Непрестанните битки между президента и изпълнителната власт в България придобиха нова сила през седмицата с отказа на държавният глава и върховен главнокомандващ на войската Първанов да назначи предложения от кабинета на ГЕРБ нов шеф на военното разузнаване.
Позиционната война между президента Първанов и управлението на ГЕРБ, която се води вече повече от година с променлива интензивност, навлезе в нова рискова фаза с избухналата поредна разправия между военното министерство и върховния главнокомандващ, какъвто по Конституция е българският държавен глава. Рискова, защото този път става въпрос за назначаването на нов шеф на „Военна информация”, сиреч на военното разузнаване, една от службите на отбранителното ведомство с ключово значение за националната сигурност. Отвъд безмисления спор за административните процедури, по които следва да бъде определен и овластен кандидата за този пост/ просто подобни действия би следвало да са регламентирани детайлно!/, конфликтът се корени във въпроса кой ще съсредоточи в ръцете си най-чувствителната и отговорна информация, засягаща както сигурността на страната, така и нейните съюзнически отговорности в НАТО и ЕС. Въпрос, който едва ли има много общо с текущите скандали около похарчените средства за новата сграда на Държавната комиси по сигурността на информацията/ДИКСИ/ или със ситуацията в Държавната агенция „Национална сигурност”-ДАНС, където, освен всичко друго, с „трепет” очакват резултатите от проверката на Комисията по досиетата за нейни активисти в комунистическата ДС.
Ни приема, ни предава!
Според сегашния министър на отбраната Аню Ангелов, предложеният от кабинета кандидат е човек външен на военното разузнаване, т.е. е извън кръга около досегашния шеф на службата, изкарал немислимите осем години на този пост преди да бъде пенсиониран. Сиреч, изслужил мандат почти еднакъв с този на своя върховен главнокомандващ и държавен глава. Година преди президентските избори, обаче, се оказва, че в представите на президента Първанов статуквото не трябва да се променя и поста следва да бъде зает от кандидат от въпросната „компания”. А тя, по думите на военния министър Ангелов, представлява „черна кутия”, в която не е разрешено да влиза никой – нито вездесъщото военно контраразузнаване, нито ДАНС, нито дори Министерството на отбраната! При така създадената ситуация единственият смислен, макар риторичен, поради своята секретна същност, въпрос, е кой е бил досега и кой в бъдеще ще е основният ползвател на иформацията от „черната кутия” или, иначе казано, чии интереси е обслужвала и евентуално би могла да обслужва подобна информация. Което, естествено, звучи тревожно.
Москва, Калкута, Лос Анжелос…
Впрочем, още в началото на юни тази година чрез шефа на своя президентски кабинет и неотдавнашен началник на генералния щаб Никола Колев, главнокомандващият Първанов попита канцеларията на министър-председателя дали при посещението на шефа на ЦРУ Леон Панета в София Борисов не е обсъждал с него готвения от президента личен политически проект догодина. Някои интимни с „Дондуков 2” медии тогава лансираха и предположението, че директорът на службата по събиране на тайна информация в ЦРУ Майкъл Сълик дори предложил помощ на Борисов срещу опитите за промяна на политическата конфигурация в България, неща, които кабинета категорично отрече.
Онова, което не може да се отрече, обаче, е помпозното награждаване в София през същия юни с Почетния знак на държавния глава Първанов на акад. Евгений Максимович Примаков, председател на Търговско-промишлената палата на Русия, крупен съветски и руски политически деец и голям приятел на българския народ. Съвсем между другото, ръководител на Централната разузнавателна служба на Съветския съюз и след това директор на службата за външно разузнаване на Русия от 1991 до 1996 година. Просто един приятел на България от добрата стара „компания”.
Така сражението за „черната кутия” придобива чертите на твърде особена местна интрига. И то с любопитни последствия за крайната битка.