Започващата на 24 април  в София двудневна международна конференция „Природен газ за Европа. Сигурност и партньорство”, въпреки отказът за участие на руския президент Путин,  се превърна в основно за седмицата външнополитическо събитие.
Организирането на шумни и скъпи международни прояви от малки и бедни държави обикновено се възприема като израз на тежък национален комплекс на текущото управление, комплекс, към който цивилизования свят като правило се отнася със снизходително разбиране и дипломатично внимание.
В случая със заченатата в най-тежките дни на предизвиканата от Русия и Украйна януарска газова криза международна конференция, представяна официално като резултат от „двугодишни диалози на сегашното държавно ръководство на България с лидерите на страни от Централна Азия и района на Каспийско море”, нещата са по-различни, доколкото в заглавието на форума и заявените предварително интереси, неизменно фигурират Европа и ЕС. Географската възможност черноморска България да се превърне във фокус на планирания Южен газов коридор, както и безпроблемния на пръв поглед диалог, който социалистическото ръководство продължава да поддържа  с цялото постсъветско политическо пространство, дават надежди ако не да се помогне, то поне да се улеснят действително значимите разговори по въпроса за газовите доставки между ЕС и Москва, от една страна и Брюксел и производителките на синьо гориво от Централна Азия, от друга.

Кои, обаче, са трудностите в подобно начинание? Big Buck Bunny video

Въпреки участието на представители от 30 държави и международни организации в софийската енергийна конференция, тя се организира само седмица преди насрочения за 7 май в столицата на ротационната председателка на ЕС Чехия среща „ЕС – Каспийски регион”, чиято политическа и най-вече икономическа тежест, ще бъде несравнимо по-голяма от софийския форум. Независимо от уверението на американския президент Барак Обама, дадено на срещата на върха на НАТО в Страсбург на президента Първанов, че Вашингтон ще изпрати свой представител на форума, и че Белия дом „цени”, а не „подкрепя” българската роля в търсенето на нови решения и гаранции в областта на енергийната сигурност, с голяма степен на вероятност

започващото днес в НДК събитие ще премине под фанфарите на Москва и „Газпром”,

Trinity and Beyond full movie Love in the Afternoon movie

като ще бъде внимателно наблюдавано от европейските партньори на страната – домакин. Показателни в това отношение са думите на помощник – държавния секретар на САЩ Матю Брайза, казани в интервю за български седмичник, че „уникалната перспектива на българите от една страна са близките отношения с Русия, и в същото време усещането какво е да си твърде зависим от нея”.
Доколко свиканата в навечерието на двойните избори в България международна газова среща ще произведе някакви резултати или ще остане в хрониките като поредния скъпо струващ за данъкоплатците политически рекламен ход за сегашното управление, предстои да разберем. Макар и  отсега да може да се забележи, че мечтанията за превръщането на София в ежегоден „енергиен Давос”, са силно романтични. Дори повече – макар да галят сетивата на сегашното управление като „Рапсодия в синьо” на Гершуин, те са нереални.

Вълната от отвличания срещу откуп  на заможни бизнесмени в България демонстрира не само неспособността на властите да се справят с явлението, но  и любопитните похвати, използувани  за отклоняване на общественото внимание.
Двете спектакълни отвличания на бизнесмени в София през последните дни се случиха освен на фона на нови тежки убийства,  и в навечерието на започващата предизборна кампания. Българските медии, които в много случаи надхвърлят ролята си дори на „четвърта власт”, все по-често се оказват неизбежния съзнателен или „спонтанно-глуповат” рупор в аферите, използуван ловко от заинтересованите страни.
Какво се получава на практика?
Нерядко разследващи материали в печата и някои електронни медии се оказват полезни за ниско платените, слабо мотивирани и корупционно склонни към изнасяне на вътрешна информация правоохранителни органи. От редките чистосърдечни признания на много техни „спецове” може да се разбере, че те са научавали подробности за дадено престъпление  от вестниците или от „телевизора”. За професионалистите, обаче, подобен вид информация може да е много коварна, доколкото най-често тя е

умишлено манипулирана и пускана целенасочено в публично обръщение.

