29.07.2016
Онези двамата, които заклаха възрастния свещеник в нормандското градче Сент Етиен дю Рувре, със сигурност добре са планирали терористичната си акция. Изборът на християнски храм за място на престъплението е бил направен за да бъде породен религиозен ужас сред населението, а самото ритуално убийство с прерязване на гърлото, е било чисто пропагандна цел. Французите бързо схванаха всички тези подробности и най-големите медии в страната логично обявиха, че няма да поместват снимки и имена на терористи, като същевременно се ангажираха да свият до минимум подробностите около техните акции. Просто за да не „героизират“ тероризма допълнително.
В медийната пропагандна шумотевица
Първоначално мъждукаше известна надежда, че подобни изводи и интелигентно професионално поведение ще възприемат и българските медии, особено след като стана ясно, че самовзривилия се атентатор от баварския град Ансбах е имал патетична имигрантска сага в България по пътя си към сегашната „Обетована земя“ Германия. Вместо това цяла седмица местните телевизии, радиостанции и вестници се скъсаха от надпреварата да съобщават всевъзможни подробности и сензационни детайли за младоликия терорист, за неговия интимен живот на беглец и потенциален сваляч, да коментират всяка негова уж искрена дума и действие. И което е особено показателно, публично да се „изфукат“, че техни архивни видеозаписи вече са закупени и се въртят от някои германски и световни медии. Казано иначе, неочаквано и България се превърна в част от световната видео и интернет пропаганда. Само че не тази срещу престъпниците, а тъкмо обратното – от онази на самите терористи.
Забравените европейски практики
Едва ли е нужно да се пояснява, че терористите ужасно много се радват на публичността, особено когато им се тя им бъде подарена по наивен и безплатен начин! Колкото по-голямо е мястото, което медиите отделят на техните кървави и шумни акции, толкова повече действията им „вдъхновяват“ фаланги от нови потенциални убийци и самоубийци. И това всъщност е тяхната цел! Тази тактика е известна на Европа, която, както знаем, не се сблъсква с тероризма за първи път. Нека си припомним как британската преса отразяваше атентатите на ИРА в Ирландия или на Острова, как испанските медии реагираха на действията на тяхната ЕТА или как световните медии покриваха информационно действията на ООП в Близкия изток през 70-те и 80-те години на миналия век. Общо взето всички те огласяваха щадящи силни видеокадри и лаконични информации, обикновено пришити в някой по-голям анализ или коментар. Тъкмо затова днес отново следва да се запитаме дали следва два пъти да нагазваме в един и същ поток или това, всъщност, е невъзможно ?
За пропагандата и самодейното новинарство
И все пак новото сега е, че успоредно с традиционните медии, информацията обилно блика и от социалните мрежи. Камерите в мобилните телефони, които почти постоянно са в режим онлайн, превръщат потребителите в актуални свидетели на всяка сериозна случка или, което е доста по-често, в наблюдатели на най-обикновена дивотия, при това почти в реално време. Това, естествено обрича евентуалната идея новинарите да се договорят за бойкот на терористичните новини, в общо взето безсмислено занимание.
Какво, обаче все пак може да се направи? Просто публиката с „умни телефони“ би следвало не само да схване, но и консенсусно да приеме факта, че предоставянето на онлайн територии на престъпниците е не само рисковано, но и крайно глупаво занимание, което лекомислено се налива вода в тяхната кървава пропагандна мелница. Просто идеята е така ухажваните медийно през последните години „граждански репортери“ и спонтанните самодейни „новинари“ да разберат опасността и да се откажат от наивната си ретранслационна интернет-дейност по същия начин. Със същата отдаденост, с която продължават ентусиазирано да преследват покемони или масово да се включват в напълно безмислени игрички в мрежата.
Алтернативи на глобализацията
Има обаче и нещо друго. Ако медиите се договорят организирано да бойкотират действията на радикалните терористи, върху тях неизбежно ще се посипят критики, че „де факто“ те се отказват да изпълняват основното си задължение – да информират обществото. Дори повече, те светкавично ще бъдат заподозрени, че манипулират и изкривяват действителността. Тъкмо поради това медиите трудно могат да се превърнат в страна от дискусия как да бъде решен проблема с терористите, след като обществен консенсус по този проблем все още няма.
Затова ако приемем идеята, че глобализацията няма алтернатива и съответно направим извода, че затварянето на националните граници няма да реши нищо, тогава ще се наложи постепенно да се простим със своите корени и начин на живот и да започнем да се приспособяваме към бита и манталитета на вълните мигранти, които неизбежно носят със себе си своите собствени възгледи и традиции.
Ако обаче решим, че не сме съгласни с подобна идея, тогава трябва да поставим под въпрос концепцията за въпросната безалтернативна глобализация.
Така, в крайна сметка излиза, че присъствието на темата за тероризма в медиите и тяхното наивно негово пропагандиране от тях, се оказва част от дебата за това какво всъщност желаем като българи и граждани на ЕС. И ако всеобщото игнориране на темата „терористи“ и техните убийствени вакханалии евентуално се превърне във факт, това несъмнено ще бъде сигнал, че вече сме си дали сметка какво всъщност искаме.
Дано някога дочакаме такъв момент! На сегашния етап, за съжаление, песимизмът надделява.