10.07.13 „Активните социални движения създават по-големи шансове да се родят реформаторски политически проекти и в ляво, и в дясно” – Боряна Димитрова, социоложка
Мислещи експерти с визия твърдят, че в резултат на социалния и обществен натиск в бъдещия следващ 43-ти парламент ще има ясно изразени ляв и десен блок, а политическото балансьорство значително ще намалее. Което за сетен път поставя главоломният въпрос какво всъщност е „левица” и „десница” в деформираната българска политическа система, особено в дните на масови протести и вулкан от обществено недоволство?
Отвратителният навик да се мисли в антитези и така да се подбират управленските кадри на държавата може да се илюстрира /парадоксално наистина!/ от повечето войни досега. Те, както е известно, са били класови, религиозни, национални и студени, и винаги са довеждали до едни и същи съдбовни последици. В този смисъл съвременната демокрация би следвало да е постоянно съпротивление към черно-белия подбор на управленците или казано другояче, мисленето в категории „приятел-неприятел”, „пролетарий-богаташ”, „християнин-мюсюлманин”, „българин-турчин” би трябвало да се възприема като фундамент на отдавна отречени тоталитарни позиции. В противен случай хората престават да бъдат един за друг човеци и се превръщат в „приятели – неприятели”, а спорните проблеми между тях се израждат в конфронтации, които се стремят към непременна „победа” и „да разбием неприятеля”.
Обърканите посоки
Разумно погледнато мисленето в понятия „левица” и „десница” е доста примитивно. И всъщност за какво са подобни разлики, които хвърлят в една каца да речем Иван Костов или Адолф Хитлер, които са от десницата или Ленин и Сергей Станишев – беспорни левичари? Подобни означения са лесен заместител на мисленето и са подходящи по-скоро за демагогия и пропаганда, отколкото за един демократичен подход.
За съжаление навиците на тоталитарното мислене са дълбоко вкоренени в посткомунистическия българин и той трудно би изличил понятията „левица” и „десница” от политическия си речник. А всъщност позиционирането вляво и вдясно произхожда още от Френската революция преди повече от двеста години! Там от едната страна са стояли богатите аристократи, които са се стремяли да запазят, или да „консервират”, старите добри навици и своите привилегии. В революционното Народно събрание те сядали в дясната страна и оттогава са се превърнали в синоним на монархически привилегии и общ консервативен подход към обществените работи. Вляво се намирали еснафи, земеделци, занаятчии, които претендирали за своя дял в управлението и икономическия живот. Така се е получила картината на желаещите да консервират привилегиите си десничари и аспириращите за дял от властта бедни левичари.
Много наляво дясно ли е?
През 19-век понятията се разместват. Срещу консервативната десница се изправя либералната опозиция, която започва да прокарва тезите си за индивидуалната свобода на отделния предприемач срещу монополните производители. Тогава либералите представлявали „лява”, сиреч демократична, опозиция срещу всичко консервативно. И до днес в САЩ „либерален” означава обратното на „консервативен”, а в Европа то по-скоро се определя като „социалдемократичен”.
В наши дни възниква въпросът откъде идва по-голямата заплаха за свободата на гражданина и на демократичното общество? Дали държавната власт е по-опасна от личната власт, бюрокрацията, олигарсите и мафията? Дали свободата на дребния предприемач /прословутата средна класа/ е повече застрашена от ненаситната държава, която непрекъснато го товари с данъци и ограничения, или по-опасни за него са олигарсите и мафията, които го рекетират по всевъзможни начини? В посткомунистическо общество като българското хората имат опит с всякакви видове репресивни органи – комунистическа милиция, ДС, силови групировки, мафия – и за тях отговорът на пръв поглед изглежда еднозначен: неприятелят е държавата, която следва да се отслаби колкото е възможно повече. Никаква полиция, никакви разрешения, пълна свобода на стопанската инициатива, пълно народовластие! Да, обаче за да се осигури въпросната свобода, това означава гарантиране на ефективно законодателство, стабилни и некорумпирани правозащитни и правоохранителни органи, работеща съдебна система и действен контрол над групировките и олигархичните структури. Така излиза, че въобще не си струва малкият, изчезващ демографски народ като българския да си строши окончателно главата препускайки по дясната стълба, която води наляво.
Какъв компромис?
В крайна сметка истинската демокрация не би следвало да е въпрос на десница и левица, а по-скоро на защита на гражданската свобода и свободното съжителство. Както и на добрата обща воля срещу всяка заплаха, като корупция, полицейско насилие или икономическа нищета. В този смисъл едва ли е продуктивно общество, което претендира за някакъв разум, да се ругае злобно на десни и леви, вместо да се опита да постигне някакво разбирателство. Особено във времена на съдбовна политическа и икономическа криза като сегашната, която заплашва да досъсипе и малкото демократичен капитал, натрупан с огромни усилия, трудности и лишения през последния четвърт век.