Отминалата 2009 година се оказа поредното „време разделно” за българската външна политика. Двойните избори в страната  маркираха границата на различия между бившето и сегашно правителство в областта на международните отношения.
Последната половин година от мандата на управлявалата до юли тристранна коалиция се оказа показателна за характера на българската външна политика през четирите години на нейното управление. Пропагандните акценти на воденото от социалистите правителство бяха: „България е уважавана партньорка в ЕС и нейните трудности не са по-големи от тези в останалите централно и източноевропейски страни; отношенията между София и Москва са модел за всички останали; България е солиден политически фактор на Балканите и перспективен енергиен център в региона; страната изпълнява съюзническите си ангажименти в НАТО, като представянето на българските военни в Ирак, Афганистан и Косово е отлично; двустранните отношения в рамките на Евроатланитическото сътрудничество са блестящи, а връзките с новата администрация в Белия дом са повече от добри.”
Всъщност всички тези твърдения на водената от БСП коалиция се оказаха уязвими  от един единствен аргумент – външната политика не може да бъде успешна, когато вътрешната е пълен провал.
След като върху страната е наложен специален механизъм на наблюдение от Брюксел заради тоталното несправяне с престъпността, когато осъдените за корупция се броят на пръстите на едната ръка и европейските пари са спрени категорично от Брюксел, когато те е страх да заемеш и отстоиш позиция за да не засегнеш някого от „големите”, това е нищо повече от провал, категоричен и безспорен. До средата на лятото България беше усвоила едва 0.3 на сто от полагащите й се средства по европейските фондове и пожарните мерки на кабинета „Станишев” през последните месеци от неговото управление не позволяваха нищо повече, освен воденето на „отбранителна” европейска политика, ориентирана основно към отразяване на лавината от критики, идващи от Брюксел.
Твърде смехотворна беше и концепцията, че България е равно отдалечена от Москва, Брюксел и Вашингтон, в резултат на което възникнаха сериозни подозрения, че поетите към Русия ангажименти на страната във връзка с енергийните проекти като АЕЦ „Белене”, „Южен поток”, „Бургас-Александруполис” не защитават българските интереси и дори потвърждават руската теза, че България е  Троянския кон на Москва в ЕС. Изпълнената с пищни концерти, взаимни посещения и почти „братски” прегръдки „Година на България в Русия” и „Година на Русия в България”  по-скоро подкрепи подобно подозрение, отколкото успя да го разсее.
Оказа се, че през четиригодишния мандат на предишния парламент страната почти е забравила в своята външна политика както Балканите, така и Черноморския регион. Тя стоеше изолирана от протичащите там процеси и ако все пак има нещо, с което си струва да се гордее, това е трудното, но навременно решение за признаването на Косово.
За съжаление външната политика не беше впрегната да работи за изграждане на положителен образ на България в чужбина и репутацията й през годината успя да спадне до най-ниското допустимо равнище.
Втората половина на 2009-та донесе на страната ново управление, което още в първите дни на своя мандат осъзна, че успешната външна политика е функция на правилната и ефективна вътрешна политика и  изрично потвърди схващането си, че еврочленството на България е почти сто процента вътрешна, а не външна политика. Както във всички министерства, така и във външнополитическото ведомство на страната промените започнаха с избора на Румяна Желева за поредната, макар и временна, шефка на българската дипломация.
Получила образование в Германия, новата външна министърка започна с въвеждането на ред в „собствената къща”. Традиционните кадрови промени, различен ръководен екип, структурни трансформации във ведомството по силата на нов устройствен правилник – това бяха първите й  стъпки, които е възможно да се окажат и последни за нейния министерски мандат – както е известно, Румяна Желева беше номинирана за следващата българска еврокомисарка, която ще отговаря за хуманитарната помощ и реакцията при кризи.
Установяването на ред във „външнополитическата къща”, обаче, се натъкна на препятствия. След дълги разправии и шумни проверки за допуснати нарушения в организиране гласуването на българите в Турция и САЩ, посланиците в двете страни бяха отзовани и в крайна сметка президентът прекрати техните правомощия. Този акт ангажира до значителна степен ресурса на новия екип на външнополитическото ведомство, ресурс, който след това беше насочен основно в осигуряване успешната кандидатура на новата външна министърка за еврокомисарския пост. Изникнаха и други неприятни проблеми. Оказа се, че зам.-министърът по европейските въпроси в новия кабинет, дипломат с 26- годишен стаж, е агент на бившите комунистически тайни служби. След оставката му, министърката беше принудена да отстрани от длъжност по същите причини и постоянният секретар на МВнР. Всичко това, на фона на разтърсващото откровение на премиера Бойко Борисов, направено публично при посещението му в Берлин, че „деветдесет на сто от дипломатите във външното министерство са били агенти на ДС”, говори, че в „къщичката” на българската дипломация предстоят още „уборки”, което вероятно ще отклони ведомството от конкретната му работа за неопределено време.
Доколкото следва да се изчака евентуалната поява на заместник на г-жа Желева начело на външнополитическото ведомство, за когото засега се знае само, че ще е „умен и красив”, според определението на бъдещата еврокомисарка, по-важните очаквани външнополитически ходове на кабинета на ГЕРБ през 2010-та могат само да бъдат маркирани.
На форума за климатичните промени в Копенхаген, премиерът Бойко Борисов обвърза парите за климата с размразяването на всички еврофондове за страната, както и с приемането на България в еврозоната. Според амбицията на кабинета това може да стане до три години и би освободило огромни финансови средства, които сега са резерв по правилата на МВФ. Спрени за България са средства по предприсъединителните програми, които приключват в края на тази година. Независимо от установените нарушения и съмнения за корупция, през втората половина на годината страната все пак успя да извоюва възстановяване на средства по програма ФАР, както и на част от средствата по САПАРД.
Извън екзистенциалният въпрос за евросредствата, като особено важно се очертава участието на България в новата дипломатическа служба на ЕС, която ще работи за избрания по силата на Лисабонския договор „външен министър” на общността. Дали при формирането на въпросната служба страната ще може да се възползува от принципа на „равнопоставеност” засега не е известно, но във всички случаи от авторитетното участие в нея биха могли  да се извлекат много дивиденти.
В контекста на сътрудничеството в ЕС, отношенията между сегашното българско правителство и новият кабинет на германската канцлерка Меркел имат добри перспективи. Германия е не само една от най-големите икономически инвеститорки в България, но е и стратегическа партньорка в областта на вътрешните работи и основна консултантка в подготовката за присъединяването на страната към Шенген.
Двустранните отношения на София и Вашингтон също имат окуражителни перспективи, които зависят не само от готовността на страната да приеме затворници от американския център за задържане в базата Гуантанамо в Куба, но и от бъдещото материализиране на интереса на крупни американски фирми към българските ядрени проекти. САЩ очакват от България продължаване на военното й присъствие в Афганистан, ефикасна борба с корупцията и престъпността, и прозрачност в енергийните й отношения с Русия.
Едно от най-сериозните предизвикателства за балканската политика на правителството ще бъдат отношенията с Република Македония. Умело балансираната подкрепа за членството на бившата югорепублика в НАТО и ЕС срещу изпълнението на критериите за това членство, би премахнала напреженията и историческите наслоения във връзките между двете съседки. От друга страна отпадането на визите за гражданите на Сърбия, Македония и Албания със сигурност ще стимулира търговско-икономическите отношения в региона.
Естествено, че България и Русия следва да бъдат партньори и че мястото на София в диалога между ЕС и Москва е запазено, но в подобно партньорство страната следва да пази своето достойнство, за да може двустранните отношения да имат съвременен смисъл.
Още много са предизвикателствата, пред които вероятно ще се изправи българската външна политика през новата 2010 година. Те, обаче, трябва да бъдат преодолявани по европейски, последователно и прозрачно. В противен случай наистина ще можем да говорим за „приемственост” в международните отношения на България, но с отрицателен знак.

