30.09.204

На журналистически въпрос по повод кризата в Украйна как и по какви критерии военните разпознават т.нар. „хибридна война“, тези дни командващият силите на НАТО в Европа ген. Филип Бриидлав отговори: „В това се състои цялата хитрост! При нас има специалисти, които отдавна се оправят с войни от подобен тип. Затова трябва да обучаваме съюзниците от алианса да разпознават бързо за какво става въпрос“.

Българският служебен министър Велизар Шаламанов също се опита да изясни въпроса за „хибридната война“. Той определи заплахата от нея като „много сериозна“ поради нейните размити граници и посочи, че традиционните системи за отбрана и сигурност имат проблеми при ранното разпознаване на този тип агресия, както и с бързото и адекватно реагиране. „Когато разберем за какво става въпрос, може да се окаже, че е късно и реакцията ни няма да бъде ефективна“, предупреди военният министър.

Моделът на „хибридната война“, който Русия използува в Украйна, се оказва доста неясен не само за военните специалисти. Днес повечето медии и коментатори също твърдят, че тя е нещо ново и невиждано досега. Фактите обаче говорят друго. Бърз поглед назад в историята е достатъчен за да стане ясно, че в случая става въпрос за познат модел на поведение, който просто се повтаря. Новото е единствено в това, че много съвременни политици са склонни да вярват в тезата за „новия“ неприятел, теза, която се възприема и от значителна част от обществото. А всъщност  и около този „нов неприятел“ няма нищо ново.

Подкрепа на отцепниците

Да си припомним  тактиката на Съветския съюз след края на Втората световна война и през годините на т.нар.“Желязна завеса“. Тази тактика се състоеше в това, че съветски военнослужещи и въоръжение участваха в различни конфликти без да се включват официално в тях докато  Москва тръбеше по света, че няма нищо общо с подобна намеса.  Най-показателни са Корейската война /1950-1953/, която технически се води между Северна и Южна Корея, и Виетнамската война /1956 до 1973 г/, в която от една страна воюват САЩ и Южен Виетнам и от друга Демократичната република Виетнам, известна като Северен Виетнам. И в двата конфликта съветски войници официално не се сражават, но кохортите военни специалисти, логистичната и материална подкрепа са били там  и са подкрепяли едната от враждуващите страни. Или  сепаратистите в двете страни, както бихме се изразили днес. Просто натискът върху чужди държави чрез подкрепа на отцепниците в тях едва ли е нищо ново.

За една пробита концесия

Друг подобен пример е  Иран, където непосредствено след Втората световна война Съветския съюз започва негласно да оказва помощ на тамошните азерски и кюрдски сепаратисти. Тогава официалната пропаганда на Кремъл ги нарича „вътрешни движения за национална независимост“, чиято „справедлива борба“ се нуждае от морална подкрепа. По-късно става ясно, че зад въпросната подкрепа прозира баналното сенчесто участие на съветски военни. А още по-късно блесва горчивата истина, че въпросните сепаратисти, които са искали да се отделят от Иран, са допуснали голяма грешка. Просто  Москва никога не е желаела тяхното отцепване, а просто е оказвала натиск върху Техеран за да получи изгоден достъп до няколко нефтени находища в страната.  Когато в крайна сметка Сталин получава въпросната нефтена концесия /както по-късно става ясно само временно/ той изоставя азерските и кюрдски сепаратисти на произвола на съдбата, а много от тях завършват в затвора или биват просто екзекутирани.

Фокусираният противник

През тези години, обаче, никой не говори за „хибридна война“. Обратно, западни интелектуалци обсъждат разпалено необходимостта от следвоенно сътрудничество със Съветския съюз, а представители на бизнеса се хвърлят сериозно да  проучват възможностите за взаимноизгодна търговия с Кремъл. В крайна сметка образът на противника се  избистря дори без негови войници да са действали пряко срещу Запада. Просто СССР, като експанзионистична следвоенна велика сила, започва да представлява реална заплаха за държавите около себе си и поради това САЩ решават да му се противопоставят. Как? Застават зад Иран, Турция и други съседки на Москва.  Дори застават и зад  Гърция, където тогавашна Югославия активно подкрепя комунистическите партизани.

Задача с понижена трудност

Защо  тогава процесът е бил относително безпроблемен? През онези години СССР вече е бил ясна тоталитарна държава, чиято  крайна цел  е било поражението на капиталистическия Запад. Затова и нуждата от защитни мерки на „Свободния свят“ пред СССР е била обяснима.

Днес, обаче, нещата са по-сложни. Сега Русия е  една автократична държава с остатъци от имперско мислене и със засилваща се антизападна риторика, която все повече се хлъзга към диктатура. Което, обаче,  съвсем не означава, че повторението на нейните отколешни модели на поведение е  нещо ново, както и че идентифицирането на противника при днешни условия е нещо твърде сложно.