Дори през дългите първомайско-герговденски празници тъмните облаци на  проблемното българско политическо битие продължиха да хвърлят сянка върху живота на обществото.
Българската десница, в лицето на т.нар.”Синя коалиция” на ДСБ и СДС, едва ли ще си спомня отминаващата празнична седмица с добро. Вътрешната война между оформилите се две непримирими фракции в първата демократична формация на българския преход – СДС, продължи с нарастваща интензивност, за да докара изпадналата в най-тежката криза от създаването си синя партия до абсурд преди ключовите регистрации за европейския вот и парламентарните избори. Оказа се, че внесената от юридически легитимните все още бивш лидер на сините Пламен Юруков и главния секретар на партията Пламен Радонов подписка за регистрация на СДС за евровота, е с

900 некоректни подписа на членове, участвуващи в списъци за регистрация и на други партии,

което ще попречи на намерението на бившето ръководство да осигури самостоятелното явяване на формацията на тези избори. От друга страна сегашният лидер на СДС Мартин Димитров внесе жалба до Централната избирателна комисия за изборите за ЕП, в която се твърди, че комисията неправомерно е приела неоргинални документи в противоречие с решенията на управителния орган на СДС – Националния съвет и дори повече, върху тях е поставен фалшифициран печат.
Всичко това, след състоялата се в понеделник поредна „схизма” с изключването на десет известни членове от редовете на синята партия и на фона на шумните медийни словесни престрелки между лидерите на двете вътрешнопартийни фракции, чертае безрадостна перспектива за представянето в предстоящия двоен вот и в крайна сметка за бъдещето на единствената оцеляла до днес източноевропейска дясна партия на демократичните промени.
Навръх Гергьовденския военен парад не друг, а държавният глава и върховен главнокомандващ на войската Георги Първанов, успя да помрачи ентусиазма на управляващото все още мнозинство в страната. По повод парафирането на приетия вече в парламента

противоречив нов военен закон,

президентът, който миналата година заплаши да наложи вето върху предложения проект, сега изрази опасение, че в закона се крие риск от политически контрол, след орязването на правомощията на Генералния щаб на войската за сметка на политическото й ръководство. Така въпреки, че законът ще влезе в действие, съмненията около него остават и те ще подкопават доверието в една от най-важните държавни институции – армията.
Въпреки всички „празнични” неблагополучия, обаче, седмицата произведе и добра новина за софиянци. След безкрайно строителство и тежки  проблеми, най-сетне беше пусната дългоочакваната втора отсечка на единствената линия на столичното метро.
Което е повод за истинска радост за обитателите на двумилионния град през 9-тата година на 21 век! И за частичното подобряване на техния нелек европейски бит.Cass divx

Наравно с кризисния бюджет и предконгресните тежнения на БСП през седмицата се дискутираше и темата – има ли място чешкият художник Черни в пловдивската експозиция “Европейското изкуство 20 години след Желязната завеса”?
През май тази година, когато в “Страната на розите” бушуваше „справедливият гняв” от несправедливата обида, нанесена й в Брюксел с инсталацията, представяща България като „чугунено клекало от турски тип”, авторът – чешкият художник-модернист Давид Черни, направи любопитно признание в български всекидневник. Той разказа, как чешки националисти няколко пъти се опитвали да разрушат негови творби, призна че е давал интервюта, с които оскърбявал Чехия, чешкия национализъм и чехизма и накрая изрази удивление, че 20 години по-късно все още съществуват комунисти, които „дори разполагат с власт”.
Сега в сочения като оазис на етническото разбирателство и културата исторически град Пловдив, кметът и други влюбени безумно в нацията си местни активисти, обявиха в прав текст, че Черни не е желан в Пловдив, защото се бил „изгаврил с България” и заплашиха, че с подкрепата на полиция и „възмутени граждани” няма да му бъде позволено да изложи черното платно, с което български евродепутат от крайна националистическа групировка в крайна сметка го беше принудил да покрие „клекалото” в Брюксел . Всичко това се случва само седмица, след като в резултат на родолюбив обществен и медиен подем, патриотична фадрома разруши потайно в късна доба един подобно „оскърбителен” и глуповат паметник, издигнат в частен двор в никому неизвестното дотогава селце със звучното име „Славянци”.
Тези прояви щяха да звучат по-скоро комично на фона на икономическата криза и проблемите около настъпващата зима, ако в тях не прозираха класическите „детонатори”, които посткомунистическите националисти все по-често използват за различни цели. Защото да забраниш на творец да показва произведенията си в европейското културно пространство е първа крачка към налагането на цензура  и репресии в собствената ти страна. А оттам нататък следва всичко онова, което Европа и Балканите все още си спомнят с ужас.
Да, Давид Черни е скандален художник. Неговата обърната с краката нагоре стиропорна реплика на патрона на чешките земи Св. Вацлав в пасажа „Луцерна” или увисналата отчаяно на греда фигурка на Ленин под стряхата на стара къща в центъра на Прага, не само вбесяват националистите и комунистите, но хвърлят милионите посетители на чешката столица в европейски възторг и на никого от тях през ум дори не му минава да омаловажи чешкото национално достойнство.
В Пловдив, както е известно, чуждестранните туристи не обръщат внимание на заемащия цяло тепе съветски монумент или на патетичните соц-порти на Панаира, а питат и снимат с камерите си бронзовия веселяк Мильо, „седнал” предизвикателно на Джумаята или цигуларя Сашо Сладура –  знакови скулптури, които са трън в очите на същите, които преследват Черни в родината му и в България. Всъщност, тези „същите” в Чехия и България никога няма да разберат за какво става дума. Надеждата е в по-умните и младите. В истинските европейци, сиреч.

