Димо Райков, български писател, който живее и твори в Париж, е посветил най-новия си роман „Реката на смъртта” на двама немски граждани. На 26-годишният гражданин на бившата ГДР Франк Шнайдер, убит при опит да избяга през българската граница в Турция и на неговия баща Олаф Шнайдер, който и днес се бори синът му да бъде признат за жертва, а не за престъпник, какъвто продължава да се води в официалните регистри. За мото на книгата си авторът е избрал стих на неизвестен източноевропейски поет, който казва: ”Когато умра, погребете ме прав, защото цял живот съм живял на колене”.
Коя  и какво, всъщност, е реката от заглавието на вашия роман?  Самата речна българо-турска граница или потокът на идейната омраза от годините на комунизма?
„Реката на смъртта” тече на няколко километра от моя роден град Малко Търново, един от най-строго охраняваните райони по времето на Варшавския договор. На единия й бряг беше комунистическа България,  а на другия – Турция, символът на НАТО, империализма и на оня, „лошия” свят. Още като дете помня как начело с „дружинната” нашия пионерски отряд потегляше към близката застава. Там, в началото на 60-те, ни строяваха край  река  Резовска и  обясняваха как по средата й минава границата. „Дружинната” сочеше  водата с думите: „Ето деца, отсреща са турците, а тук сме ние българите, добрите хора”. Още тогава детския ми мозък не можеше да проумее къде точно по бистрата вода минава границата.
Когато започнах да пиша книгата си дадох сметка, че цял живот съм пазил в съзнанието си две картини. Едната, на едва забелязваща се могилка край реката с килнат, грубо скован кръст, на който с разкривени букви беше написано: „Източногермански поданик на 21 години”. Вероятно кръстът е бил поставен от овчар или друг местен човек, но все пак някой беше проявил човещината да отбележи лобното място на убития. Другата картина в паметта ми е физиономията на граничар, който ние хлапаците случайно бяхме зърнали пред милиционерския участък в Малко Търново. Тогава за нас граничарите бяха символ на мъжество, на храброст, а този 18-годишен войник приличаше на  старец с посивяло лице. По-късно някой ни разказа как „героят” бил застрелял на границата цяло семейство от ГДР – баща, майка и три деца, едното от които пеленаче. Тези два спомена бяха като проклятие за мен. И когато започнах да пиша „Реката на смъртта” нямаше сила, която да спре онова, което напираше от сърцето ми и толкова години бях носил в себе си.
Убийствата по българо-турската граница, както вече е известно, са били координирани с   източногерманските власти и тайната полиция Щази. Но те са били извършвани от млади български момчета с автомати и кучета. За ликвидиран „нарушител” на границата те  са получавали награда двуседмичен отпуск, а командирите им – премия  по 2000 лева за всеки убит.  Днес за това не се пише почти нищо. Появяват се бегли спомени, но темата като че все още изглежда неудобна?
Спомените са живи. В книгата си съм опитал да представя цялата грозна манипулация. Литературният герой Меркадо, прототипи на който сме повечето хора от нашето поколение, става същата жертва каквато са били стотиците румънци, поляци, чехи, германци, дръзнали да бягат през границата от комунистическия рай. Мои познати от района, които през тези години са били офицери, граничари и всякакви хора на властта свидетелстват, че „нарушителите” от Източна Европа, противно на тогавашната пропаганда, въобще не са били въоръжени, макар дори  джобното ножче да е било смятано за оръжие. Днес в интернет продължава да се пише, че бегълците гледали да убият някое българско дете преди да избягат, вършели саботажи срещу социалистическата държава и други подобни глупости. Това е пълна измама. Повечето бегълци са били млади хора и не са извършили никакви престъпления. Друг е въпроса, че много от тях са били изненадани от силната охрана на българската граница, след като им е било внушавано, неизвестно от кого, че през България ще избягат много по-лесно,  отколкото през Берлинската стена. Мълвата била, че българите въобще не охраняват граничните райони, че нямат пари за патрони и дори не са въоръжени свясно. Това е била фалшива пропаганда. Бегълците не са носели нито географски карти, нито са имали сигурни ориентири накъде да вървят. Най-много от тях са загивали след преминаването през фалшивата граница, която беше прокарана на няколко километра пред истинската и в тъмното те са си въобразявали, че вече са на свобода в Турция. Да не говорим за заблудата с река Велека край Синеморец, която бегълците погрешно мислеха за река Резовска и попадаха право в ръцете на българските граничари.
През тези години местното население беше обучавано да донася на властите за всеки чужд човек в граничните райони. Променили ли  са се хората днес?
Първото, което от детска възраст ни беше внушавано е щом зърнем чужд човек, непозната физиономия, да изтичаме веднага до милицията. Така се оформяше доносническия манталитет на хората. Наскоро в Париж разговарях с наша сънародничка, която ми разказа как преди няколко години на връщане от Турция късно през нощта й се наложило да отседне с близките си  в Малко Търново.  Много рано на следващата сутрин  отпътували с колата си за София. „Миналата година пак се озовахме в градчето, продължи моята позната, и още не бяхме слезли от автомобила, когато местна жена изприпка на площада и ми каза: „Аз тебе те помня, ти беше тук преди две години и стояхте малко, тогава носеше синьо яке и тъмен панталон”. Сънародничката ми беше изумена от подробностите, които местната жителка беше запомнила в нощта преди години.
Към кого е адресиран романа „Реката на смъртта”, какви са вашите послания в него?
Посветил съм книгата на жертвите от Източна Европа, чиито известни и неизвестни гробове са някъде в тогавашната гранична „зона на смъртта”. Тези гробове са орисани може би завинаги да останат безименни, а избитите в тях – вечни престъпници. Бих желал написаното от мен да докосне някак техния дух, да сгрее самотата на техните души, наложена не само от чужди, но и от свои. Забравените заслужават поне това. Липсата на историческа памет за мен е нещо непростимо в днешния свят.