Така се формира онзи  затворен кръг, от който най-успешно се възползуват престъпниците.
В сегашната ситуация редица тиражни печатни медии и влиятелни електронни средства вършат  и нещо друго. „Загрижени” за сигурността на своята аудитория те се надпреварват да публикуват съветите на частни детективски агенции, бивши /нима са само „бивши”?/ експерти от силовите ведомства и специализирани в материята юристи, които заливат с  безплатни и практични съвети глътналите си езика много или по-малко богати местни милионери как да осигурят личната и на семейството си охрана, как да реагират в случай на отвличане и, накратко, как да прилагат знаменитата формула

„Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”.

В тези експертни медийни консултации държавата се споменава единствено като „неспособна да се справи със ситуацията”, а  липсата на лоялност от страна на напусналите правоохранителната система служители се изразявала в това, че веднага след напускането си те започвали да работят извън закона.
Подобни констатации, освен че правят мощна реклама на позалинялия допреди 4-5 години т.нар. „частен охранителен бизнес”, внушават индиректно на избирателите, че след като това правителство не е в състояние да се справи с повсеместната престъпност, следващото също е обречено на  поражение. Което означава, че запазването на мафиотско – бандитското статукво в държавата е неизбежно и вместо да се борят с него, по-разумно е хората да се приспособят към даденостите и срещу дребни отстъпки да живеят относително спокойно под бандитския чадър.
Доколко тези внушения вече са пуснали корен ще се разбере на изборите. И, естествено,  от редовния доклад на ЕК по механизма за сътрудничество и контрол в областта на вътрешните работи и правосъдието, който се очаква  през юли.

