14 юни 2019 г.
Днес, в рамките на станалия вече традиционен Европейския месец на фотографията, чието 10-то издание е под егидата на Фотографска академия „Янка Кюркчиева“, както и по повод 20-годишния юбилей на Академията, сме се събрали не само за да си спомним за един вечно усмихнат и неуморен фоторепортер, чиято личност в продължение на десетилетия беше знакова в журналистическите среди, но и да видим малка част от неговото творчество. Всъщност, нашият виртуален домакин е Тодор Славчев, или „бай Тодор“, както го наричаха неговите приятели и колеги, а реална домакиня на експозицията е неговата уважаема внучка, г-жа Яна Узунова. Тя не само запази архивите на своя дядо, но положи неимоверни усилия да разработи и популяризира неговото фоторепортерско наследство.
През последните години, къде благодарение на интернет и социалните мрежи, къде поради гостуването в България на колекции на едни от най-известните имена на журналистическата и/ или репортерска фотография, забелязваме все по-засилващия се интерес към автентичния фотографски документ, към образните доказателства не само за по- значими събития и личности от историята, но и към обикновения живот на хората през годините. В рамките на по-малко от година видяхме, поне в София, част от творчеството на световно известни имена в жанра, като американките Мери Елън Марк и Вивиан Майер, на неподражаемият чех от „Магнум“ Йозеф Коуделка, творци, чиито фотографски находки и документи се възприемат като еталонни.
За разлика от тези хора, чиито изображения пълнят многотиражни луксозни фотоиздания, техни изложби обикалят света и творчеството им е обект на многобройни изследвания на изкуствоведи, теоретици и тълкуватели на фотографското изкуство, имената и творчеството на най-значимите български фотожурналисти от следвоенния период, са не само „световно“ неизвестни отвъд граничния столичен булевард „Константин Величков“, но за съжаление потъват във все по-дълбока забрава и в собствената си родина.
А тези отдадени на професията си фотографи не заслужават подобна участ, повярвайте ми! Най-малкото защото в техните архиви могат да се открият ценни образни документи от най-новата ни история, много от които често са били старателно „премълчавани“ през годините на примитивния, а по-късно наречен странно защо „развит социализъм“, кадри, които са били игнорирани от печатните медии по куп идеологически и политически причини, или казано иначе – не са отговаряли на правилата на комунистическата пропаганда. А всъщност тъкмо тези кадри, които за щастие все по-често изплуват от забравата, макар и след десетилетия, са част от пъзела на истинската, а не идеологически митологизираната образна история на България от миналия и този век.
Затова днес за мен е особено удоволствие и чест след представянето на колекциите на Георги Панамски и Никола Стоичков през последните две години, днес да кажа няколко думи и за уважаемия Тодор Славчев.
Всъщност аз отлично си спомням този, както вече споменах, вечно усмихнат, добронамерен мъж с гъста къдрава коса, характерни очила и с като че срасналия се към него репортерски „Контакс“, а по-късно и „Киев“ с неизменната фотосветкавица. Виждал съм го как снима събития, свързани с протоколните „мероприятия“ на СБЖ, организация, в която, признавам с известно неудобство, дори и аз някога съм членувал; виждал съм го и как следи с камерата си улични сюжети, манифестации, спортни прояви и други подобни „мероприятия“, които, както помним, изобилстваха в живота ни до 1989 година. А лично се запознах с Тодор Славчев, когато една вечер той дойде у дома в ателието на моя баща, и след като двамата приятелски си побъбриха повече от час, Петър Папакочев му направи няколко портрета, сред които и един с двойна експонация /доста сложна техника за изпълнение върху черна-бял планфилм и със студийна камера, впрочем!/. Днес този мулти портрет освен на сайта за фотографското наследство на Тодор Славчев, може да се види и в публикувания тези дни албум с фотографии на Петър Папакочев.
Впрочем, през 1990 г., в поздравление по повод 90-та годишнина на родения през 1900 година Тодор Славчев , тогавашният председател на СБЖ и главен редактор на в. “Култура“ Стефан Продев прави чудесен комплимент-метафора, като пише: „Навярно филмовата лента, която ти си заснел, опасва земното кълбо няколко пъти“, както и че „сътворените от Тодор Славчев фотографии, са давали облика на периодичния и ежедневен печат дълги години“.
И тези констатации на Продев съвсем не са лишени от основание!
