“Автобус се запали в движение”, „Задържаха двама за стрелба край Варна”, „Труп на момиче край Княжево”, „Мъж пребива позната, чупи й четири ребра” – това са само няколко заглавия от криминалната хроника на скорошните празници. Информациите за насилие, обаче, отдавна са престанали да правят впечатление никому, освен вероятно на най-близките на потърпевшите.
От много години вече българинът е подложен на системно вербално, психическо и физическо насилие, което дори е станало част от всекидневието на обществото. Подобно  повтарящо се поведение, насочено към причиняването на болка, уплаха или страдание  се възприема като тормоз и се смята за напълно неморален и неприемлив начин за въздействие. Тормозът може да бъде всякакъв, да се упражнява навсякъде и срещу всеки, включително и върху цели сегменти на обществото. Дали с подобен вид насилие обаче се свиква и какви са възможностите за отпор?
Да пестиш от хигиената и здравето
Типичен тормоз срещу милион и половина българи /толкова приблизително е броят на ползвателите на топла вода и парно отопление в големите градове/, например, се упражнява от наследените от „развития социализъм” топлофикационни дружества, които и днес експлоатират успешно своята монополна власт. Едва ли има клиент на тяхната некачествена, бариерно скъпа, но единствено възможна „услуга”, за когото да не е ясно, че  всъщност е превърнат в жертва на една архаична, прахоснически неефективна, раздута и хищна държавна  система, която целогодишно тормози хората. Дори повече – позволява си да се подиграва с тях. Прави го не само посредством своите „прословути” топлинни счетоводители, но и чрез свои отговорни служители. Отвреме навреме тези доста безпардонни функционери „изпускат” в публичното пространство странни призиви. Като, например, парното със закон да се обяви за задължително и гражданите да не могат да се отказват от него, семействата  да не се къпят в неделя, защото е неработен ден или хората драстично да ограничавт хигиенните си навици за да понамалят колосалните сметки за „услугата”, наричана топлоподаване. Естествено мнозина от потърпевшите на тези издевателства трудно свикват с тормоза и с години не си плащат парното и топлата вода.
Колекции от актове за пътни нарушения
Особено перфиден вид насилие върху почти трите милиона шофьори в страната се упражнява от КАТ. Истина е, че българските автомобилисти са едни от най-недисциплинираните в Европа, но не по-малко вярно е, че те отдавна са потърпевши на доста неясен /а често и откровено корумпиран!/ видим и невидим тормоз. Неговата цел далеч не е подобряване организацията или безопасността на движението, а по-скоро прозаичното събиране на средства за постоянно попълване на опразнената държавна хазна. Тежкият недостиг на паркинги в големите градове, разбитата пътна мрежа, отсъствието на маркировка и указателни табели, особено „осторожното” напоследък видеонаблюдене на разни задръстени кръстовища, където често единствената възможност на шофьора да избегне катастрофа е да извърши някакво нарушение – вместо аргумент в полза на водачите всичко това неизменно се превръща в повод за масирано „солено” санкциониране, което по размери най-често надхвърля финансовите възможности на българина. В отговор на насилието с глобите шофьорите отвръщат по най-естествения начин  – просто престават да ги плащат, често също с години.
С гняв към медийната жълтения
Не по-малко болезнен  за милиони българи е  и тормозът  на собствените им медии. В свой доклад тези дни американската неправителствена организация  IREX констатира, че „политическият и корпоративен натиск, редакторските пристрастия, продажбите на новинарско съдържание и общият спад в нивото на интелигентност на медийното съдържание са развалили журналистиката в България”. А много преди тези оценки медийният експерт д-р Орлин Спасов отчитайки, че все по-осезателното „ пожълтяване” на медийната сфера вече е оцветило и местния политически сектор, в резултат на което „много български политици са прегърнали шоу роли, започнали са да се появяват в шоу програми, танцуват и правят лицеви опори пред публиката”, беше направил извода, че „онези обществени личности, които отказват да влязат в ролята на шоумени просто нямат шанс за реализация и успех”. Да, обаче подобна „раздвоеност” в публичния образ на първите личности в държавата не може да не тормози, макар и подсъзнателно психиката на объркания българин, чиято единствена ответна реакция остава да изключи телевизора, да извърне глава от медиите и оттам от своите политици.
И така инстинктивно да се съхрани от тормоза на всекидневното си битие.