Embrace of the Vampire dvdrip

Orphan hd

Месец преди началото на новата учебна година, новата министърка на образованието Йорданка Фандъкова обяви, че учебните планове по български език и литература предстои да бъдат променени, тъй като „качеството на образованието спадало, а децата масово не можели да пишат смислени повествовения”.
Какви образователни неволи ще възвести първия учебен звънец?
След като в средата на миналата година в специален свой доклад ЕК обяви българските и румънските ученици за най-неграмотните на Стария континент, в началото на годината правителството на Станишев стартира уникален проект, който може да бъде сравняван единствено с първите години след Втората световна война. Тогава по примера на съветските си учители от 20-те години на миналия век, местните комунисти започнаха интензивно да ограмотяват селското население, което според тях е тънело в „писмовна и идейна тъмнина”. Изхождайки от печалния факт, че най-малко 50 хиляди европейски граждани от България – деца и възрастни –  са напълно неграмотни и нямат завършен четвърти или осми клас, просветните власти обявиха, че с бюджет от 15 милиона лева и 500 учители, които ще се занимават с отпадналите от училищната система граждани, не само ще повдигнат образователното ниво на населението, но и ще повишат шансовете му да си намери работа по време на икономическата рецесия.
Зад думите на новата просветна министърка за спад в образователното качество и невъзможността на българските деца да пишат „смислени повествования” прозира наистина особено

срамна тенденция, която резили не само страната, но и целия ЕС.

Според изследвания и експертни оценки около 30 на сто от учениците остават неграмотни по простата причина, че напускат училище още в началните класове. Други 25 на сто от децата са на границата на грамотността по четене и писане, а половината от 15-годишните ученици не могат да достигнат минималните стандарти и на практика са функционално неграмотни. Сиреч не разбират писмен текст и не могат да попълнят елементарни документи. Нещата са стигнали и до още по-големия абсурд, при който утвърдени университети и доста факултети в СУ”Св.Климент Охридски” са принудени да въвеждат задължителни курсове и изпити по правопис и правоговор за своите първокурсници!
От друга страна за да оцелеят под ударите на демографската и икономическа криза, повечето български университети са

принудени да си затварят очите пред примитивната неграмотност

на кандидатите за следване, което вдъхнови наскоро университетски преподавател да признае в печата, че скоро българските висши училища ще „смятат за свои студенти всички живи същества, които приживе или посмъртно се сдобият с диплом за завършено висше образование” и да обобщи иронично: „Това е правилния път – всеки аеробен организъм – български студент!”
Трудно можем да не се съгласим с подобна констатация, която формално е в пълен унисон с Лисабонската стратегия на ЕС и с образователните изисквания на 21 век. И все пак в началото на започващата учебна година не е лошо да си припомним един от крилатите лозунги на социализма: „Да ограмотим народа в съкратени срокове!”. Дори повече,  може би наистина трябва да се върнем към килийното училище и дългата даскалска пръчка. Тяхната педагогическа ефективност си остава безспорна във времето.

Днешният деветосептемврийски ден, отбелязван от тоталитарната власт цели  45 години като най-големия национален празник, е интересен повод да се погледне към отминаващата 20-та година от демократичните промени в България и начинът, по който българите я отбелязват до този момент.
Дори и двойните избори през това лято не поставиха темата за 20-годишния демократичен преход на България в центъра на политическия и обществен дебат. По същия начин, по който осъждането на комунизма и несъстоялото се  вече четири петилетки разкриване на престъпленията на тоталитарния режим не попадна в дневния ред на обществото. Частичното, все още, отваряне на досиетата на агентите от тайните комунистически служби породи огромен обществен интерес, който бившия премиер на страната и лидер на БСП Станишев определи като проява на „ненормалност” на обществото, а извадената досега наяве огромна кохорта агенти и доносници, собственици и журналисти от медиите, успя за пореден път да деформира пропагандно изводите, които българите трябваше да направят още в първите години след 1989-та.
Вместо това през изминалите 9 месеца от 20-тата година на прехода, българите се нагледаха по държавната си телевизия на архивни филми за храбрите „богомилрайновски”

