Наскоро в голямо европейско изследване под наслов „Животът на Европа” беше констатирано, че по бедност на населението България заема трето място след Латвия и Румъния.
Защо 20 години след демократичните промени страната не може да се отлепи от дъното на своята сиромашия?
Ако има някаква „червена нишка”, която да преминава през новата и най-история на България, това е бедността. Тежкото икономическо наследството на Османското владичество незначително се компенсира в периода на двете Световни войни, като основни характеристики на по-голямата част от българското население си остават мизерията и недоимъка. В рекапитулацията на 45-годишната власт на комунистите се оказаха 11 милиарда долара външен, 26 милиарда лева вътрешен дълг, милиард и половина долара дългове на фалирали „братски” държави от Близкия изток и Африка, източени финансово държавни предприятия, съсипано селско стопанство, похарчени спестявания на гражданите, неконтролируем лев, изкуствено подържани чрез дотации цени и инфлация, която никога не е била отчитана официално.
Бедност до гушата
Днес над милион и половина българи от намаляващото 7-милионното население на страната съществува на прага на официалната бедност, която според Икономическия и социален съвет е около 100 евро на месец. Близо 25 на сто от българите живеят под въпросния праг, като немотията сред безработните продължава да нараства главоломно. Според експерти недоимъка в страната има и етнически характер – над 75 на сто от най-бедните са роми.
Някога един поет беше нарекъл България „земя, като човешка длан”. Двадесет години след промените, „дланта” на едни от най-бедните европейци продължава да е протегната за милостиня по европейските улици и по света. Като най-малката причина за това положение е глобалната икономическа и финансова криза.
Да дрънкаш канчето за дребни…
Статистиката сочи, че от години наред българите свиват все повече потреблението си. Както пролича покрай споровете, свързани с новите стандарти за хранителните стоки, хората купуват по-малко или по-евтини, но некачествени продукти. Намаляват разходите си за облекло и обувки, за подържане и обзавеждане на жилището, за транспорт. Над половин милион са т.нар.”работещи бедни”, които са със замразени, забавени и драстично намалени работни заплати в държавния и частен сектор. Емиграционните нагласи на младите се засилват, нараства броят на възрастни хора, които предпочитат да сложат край на живота си пред перспективата да гладуват и мръзнат. Наскоро медиите съобщиха за разтърсваща постъпка на 85-годишен старец, който тайно погребал своя син-инвалид, за да оцелее някак с неговата пенсия.
На кого следва да се сърди българина за масовата си и постоянна сиромашия? На историческото наследство, на своите управници, за които чинно ходи да гласува, на често отсъстващата държава или на олигарсите, зад които се крият престъпността и корупцията? А може би на самия себе си?
Смислен отговор, засега, засегнатите не са си дали. Едно от възможните обяснения е, че безрадостното статукво задоволява местните европейци и те не са охотни да го променят. Дали наистина е така? Вероятно европейските партньори на страната вече са си отговорили и на този въпрос. С повдигане на веждата…