През 1947 година в стар военен бункер близо до прохода Бренер, който свързва Италия с Австрия, е открит труп на застрелян мъж. Според намерените в него документи той е общ селскостопански работник, специфични белези по лицето говорят, че е бил  и член на Германското студентско братство. Всъщност убитият е юриста д-р Герхард Баст, спортист-планинар, член на СС, бивш шеф на Гестапо в австрийския град Линц и издирван военнопрестъпник. Няколко години преди своята гибел, Баст е имал връзка с омъжена жена, довела до раждането на неговия син Мартин Полак.
В своята книга „Мъртвецът в бункера- разказ за моя баща”* писателят Мартин Полак, по невероятно честен и болезнено документален начин разкрива истината за своя баща. В проучването на семейните си корени той установява, че неговите добродушни баба и дядо, сред които е прекарвал безоблачните дни на детството си, всъщност са непоправими националсоциалисти, които дори за момент не са спирали да презират евреите и славяните в своята родна Щирия, недалеч от Лайбах, както „пограничните немци” в района са наричали Любляна. В документалната си книга Мартин Полак настойчиво, но деликатно „реконструира” фамилната история като тръгва от днешна Словения, където неговите близки са  в постоянен конфликт със своите славянски съседи, преминава през годините между двете Световни войни в Австрия, където неговото семейство и техните приятели едни от първите ентусиазирано се записват във все още незаконната тогава националсоциалистическа партия, за да стигне до Втората световна война. През годините на военния пожар Полак открива следите на своя баща, които водят от Австрия до Полша, след това  и до Русия, където хитлеристът  Пабст е бил командир на Einsatzgruppe, специална команда за екзекуции, за да се появят отново в Полша в дните на Варшавското въстание през 1944 година. През последните месеци на войната есесовецът д-р  Пабст „прочиства” евреи и партизани в Словакия, от които никой не оцелява. Навсякъде, където бащата на писателя е минавал, са оставали неопровержими доказателства за ужасяващите масови екзекуции, които към края на нацисткия режим са достигали своя кошмарен апогей.
Защо преразказвам тази разтърсваща история, написана от сина на един откровен и автентичен военопрестъпник от годините на хитлеризма? Едва ли само защото от нея става ясно как цял европейски род успява  да се опозори, като преминавайки през фанатичния национализъм достига до онова състояние на морална празнота, в което геноцида се превръща в приемливо явление. Не и защото тази интимна  и обстоятелствена документална изповед на сина на един военнопрестъпник по уникален начин възстановява истинския образ на собствения си биологически баща.
Тежкото фамилно „признание” на Мартин Полак освен блестящ литературен прецедент е и мощно предизвикателство към онези, които днес, все още гузно и страхливо, очакват забравата да затрупа във времето деянията на техни роднини и близки през годините на исторически неотдавнашното тоталитарно минало, което по своя характер и бруталност едва ли се отличава съществено от нацисткото.  Мнозина биха казали – рано е още, все още има живи и ненаказани престъпници, изпращали на смърт политическите си противници в комунистическите концлагери, съсипвали живота на „неудобните” около себе си с доноси до вездесъщите тайни тоталитарни служби, които още се превиват под тежка морална и човешка отговорност за прокуждането в чужбина не само на „класовия враг” и недоволните от комунистическия режим, но и на цели етнически групи от тяхната родина. Приживе тези хора едва ли ще бъдат обективни в трактовките на своето „противоречиво” минало, а документите за него, доколкото от тях са оцелели, тепърва предстои да се издирват и изследват.
Вероятно има нещо вярно в тази логика – следите винаги остават и от дистанцията на времето оценката, а защо не и присъдата, би била  по-обективна и справедлива.
В България, обаче, днес се наблюдава нещо особено опасно и отблъскващо. Двадесет години след т.нар. „демократични промени” политическото и властово статукво на „тодорживковата” България практически е останало непроменено. Преките потомци на същите онези, които дърпаха конците на едноличната власт и човешките съдби от тежките си дъбови бюра в непристъпните кабинети  и по червените телефони на Политбюро, ЦК, МВР и тайните служби, наследниците на  явните и секретни пазители на тоталитарния режим, дори на т.нар.”възродители”, продължават да контролират всички основни институции не само на държавата, но и на нейните грозни огледални образи, наричани мафия, сива икономика и повсеместна престъпност. Тези „отроци” са все още на светлинни години от идеята да признаят, подобно на Мартин Полак, че отграничаването от едно недостойно семейно политическо минало не е позор, а достоен граждански акт на демократично мислещо същество, че черните страници от най-новата историята няма да станат по-малко черни с гузно мълчание и криворазбрана кастова солидарност. Обратно, пречистващата историческа изповед би могла да се окаже онази магическа сила, която да изличи във времето бариерите на продължаващото и до днес тежко деление в обществото на „ние и те”.
Засега, обаче, нищо подобно не се случва. Хората, които би следвало да напишат българската версия на „Мъртвецът в бункера”  се занимават основно с правене на много пари и кекерчене по българските политически и телевизионни „риалити шоута” . Уви, тяхната иронична усмивка не изчезва дори в предизборните дебати и всяко тяхно слово и действие подсказва колко горди остават те от  своето фамилно политическо и финансово наследство…
Впрочем, откритият през 1947 година в стария бункер нацистки военнопрестъпник, баща на австрийския писател Мартин Полак, е бил убит от местен „каналджия”, който е трябвало да го преведе през планината в Италия. Убиецът го е гръмнал не за друго, а за да му вземе парите.

* Мъртвецът в бункера“ – Мартин Полак. Издателство Сиела. Превод: Жанина Драгостинова.

В навечерието на православния Великден от годината на европейските и парламентарни избори, религиозните страсти в България отстъпиха изцяло място на политическите.
Според християнското учение, на днешната Велика сряда от Страстната седмица Исус, освен че изцелява болни и слепи, отправя към учениците си важно предупреждение – да не ламтят за слава. Българите никога не са били ревностни Христови ученици, а родните им  политици най-малко, особено когато се намират в трескавото, граничещо с лудост състояние преди избори. Тогава ламтежът не само за слава, а най-вече за власт става неистов  и вечният Иуда, който на днешната Света и Велика Сряда уговорил предателството на Христос за тридесет сребърника, като че прозира в думите и делата на своите съвременни следовници от българската политическа сцена.
На нея, само за броени часове,

четирима депутати от ОДС се отрекоха от своите партии и избиратели

• The Circus film

за да се присъединят към неясната нова парламентарна формация на един новопокръстен „месия”, който освен, че проповядва шумно срещу корупцията, странно защо се обяви едва ли не  и за първия български консерватор. В същото време не толкова славата, колкото тлеещата надеждица за власт, накара депутат, бивш краен националист, да прескочи в края на мандата си в застрашително намаляващата парламентарна група на сините.
Ламтежът за изборна слава, която да прерастне във власт, личи и от всеки залп в боклучената война за София между двамата основни претенденти за бъдещия премиерски пост. Вместо аромат  на цветя и тучна пролетна зеленина, във въздуха на българската столица се носи вонята на нечистотии, а в

