Навръх 2 юни, когато се отбелязва денят на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, предстои да бъде учредена поредната нова  политическа формация с името „Национал-демократична партия”/НДП/. Нейните основатели, предимно бивши членове на крайната националистическа партия „Атака” твърдят, че се обединяват около „идеята за националния интерес, за патриотичното начало, за съзряване и обединение на българския народ”, отхвърлят всички неработещи „авторитарни форми на партийно управление” и възнамеряват да сложат „край на крясъците по площадите” и на „празните призказки”. Кога и защо се появи на политическата сцена групата на българските националисти? Накъде се движат и какви са техните цели?
В периода между двете световни войни в България изникват първите крайно националистически партии и движения. Националното социално движение /НСД/ на проф.Александър Цанков става значима формация в тогавашния десен спектър преди 1934г., а другата националистическа групировка, „Звено”, дори завзема за кратко властта след майския преврат през същата година. Към края на 30-те, по германския националсоциалистически „тертип”, в страната се появяват крайните Съюз на българските национални легиони/СБНЛ/ и Ратници за напредъка на българщината /РНБ/. В наши дни следовниците на някогашните легионери и ратници шумно бият крак на т.нар. „Луков марш” по името на убития през 1943 г. краен националист ген. Христо Луков.
С барабани и факли
Парадоксално на пръв поглед, но т.нар.”нов национализъм” в България всъщност се появява в края на декември 1989 г., когато под натиска на улицата БКП е принудена да възстанови имената на покръстените български турци по време на „възродителния процес”. Индоктринираното от тодорживковските безумия и умело направлявано от ДС твърдолинейно ядро тогава се противопостави на партийното решение, в резултат на което се появиха знаковите Общонароден комитет за защита на националните интереси/ОКЗНИ/ и Отечествената партия на труда/ОПТ/. Едва ли днес някой си спомня за обявената в края на 1990 г. за кратко Разградска република, която дори успя да „скокне” срещу правителството на Андрей Луканов. Година по-късно по местния националистически небосклон за кратко прелетя създаваната в нелегалност от легионери още през 1955 година/както се твърдеше тогава!/  Българска национално-радикална партия /БВРП/, а през 2001-ва от „кадри” на нейната младежка структура се пръкнаха Българския национален съюз/БНС/ и подсобното му движение „Гвардия”, което си беше ушило  специални униформи и се бореше срещу терора, който упражнявала „една малцинствена група” в страната, сиреч ромите. По-късно от БНС се отдели т.нар.”Национална съпротива – България”, чиито членове побързаха да пребият с юмруци и кубинки няколко крайнолеви активисти в столичен трамвай.
Комплексираните водачи
В началото на 2005 година в съда е регистрирана официално „патриотичната и националистическа” партия „Атака” /по името на „Der Angriff”, основания от Гьобелс печатен орган на берлинските националсоциалисти/. Само година след това нейният водач Волен Сидеров се класира втори на президентските избори с гласовете на почти 600 хиляди последователи. Неизменно присъствие в българския националистически спектър имат и идейните наследници на македонското освободително движение, които през 1990 година приемат името на ВМРО, а девет години по-късно, вече като политическа партия, прибавят към титлата си уточнението „Българско национално движение”. По повод неизменната фиксацията на ВМРО и националистическото обществено мнение в страната върху т.нар.”македонски въпрос”,  политологът Иван Кръстев възкликва горчиво в печата, че „за мнозина български политици и интелектуалци България граничи не с реални държави, а със собствените ни комплекси и спомени”.
Старите модели отново на сцената
Още през 2006г. публицистката Кристин Фове-Мисиа пише във френския в.„Фигаро”: “Черпейки сили от всеобщото неразположение в европейските общества, ултранационалистите допринасят за радикализиране на политическите изявления и подкопават самите основи на общността, която за дванайсет години се разшири от 15 на 27 членове. Лозунгите им си приличат и взаимно се допълват, и на Запад, и на Изток: “На първо място е нашият народ”, прокламира фламандската Влаамс Беланг (Фламандски интерес); “За етнически чиста Словения”, тръби крайнодесният Словенски алианс; “Да върнем България на българите”, повтаря непрестанно партията Атака в София; “Ние избираме Полша”, декларира безспир Лигата на полските семейства”, отбелязва френската публицистка. По същото време покойният вече бивш дисидент и чешки президент Вацлав Хавел предупреждава за надигането на национализма и популизма в региона. Той констатира, че старите модели на политическо поведение (някои от които са остатък от епохата преди комунизма) са били временно изтикани в задния двор от вълната на прозападния граждански либерализъм, която заля Централна и Източна Европа след падането на комунизма. «Сега обаче те отново излизат на сцената», бие тревога Хавел.
Европейски близнаци?
Днес в европейските столици Букурещ и София освен за гранични черноморски територии политиците отново спорят за правата на националните си малцинства в съответната държава. Едновременно с разправиите помежду си двете балкански съседки с надежда очакват да бъдат приети в Шенген ако крайнодясната и ксенофобска  Партия на свободата на Герт Вилдерс в Холандия каже благосклонно «да» . По същото време в бедна България  националистическата пролет бушува, като през втория юнски ден се очаква да  «разцъфти» и новата Национал-демократична партия. Впрочем, името й смущаващо наподобява на скандалната неонацистка Националдемократическа партия в Германия, чиято забрана вече беше официално поискана от федералното правителство и Бундестага. Дали съвпадението в имената е случайно? Хм, казва ли ти някой…