Поаро! Човекът, към когото никой, дори най-отявлените партийци навремето, не смееше да се обърне с почти задължителното тогава „другарю”. Човек, който, до последните си дни в края на 80-те, носеше с особено достойнство девалвираната в България титла „инженер”.
Днес няма да откриете името на инженер Виктор Бойчев в глобалната мрежа, колкото и „търсачки” да пускате. Със сигурност, обаче, то фигурира под някои от най-трудните и сложни технически публикации в някогашно фотографско списание – с чертежи, математически формули и обяснения, обикновено неразбираеми за повечето щрак-ентусиасти. Инженерът четеше в библиотеките единствено немска техническа литература в оригинал и правеше дори рутинните си изчисления не с популярните навремето калкулаторчета „Елка”, а с малка, сложно разграфената логаритмична линийка, която никога не напускаше вътрешния му джоб.
Инженер Бойчев на пръв поглед беше екзотична, но иначе безкрайно интересна личност.
Като студент по машинно инженерство в Мюнхенската политехника през 30-те години на миналия век, подобно на други млади българи в Германия, той се жени за хубавица от Бавария и въпреки смутните години, в семейството се раждат 6 деца. Фамилията преживява войната в София, където е по-спокойно и сигурно, а в средата на 60-те съпругата, само с три от децата, успява да се завърне в родината си, тъй като „народната власт” не позволява на останалата част от семейството да емигрира от социалистическия рай. Което беше превърнало инженер Бойчев в безпощаден и неприкрит критик на тоталитарния режим.
И въпреки всичко, режимът го търпеше. По-скоро беше принуден да го търпи, тъй като Инженерът притежаваше уникални технически познания в област, за която тогава въобще липсваха специалисти. Това бяха модерните полиграфични машини и специална копирна техника, купувани основно от тогавашната ФРГ и други западни държави. Изготвянето на подробните и сложни спецификации за внос и монтажът на тези високотехнологични за времето си устройства, беше личен патент на достолепния мюнхенски възпитаник. Друга негова уникална квалификация беше техническият превод от немски и на немски език, което го правеше незаменим посредник в контактите със западногерманския машинен бизнес. Така той успя сам да отгледа половината си деца в България и същевременно поддържаше на изумително ниво своя професионален авторитет. Неведнаж съм го питал защо не опита да се събере със семейството си в Германия? „Късно е вече за мен, дано тукашните ми деца поне имат късмет!”, отговаряше замислено той и дърпаше учестено от вечната цигара.
При една от последните ни срещи в центъра на София през 1988-ма, инж.Бойчев ми подхвърли, така, сякаш случайно: „Знаете ли, тези, партийците, няма да изкарат дълго. Просто не е възможно. Помнете ми думата!”.
„Тези” си тръгнаха от властта само година по-късно. И както обикновено, мюнхенският Инженер се беше оказал прецизно точен в своите изчисления и прогноза.