Хаотичното публично говорене на български политици се превръща напоследък в истинска атракция. Всекидневно в общественото пространство се чуват противоречиви изявления, странни обобщения и и се разменят скандални реплики. Какво може да е обяснението подобен вид поведение?
Само 100 часа след като публично подкрепи идеята на крайната националистическа партия „Атака” за произвеждане на национален референдум по въпроса за новините на турски език по БНТ, българският министър-председател Бойко Борисов взе думите си назад. Направи го убедително в радиоефира със самопризнанието, че „президента Георги Първанов в случая бил прав в думите си, че референдум за новините на турски език са капан за премиера”. В духа на пълна откровеност, лидерът на управляващата партия ГЕРБ си призна, че е дал рамо на идеята само защото тя била „залегнала в предизборните обещания на „Атака”, която сега „подкрепяла кабинета”. С безхитростна домашна дипломатическа лексика, външната министърка и бъдеща еврокомисарка Румяна Желева допълни, също по радиото, че „референдум няма да има, защото ще ни се смеят хората”. Преди това евродепутат от левицата предупреди чрез медиите от Брюксел, че ако по време на предстоящото изслушване в ЕП номинираната за българска еврокомисарка кандидатка не се разграничи от идеята за референдум за турските новини, рискът от провал е голям, а бързото излизане на премиера от споменатия капан е наложително, преди той да се е превърнал в „курт” на турски, сиреч във „вълчи” капан.

