Точно преди месец българската националистическа партия ВМРО започна подписка за свикване на референдум срещу приемането на Турция в ЕС. Организаторите твърдят, че досега са събрали почти 200 хиляди подписа, като до края на идния месец очакват броя им да надхвърли половин милион.
Как подобни действия се проектират върху официалната българска политика спрямо Турция и новите тенденции на Балканите?

Факт е, че активистите на ВМРО в София и големите градове, настойчиво преследват своята цел – насрочването на всенародно допитване, дори без намесата на парламента, което трябва да изрази категорично несъгласието на българите Турция да стане членка на ЕС. Някой ден, естествено, тъй като на този етап
мощната южна съседка на страната е отворила 12 от 35-те преговорни глави за членството, но е затворила само една. Въпреки това, останалата извън парламента след миналогодишните избори  и разтърсвана от вътрешни разпри „партия на войводите”, както наричат ВМРО – Българско национално движение, действува на политическата сцена основно със страховитите си твърдения, че Турция не е европейска държава и тя винаги ще си остане азиатска и ислямска страна, че ако тя стане членка на ЕС България ще изчезне, че дължи 20 милиарда долара обезщетения за имотите на 250-те хиляди тракийски българи, изгонени насилствено в периода 1913-1945г, че чрез партията ДПС България е била превърната в Троянски кон на Анкара в ЕС и т.н.

Сам юнак на коня?

Събирането на подписи за референдума, обаче,  се случва след няколко важни външнополитически събития, които доста драстично променят тезите на допитването.
След като почти половин век отношенията между двете балкански съседки и членки на НАТО Турция и Гърция бяха на точката на замръзване, в началото на 2008 година тогавашния гръцки премиер Костас Караманлис посети Анкара и Истанбул за да потвърди успешното развитие на двустранните икономически отношения – оказа се, че над 300 гръцки компании са инвестирали в турската икономика четири и половина милиарда долара, както и да заяви отговорно, че „Европа ще получи голяма изгода от влизането на Турция в ЕС”. Две години по-късно, въпреки разногласията около островите в Егейско море и Кипър, в разгара на най-драматичната финансова криза за Гърция, миналата седмица в Атина пристигна турският премиер Реджеп Таийп Ердоган, придружаван от десет свои министри и 150-членна бизнес делегация, за да отправи отново посланието на своето правителство, че страната му се стреми към „нулеви проблеми със съседите и максимално сътрудничество с тях”.

Турско кафе „каймаклия”

Отново, тъй като при посещението си в София в средата на март, турският външен министър Ахмет Давутоглу огласи на местна почва същата твърда външнополитическа линия на своето правителство. Преди него, в края на януари, на първото си официално посещение в Турция,  премиерът Борисов договори съгласието, че „българо-турските отношения не се нуждаят от посредник”, с което елиминира досегашните „услуги” на ДПС, както и потвърди позицията на предишните две български правителства за подкрепа на турското членство в ЕС, този път с ангажимента за придържане към общоевропейския подход за преговорите като „процес с отворен край”, чийто резултат не може да бъде предварително гарантиран.
През 2008 година социологически сондаж показа, че делът на подръжниците, противниците и неориентираните българи по отношение турското членство в ЕС е приблизително равен. Неотдавна експерти отчетоха, че българската представа за съседна Турция продължава да бъде  „смес” от най-различни страсти, страхове и наслоения, някои от които са със столетна давност, което често  се употребява в полза на националния популизъм.
Съвсем неусетно, обаче, основният въпрос на подготвяния референдум срещу членството на Турция в ЕС прераства в логичното питане – изчезнаха ли от света малките съседки на Германия или Франция, например, или станаха още по-богати в рамките на ЕС?
Всъщност това е въпрос, който едва ли има нужда от отговор…