Роденият в Пловдив Тодор Славчев през 1932 година първо членува в Съюза на провинциалните журналисти, а след 1944-та и в СБЖ. Тук обаче има една много показателна подробност – той никога през живота си не е членувал в каквато и да е политическа партия! Бай Тодор просто следва репортерското си призвание – снима в Македония през 1941 г. след присъединяването й към Царството, регистрира върху филмите си разрушена бомбардирана София през 43-44-та година, в началото на септември 1944 година запечатва еуфорията около комунистическия преврат и окупацията на Червената армия на България. Тодор Славчев е един от първите фоторепортери, които заедно с Кольо Стоичков, Любен Антонов и Михаил Ташев заминават за фронтовете на Първа българска армия, която воюва в Югославия, Унгария и Австрия във финалния етап на битката срещу Хитлер. След демобилизацията и завръщането в родината, Тодор Славчев насочва обектива си и към завърналата се от фронта изцяло оредяла Парашутна дружина, повечето от чиито 800 членове са били убити в сражения и акции. Ето какво пише за тези „неудобни“ дори и днес мъже не друг, а покойния вече ляв историк Божидар Димитров: „Парашутната дружина, на която гледаха с недоверие, защото бе обучена в Германия, атакува смятания за непревземаем връх Стражин и го превзе в първата атака с цената на 54 убити. Единствено на парашутистите бе позволено да пренесат убитите си другари в София и да ги погребат във военното гробище.“ Снимките на хората от Парашутната дружина до неотдавна бяха съвършено неизвестни. Или казано другояче – образно „премълчавани“ от властите. Сега благодарение на Тодор Славчев можем да видим лицата на тези храбри българи.
Впрочем, Продев се оказва прав – през годините дължината на заснетата от фотографа лента наистина става километрична. Той запечатва върху нея всичко, навсякъде и по всяко време в рамките на трескавата си репортерска дейност – регистрира с неистова страст „Нещата от живота“ на хората в социалната област, охраната на труда, селото и фабриките. Запомнящи се са кадрите на Тодор Славчев от т.нар. „Народен съд“, организиран от онези със съветските вече каскети, представете си, в сградата на Алма Матер! По-късно виждаме от снимките на фотографа как пожарникари гасят огъня на покрива на Университета. Алегорично, нали !
Обективът на бай Тодор регистрира жалките търлъци продавани на Женския пазар, които са били принудени да носят на краката си хората на следвоенна, купонна България. Той добросъвестно документира ремонта на жълтите павета пред доскорошния Царски дворец, които вече покриват „Площад Девети Септември“, и в същото време портретира хлапаците от с. Елин Пелин и Самоков в края на 40-те с тяхната самоделна парцалена топка от парцали, обути в калта с кожени цървулки. Фотографът ни показва продавачките от някогашния пазар „Света Неделя“, да, там до известната софийска църква, кара ни да цъкаме с език на раздаването на айрян от цистерна в столичния център, да се чудим се на ентусиазма на зимния мото-крос по калните софийски улици в началото на 50-те и…на какво ли още не! Обективът на Тодор Славчев улавя образите на културни дейци, партийни функционери, колеги журналисти, бригадирки, той не подминава дори и „хубавите жени“ от плажа на станцията на Журналистите край Варна! Мигове, преживявания, вълнения, хора всякакви и…образи, които говорят много, стига човек да може да ги разбере и „прочете“ вярно!
И тъкмо в тази коректна и обилна документалност е силата на фотографията на Тодор Славчев, в нея са и каратите на образните му свидетелства. Тази уникална документалност, обаче, носи със себе си и голямата отговорност към неговото фотографско наследство.
Да, това ценно наследство на Тодор Славчев към днешна дата има щастливата съдба да бъде събрано, обработено и представяно от неговата ентусиазирана внучка Яна Узунова. Не такава, за съжаление, е съдбата на много други архиви, следите на доста от които вече са загубени. И към ден днешен продължавам да изпитвам изгарящ срам от това, че невероятни документи и фотографски изображения се продаваха от вехтошарите за по долар парчето по време на кризата в началото на 90-те години! Подобна вакханалия се вихри и днес по битаците и в доста „антиквариати“. Позорно е и отношението на наследниците на някои български фототворци, които бързат да изхвърлят едва ли не на боклука кашоните с техни негативи и снимки! За съжаление бедната ни за подобни архиви държава не заделя средства за откупки, а и не демонстрира особена охота да издирва и съхранява особено важните и ценни колекции. Частният бизнес въобще не се интересува от всичко това! Да не говорим за заможните спонсори, които колчем чуят, че някои търси тяхната финансова подкрепа за издаване на фотожурналистика или художествена фотография в книга, албум или алманах, тутакси си нахлупват „шапката невидимка“. Същото е и с издателствата, които предпочитат да печатат оборотни каталози с атрактивни снимчици, отколкото да инвестират в издаването на цялостна монография на отделен автор, да речем. Не говоря за техническата необходимост споменатите ценни документални архиви, какъвто несъмнено е този на Тодор Славчев, да бъдат сканирани висококачествено и съхранени цифрово, колкото и взискателен днес да е този процес.
Смисълът на фотографските изображения е те да бъдат виждани и осмисляни не само в пожълтелите семейни албуми и кашони, а в изложбените зали, на книжния пазар и, естествено, архивирани в „облачното“ интернет-пространство. Затова в ъзприемам прекрасната колекция с фотодокументи на Тодор Славчев, която тази вечер е пред нас, като своеобразен вход към Аладиновата пещера на неговия ценен фотоархив. Убеден съм, че изненадите от тази пещера тепърва предстоят!
Затова – нека кажем „Сезам отвори се !“, да пожелаем „На добър час“ на изложбата и да поздравим отново г-жа Яна Узунова за онова, което тя е направила досега за наследството на своя дядо!
Г.Папакочев