Данните на ЕК, публикувани в редовния Доклад за сближаване в ЕС, потвърдиха, че България не е готова за влизане в еврозоната. Дори повече – Брюксел изрази съмнения за способността на страната да изпълни двугодишните изисквания за престой в т.нар.”чакалня” на Общия валутен механизъм.
Защо и как се стигна дотам?
Трескавите мечти за влизане в еврозоната съпътстват българските управляващи още от първите дни на 2007 година, когато страната влезе в ЕС. Между постоянните страхове дали ще бъде наложена предпазна клауза и ще спрат ли от Брюксел европарите по предприсъединителните и структурни фондове, социалистите на Станишев тръбяха колко непълноценна европейска членка е новоприетата балканска държава без тя да се е присъединила към еврозоната и все още митичното тогава „шенгенско пространство”. И когато, в крайна сметка, въпросните фондове бяха блокирани, а българската икономика с развети пропагандни червени байряци започна стремглаво да затъва в кризата, през март миналата година на извънредната среща на върха в Брюксел, тогавашният премиер обяви, че участието на страната в механизма ERM-2 щяло да бъде „силен импулс за реформи, както и силен сигнал към инвеститорите за финансовата и макроикономическа стабилност” на държавата.  Още тогава председателят на ЕК Барозу и комисарят по икономическите и валутните въпроси Алмуня дадоха да се разбере, че ЕК не е ПР-рекламист на едно провалено управление и най-малкото е некоректно въпросът да бъде повдиган от страна-членка, чиито еврофондове са блокирани поради тежка корупция и измами.

Евро, евро, евро!

Три дни след изборната си победа на 5 юли миналата година, готвещият се за поста тогава финансов министър Симеон Дянков се похвали пред Ройтерс, че през ноември България със сигурност ще кандидатства за еврозоната и то при известният фиксиран курс на еврото. Съвсем празнично в навечерието на първата следизборна конференция на партията ГЕРБ в началото на този януари, премиерът Бойко Борисов обяви публично, че „всичко е в ред, готови сме да поемем пътя към еврозоната до края на месеца и влизането в нея е първи приоритет за външната политика на моето правителство”.
Защо точно „външната политика”, а не финансите и икономиката на страната следваше да изпълняват критериите от Маастрихт, спазвани стриктно от Европейската централна банка, тогава не стана съвсем ясно, но важното е, че байраците на пропагандния ентусиазъм бяха поотръскани от прахоляка и отново вдигнати високо, както и че дебатът, с участието на вечните „говорещи глави”по медиите, титуловани като експерт-икономисти, финансисти и политици, продължи да се развива без сянка на съмнение в готовността за бързо влизане в евро-чакалнята.

Финансовият махмурлук

Никой не се вслуша сериозно в думите на експертът за Източна Европа в „Дойче банк” Гюнтер Дойбер, казани в началото на март, че институциите, отговарящи за приемането на страната в еврозоната – ЕК и ЕЦБ – са „скептично настроени” към българската кандидатура, тъй като държавата има „масивни проблеми” с дефицитите по текущата си сметка и със способността си „да издържа на натиска на международната конкуренция”. Други трезви гласове се опитаха да обяснят на финансовият министър Дянков, че едва ли е особено продуктивно той лично да обяснява на председателя на еврогрупата Юнкер или на германския финансов министър Шойбле какви широкомащабни реформи планира кабинетът на ГЕРБ, вместо да докладва за вече извършени реални промени и предприети радикални мерки в ограничаване на разходите.
През седмицата ЕК обяви, че за разлика от 2008 година, сега България отговаря само на един от четирите критерия за приемането на общата европейска валута. Дори повече, комисията автоматично стартира процедура срещу страната за свръхбюджетен дефицит. На този фон политическият елит продължава да води спорове дали да се посегне на фискалния резерв за запушване на бюджетната дупка или все пак да се иска спешен заем от МВФ. Някои от вездесъщите „говорещи глави” дори вече се възрадваха, че страната е извън еврозоната на фона на гръцката финансова драма и поставиха под въпрос смисилът от едно бъдещо членство.
Така за българското евро-бъдеще предстои все по-често да се говори в минало време. Както за неясен спомен и далечна мечта.