Медийното изявление на шефа на вътрешната парламентарна комисия, че ще поиска проверка на бюджета на българските тайни разузнавателни служби – вътрешни и външни – повдига отново въпроса за лоялността на страната към нейните партньори от НАТО и ЕС.
Подслушването с т.нар. СРС е любимо занимание на всички досегашни български правителства. Докато през тоталитарните времена преди 1989 година то беше всеизвестна и почти явна практика на тайните служби, която се приемаше по-скоро като правило, отколкото като изключение, днес тайно направените записи на звук и образ вече имат особена екзотика, която вълнува с еднаква сила както органите на вътрешната и външна сигурност, така и измамените съпрузи. Този тип „вълнения” струва скъпо на данъкоплатците. Според данни на вътрешната парламентарна комисия, която цитира МВР, през последните две години за следене и подслушване са изразходвани впечатляващите 47 милиона евро, което за най-бедната европейска
държава с „неуловима” все още престъпност,
е повече от солидна сума.
Когато миналото лято Европейският съд по правата на човека в Страсбург осъди България за липсата на независим контрол върху използуването на СРС-тата стана ясно, че през 1999-2001 година в 8-милионна /тогава!/ България са издадени 10 хиляди разрешения за подслушване, докато във Великобритания, която има 26 милиона телефонни поста, тези разрешения са само 400. Съвсем друг е въпроса за едва 3-те процента „използваеми” от съда данни на „дългоушковците” и логичния шокиращ подвъпрос какво се е случило с останалите 97 процента ненужна за службите информация.
Сега зараждащият се пореден скандал около скритите микрофони носи външнополитически привкус. Подозренията на председателят на комисията по вътрешната сигурност Минчо Спасов, че „българското външно разузнаване не работи в унисон с променените геостратегически приоритети на България” и че „службите все още са насочени срещу САЩ и Западна Европа, които вече са съюзници на страната” идват като поредния студен душ за сегашното управление, което през годината неведнъж беше упреквано в западните медии, че е превърнало страната в „Троянският кон на Русия в ЕС и НАТО”.
Дали действително става въпрос за
рецидивиращи прояви на първичните инстинкти
на несменяемите стари червени кадри в специалните служби или за ловки удари по кокалчетата в управляващата БСП, едва ли е от съществено значение. Същите тези „кадри” подслушваха западните посолства в София и при управлението на СДС. По-опасното е, че след пълния крах в борбата с организираната престъпност и корупцията, след тежко санкционираните от ЕС далавери с европарите и спадналия до санитарно ниско равнище авторитет на страната, възможно е да настъпи тежък срив в доверието към нея като надежден европейски и евроатлантически партньор в сферата на сигурността.
Което би било по-скоро жалко, отколкото необяснимо. И опасно, разбира се.