публичното пространство продължават да прелитат словесните найлонови пликчета с отпадъци,

с които Сергей Станишев и Бойко Борисов не се уморяват да се замерят по медии и от обществени трибуни. Което дава пълно основание на двата милиона обитатели на града да определят тазгодишния си  Великден  като „боклучен”.
Всъщност повечето българи наричат и живота си „боклучен”. Неовладяема престъпност, потискаща повсеместна корупция, глождещо чувство за европейска маргиналност, пораждано от бедността и пълното пренебрежение на управляващите към основните социални нужди на хората от сигурност на старини, от нормално здравеопазване, дори от минимум детски градини за отглеждане на все по-силно оредяващото „бъдеще” на страната, пропагандна политическа и културна помия, с която безбройните вече електронни медии заливат денонощно хората и мръсотия, мръсотия, мръсотия…
Така вървят през Страстната си седмица българите. Седмицата, в която православните християни преосмислят правилния път, захранват вярата си   и в която всеки ден е Велик.

• Diminished Capacity rip

В навечерието 20 април, когато неонацистите и крайно-десните в Европа отбелязват 120-годишнината от рождението на най-големият военнопрестъпник на човечеството Адолф Хитлер, в сегашната и някогашната българска столица – София и Велико Търново се появиха скандални билбордове с неговия образ.
Въпреки странните обяснения на още по-странния новопоявил се Интернет портал за проучване на общественото мнение, поръчал въпросните билбордове, символиката е безспорна. Образът на фюрера се появи за достатъчно, макар и кратко време, на едноименните булеварди „България” в двете български столици – сегашната и историческата при това в непосредствена близост до посолството на Израел в София. Неслучайно огромните изображения бяха окачени в следобедните часове на слънчевия пролетен ден, когато улиците са препълнени от хора и показната акция по тяхното премахване, придружена с дежурните медийни вайкания, единствено умножиха ефекта от замисления ход. Доста показателно

символите на насилието и расизма „разцъфнаха” в огромен формат

• Modern Inventions download

ден преди отбелязвания в цял свят Международен ден на ромите, както и в хода на започналата вече кампания за Европейските избори.
В светкавичната анкета на споменатия вече странен интернет-портал на констатацията „Плакати на диктатори, сред които на Хитлер и Сталин разбуниха духовете днес”, 28 на сто от реагиралите смятат, че те трябвало да се свалят веднага, близо 70 на сто отговарят с „да не се правим по-католици от папата” и 4 на сто декларират, че нямали „отношение към темата”.
Всъщност най-опасната категория от споменатите анкетирани е последната, в която са хората „без отношение”. Те или никога не са чували, или не искат да си спомнят, че 65 години след като България спаси своите евреи от Холокоста, през миналия месец Върховния касационен съд потвърди присъдите пробация и парична глоба на двама „щурмоваци”, забележете от Карлово, които сложили герба и националния флаг като фон на свастиката и орела на своята страница в Интернет. Същите тези „безразлични” хора всеки ден преминават покрай

десетките вехтошари в центъра на София, които търгуват с копия на нацистки реликви от Втората световна война

или книжарските сергии с всякакъв вид мемоарна нацистка литература, вероятно с мисълта, че всичко това е напълно в реда на нещата. Въпросните забързани и невиждащи хорица не се впечатляват и от застрашително увеличаващите се „графити” с пречупени кръстове, знаци на СС и какво ли още не по стени на жилищни  и обществени сгради, паметници, в колите на градския транспорт, градинките и публично посещаваните места.
Какво чак толкова е станало, биха се запитали мнозина млади хора днес? Това е минало, история и никога няма да се повтори…
А защо други млади хора сега мислят точно обратното и дават ясно да се разбере накъде мечтаят да тръгнат, биха контрирали реалистите?
Въпроси без отговор, засега. Или с отговор, който вече малцина искат да чуят.