родни разузнавачи на западния „Тих фронт”,

за действията на Народната милиция по изграждане моралния облик на строителите  на социализма, за безкомпромисната борба на тайните служби срещу буржоазните елементи в социалистическата държава, както и на знаменитото предизборно трамвайче на БСП, управлявано мъдро от партийния лидер по завоите към софийската „Духовна семинария”.
Младите български тв зрители бяха забавлявани в гледано риалити шоу не от друг, а от веселия внук на Бай Тодор Живков, а хит на софийските кръчми през сезона се оказаха т.нар. „съветски вечери”, на които с алкохолен ентусиазъм са изпълнявани вечнозелените хитове на строителите на комунизма „Земя в илюминаторе”, „Подмосковские вечера” и, естествено, палавата песен на „Чебурашка”.
Особен „пирон” в юбилейната годишнина от демократичния преход се оказа решението на съветниците в гр.Златица да издигнат пред градската община бюст-паметник на своя съгражданин

Вълко Червенков, една от най- мракобесните фигури на българския сталинизъм,

положила основите на комунистическите концлагери в страната. Като естествено продължение на тази линия, от мазетата на НХГ бяха извадени старателно съхраняваните образци на „високото” тоталитарно изкуство между 50-те и 80-те години за да може на българската общественост отново да види образите на своите партийни вождове от миналото, лъснати пионерчета и усмихнати текезесари на полето. За да не би случайно да ги е забравило!
Е, ентусиасти организираха дискусия за безобразията от т.нар.”Възродителен процес”, но тя премина на плебейско медийно равнище. Обявено беше също, че в централна софийска градинка ще бъде изграден паметник на жертвите на комунизма по света, но веднага будни, но недоволни „творци” отбелязаха, че конкурса за монумента бил подигравка, защото се предвиждало изграждането на тоалетна в неговата основа.
Така в общи линии България отбелязва второто десетилетие от демократичния си преход до днешния знаков ден. Който със сигурност ще бъде празнуван от неподозирано много хора. Все още.

Още в началото на мандата на новото правителство, министърът без портфейл Божидар Димитров очерта начините, по които България ще ликвидира демографската криза. В представите на министъра те се свеждат до „даването на гражданство на 30 хиляди хиляди души, дори те да не живеят в България”.
Увереността и лекотата, с която министърът без портфейл реши на практика проблема с демографската криза в страната, са наистина достойни за възхищение – онова, което поражда мрачни тревоги на няколко български правителства, което кара иначе сериозни статистици, икономисти и социолози да си блъскат главите вече две десетилетия, а обикновените хора да кроят  планове за спасение от обезлюдяващата си родина, получи своя кратък и съвършено оригинален отговор. 30-те хиляди човека, които годишно се губят в разликата между новородени и починали, ще бъдат компенсирани със същия брой щастливи притежатели на български паспорт, които хем

ще „освежат генетичния фонд” на населението,

хем ще попълнят нуждите от работна ръка, вероятно в очаквания икономически подем след кризата.
Напълно оригиналната идея за внос на българи от чужбина обикновено осенява всички управляващи в началото на техния мандат. „Импортираха” ги последователно и с недвусмислени резултати правителствата на  Попов, Беров, Виденов, Костов, като синия кабинет дори създаде фонд от цял милион лева, с които трябваше да бъдат върнати 50 хиляди българи от Бесарабия! Успехът беше същия, какъвто се оказа и в прословутата миграционна стратегия на групата „Станишев и сие”, която до 2011 година предвиждаше да приласкае обратно в родината най-новата българска емиграция и студентите от престижните западни университети.  Вярно, световната икономическа криза върна у дома известен брой работещи в чужбина, но в мига, в който в Европа нещата потръгнат отново, те със сигурност ще „сублимират” отново от бедния  и корумпиран местен трудов пазар.
Вариантът на министъра без портфейл за

превръщането на азиатци, африканци и араби в български граждани,

които да запълнят трудовите празноти в стопанството, може да се сблъска и с още една трудност. Според огласените неотдавна резултати от специфично изследване, посветено на „Социалните дистанции и етническите стереотипи за малцинствата в България”, коренното местно мнозинство изпитва „значими расови и религиозни предразсъдъци към етническите малцинства в страната”, като например араби, виетнамци и китайци. Дори повече, определилите себе си в анкетата българи като „трудолюбиви, гостоприемни и добродушни” са сложили в дъното на таблицата за приемливост „негрите от САЩ и ЕС, латиноамериканците, африканците и кюрдите”.
Така освен с корупцията, престъпността и сиромашията в най-бедната европейска членка, нейните бъдещи граждани от чужбина ще трябва да се сблъскат и с все по отчетливо изразения расизъм и етническа нетолерантност на местното население. Вероятно тъкмо подобни опасения е имал г-н министъра без портфейл, за да заяви, че тези бъдещи българи „дори биха могли и да не живеят в страната”.
Това, обаче, е само една от хипотезите. Останалите са оптимистични и всеобхватни като решение. Вероятно.