Неумолимият прожектор на Комисията по досиетата през седмицата „освети” агентите на комунистическата ДС във Военното министерство. От проверените близо хиляда лица, заемали и все още заемащи най-високи постове в отбранителното ведомство, 150 се оказаха сътрудници на репресивната машина, като 40 от тях са действащи и днес.
За какво говорят тези разкрития?
Със своите 17 на сто агенти от проверените служители, българското военно ведомство се класира на „почетната” трета позиция по брой на сътрудници на ДС след външното и вътрешно министерство, като засега зад него се нарежда единствено прословутата Държавна агенция за национална сигурност. Така четирите ключови ведомства, три от които са силови, формират основата на гигантската репресивна пирамида, която и днес, 22 години след промените, продължава да декорира фасадата на българската демокрация и да напомня колко бавно, всъщност, клеясалият български посткомунистически часовник, продължава да отчита времето.
Дясното кроше на партията
Освен на политическата милиция от Шесто управление, повечето от новоосветените агенти с лампази и пагони са сътрудничили на прословутото Трето управление на ДС, известно като Военно контраразузнаване или ВКР. До 1950 година въпросното управление е било подчинено на Разузнавателния отдел при тогавашното Министерство на войната и след окончателното въдворяване на комунистическия режим в страната започва да играе активна роля в чистките сред армията и в монтираните политически процеси срещу висши армейски офицери. Впоследствие  контраразузнаването преминава към ДС и през 1962 година вече е наречено „Трето управление” със своите десет специализирани отдела. Неговата основна задача е да гарантира политическата лоялност на армията към комунистичаската власт, координирайки взаимния контрол между силовите ведомства на режима.

Октоподът ВКР
И до ден днешен не са много ясни връзките между контраразузнаването и държавни учреждения на бившата власт. Едно от обясненията е, че т.нар.”контраразведки” са действали основно чрез секретни сътрудници практически навсякъде в държавата, което е осигурявало на службата безгранични възможности да контролира държавните ведомства и икономическите структури. Естествено основната задача е било наблюдението върху войската, нейния команден състав и най-вече  над военния министър, в чиито ръце е съсредоточена много власт и военна мощ. Така политическата, на практика, милиция в армията, е взаимодействала тясно с МВР, с политическите армейски ръководства и местните партийни структури за да държи в пълно подчинение и страх военнослужещите от всички равнища на войската.
Братя по оръжие

Защо си струва да се припомнят тези факти днес, когато осветяването на т.нар. „посланници-агенти” на Външно министерство показа, че повечето от тях са изпълнявали задачи на външното разузнаване? Отново през 50-те години на миналия век с развитието на структурите на ДС се създава външното разузнаване, което е различно от външното военно разузнаване. Това, естествено,  не пречи агентите на двете служби да действат под прикритие в българските дипломатически мисии в чужбина. Безспорен е и факта, че до 1989 година във външнополитическото и във военното разузнаване тежката дума е принадлежала на т.нар.”съветски съветници”, служители на ГРУ на СССР. Освен като офицери за свръзка, те са били и преки инструктори на българските спецслужби, покрили се с неувяхваща световна „слава” с убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 година.
Сега двама български министри, на външните работи и на отбраната, вече очакват благоволението на своите подчинени  посланици и военни аташта, осветени агенти на ДС, сами да напуснат заеманите от тях постове в чужбина. Просто законът не им позволява да ги отзоват обратно в страната. А и те не бързат особено много. Защото са обучавани в правилото, че и сам войнът е войн. Най-вече на тихия фронт…