В последно време българският политически език отново започна да имитира безкрайните пошлости, с които местни медии, „вдъхновявани” главно от улицата и кръчмите, заливат всекидневно аудиторията.
За какво говори очертаващата се тенденция?

Двусмисленият въпрос на депутат от ГЕРБ към негова колежка от БСП по повод дебати около проектозакон, с който той я попитал в пленарната зала “Толкова ли няма един член, който да ви задоволи, та не млъкнахте три дни”, както и крилатото сравнение на премиера  Борисов пред журналисти “Да мачкаш Цветан Цветанов е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш”, удариха аудиторията популистки право в целта. Фразите маркираха започващия пореден рунд в зоната на пошлото публичното говорене, като напомниха не толкова за приближаващите Коледни и Новогодишни празници, колкото за задаващите се през 2011-та местни и президентски избори.

„Пцовни”, мама, да ти мине!

Педагози-теоритици твърдят, че навикът да се ругае се корени в първите години от живота. Децата научават ругатните докато слушат другите, но използуването им се превръща в навик, едва когато започнат да получават удоволствие от произнасянето им. За много от сегашните български политици  публичното ругаене  и „соленият език” са се е превърнали в ритуал, пречистваща сила, и най-вече политическо оръжие – неща, които им е просто невъзможно да не следват. Често те дори не осъзнават смисъла на този език, който за мнозина от тях вече се е превърнал в автоматизъм на речта, изпреварващ действията и в повечето случаи отлагащ агресията. Скверният речеви поток, с който заливат своя противник, опонент или дадената ситуация, преследва единстваната цел да принизи „препятствието” и да го направи по-лесно преодолимо.

Животинската ферма

Ако погледнем в аналите на предишни парламенти през отминалите 21 години, ще се сблъскаме с „ласкави” оценки на депутати към свои колеги като лицемери, манипулатори, лакеи, тарикати, марионетки на мафията, пришълци, лапачи на кюфтета, сервитьорки по душа и други тям подобни. Кавалерството и джентълменската лексика на българския депутат е намирала израз в галантни оприличавания на колежки с гъска, патка, които обикновено са определени като „тъпа” и „проста”.
Особено цветист е езикът на лидера на крайните националисти, чиято партия днес подкрепя безусловно сегашното управление на ГЕРБ. Някогашен журналист, главен редактор на опозиционен вестник, а отскоро вишист по богословие, въпросният водач не се притесняваше да определи преди няколко години от парламентарната трибуна Симеон Сакскобурготски като „дебил, който не може да каже две изречения без да сбърка”, а лидерите на Синята коалиция  като „непълна лейка”, „болна жлъчка”, „клинични глупаци”, „злобни комплексари” и пр. И това са само примери за по-безобидната част от истинската и богата политическа „лексика” на въпросния депутат.

Днешните „гальотаджии”

Твърде „изискани” са словесните канонади и  от редиците на червената партия-столетничка, която често дава примери за истинско творчество в ругателския жанр. За лидерът на тази партия и бивш премиер, например, финансовият министър Дянков бил „слънчицето” на Бойко Борисов, който, отново по негови думи от началото на миналата година, съвсем се бил „разпищолил”. На което езиковият пурист Борисов беше отвърнал целомъдрено: „Това е каруцарски език, който може да се чуе на гарата”.
Наскоро експерти от Съвета за електронни медии огласиха данни от свое лятно изследване за публичния език в ефир. Резултатите за „медийните звезди” от парламента и партийните централи, са се оказали най-малкото шокиращи, а изводът, че „щом говорят в ефира, професионалните политици трябва да се научат да го правят правилно”, прозвуча почти като съвет на възпитателка от пансион за благородни девици. Защото ако бяха направили необходимата справка, експертите от СЕМ щяха да се сблъскат с едно от силните и запомнящи се определения, дадено публично от сегашния премиер в началото на неговата кариера, а именно, че „политиката е л…о, обвито в целофан”. И просто нямаше да се опитват да развеселяват местната публика с подобни учителски призиви.