„Да бъдеш или не? Туй е въпросът…”

Е, добро е всичко, което завършва добре, казва поговорката, доказана с още много примери от вече 5 месечното управление на правителството на ГЕРБ. Не са забравени категоричните колебания на г-н премиера относно местенето на фискалния резерв от националния трезор в частни банки, приключили с вярното решение милиардите да останат там, където се намират и сега, фрустрациите около строежа или не на АЕЦ”Белене”, повишаването или запазването на акциза на пиенето, тютюна и бензина и т.н. Важното е, че в тези объркани времена на криза и окаяно икономическо и финансово наследство на предходното управление, решения се вземат и в крайна сметка тъкмо те са правилните.
Предколедната еуфория вероятно е повлияла и на държавният глава Георги Първанов, който по телевизията призна отново пристрастеността си към редакторските занимания. Българският президент каза, че в последните месец-два е редактирал много от съвместните позиции, обявени по-късно от министър-председателя, за разговорите с Москва по енергийните проекти, за политиката към съседна Македония, по някои социални въпроси. Думите на г-н президента ни връщат към едно друго негово публично откровение от преди две години, когато той сам обясни, че е бил „привлечен” през 1989 година от „служител на тогавашното Външно министерство” да сътрудничи в редактирането на мемоарите на виден българин от Македония и че не бил знаел, че всъщност работи за тогавашната ДС, а още по-малко, че се води в нейните архиви под псевдонима „Гоце”.

Политическата клоунада

Изглежда за да повдигнат обяснимо ниското предпразнично настроение на българина, други две публични фигури разиграха в кулоарите на парламента клоунада на парливата местна тема „хомосексуализъм”. Ако репликите между лидерите на РЗС и „Атака” бяха разменени на Женския пазар в София едва ли някой щеше да им обърне внимание, но доколкото край парламентарното стълбище освен журналисти са се намирали и чужди дипломати, изкушението на политическите „аркашки” за медийна и международна изява се е оказало неудържимо.
Така част от българските политици вече навлязоха в атмосферата на предпразничния карнавал, където говоренето звучи  противоречиво, но всъщност е характерно и истинско. Което си е и истинската мистерия на българските политици.

Седмица преди Коледа и 12 дни преди Новата година публичното пространство в България е наситено с послания, които объркват дори и привикналият със своите политици българин.
Дали поради естествената преумора в края на  една „двойно”-изборна година, дали от тежките удари на икономическата криза или от хомота на безкрайните български кривици, но почти в навечерието на Коледните и Новогодишни празници публичното говорене на основни фигури в българската политика като че доближи опасно границите на базисния разум на населението. „Бащици на нацията” започнаха да произвеждат озадачаващи послания, които по-скоро объркват, отколкото въодушевяват българите по трудния път на тяхното сиромашко, но „европейско” битие.
Необяснимо защо, например, премиерът Бойко Борисов свърза вълната от очакваните предпразнични „удари” на магистрални и банкови крадци с краткото посещение в София на новоизбрания президент на ЕС Херман ван Ромпой. Без съмнение неравната битка между престъпниците и властта в България отдавна е под критичната лупа на Брюксел, но ако синдикатът на разбойниците наистина е успял да организира своите акции с пропагандна цел, това може да означава единствено, че те се готвят за скорошно влизане в местната политика и желаят незабавното си легитимиране като партия – нещо, което трудно може да бъде обяснено даже на солидния контингент функционално неграмотни българи.

Политиката като „Мис България”

Енигматично прозвуча и медийното твърдение на външната министърка и бъдеща еврокомисарка Румяна Желева, че е важно освен „всеки политик да е умен и красив”, той да бъде „посветен” в политиката. „Политиката е призвание и трябва да нямаш други зависимости, за да можеш да му се отдадеш”, констатира тя, вероятно перифразирайки крилатият афоризъм на Оскар Уайлд, че „ако искаш да се отървеш от дадена съблазън, трябва да й се отдадеш”. Не е ясно, доколко местната публика е разшифровала тайната на българската политика извън обичайните й „зависимости”, но във всички случаи определението „умен и красив” трудно се връзва с представите на хората за фигурата на политика дори от последните 20 години насам. Може би с частичното изключение на локалните манекенки и тв-звезди, които по традиция се „пробват” във въпросното призвание.
Най-озадачени през последната седмица вероятно са останали пенсионерите, при това онези, чиято пенсия надхвърля немислимите 100 евро. Те така и не разбраха, защо бяха лишени от държавните коледни помощи от почти 13 евро, макар да им беше обяснено, че тъкмо това е техният граждански принос в титаничната борба срещу кризата и изпразнената държавна хазна.

Смокиновият лист и властта

Библейското послание на бившия премиер, сега само социалист Сергей Станишев, че неговите следовници нямат намерението да бъдат „лист, който да прикрива срамотиите на този парламент”, хвърлиха също в недоумение местното гражданство и най-вече симпатизантите на БСП. Хората неволно си припомниха педофилите, политическите номади, следствените депутати със снет имунитет в предишното Народно събрание и се запитаха учудено кой и с какво прикриваше техните срамотии в икономиката, МВР, ДАНС и къде ли още не…
Темата за прикриването на интимните части и за голотата в българската политика,  като че най-синтезирано беше интерпретирана от председателката на сегашния парламент г-жа Цецка Цачева. По повод публичното възмущение на депутат от трибуната, че пред важни институции в България не можело да има сергии с висящи гащи, „първата сред равните” миналата седмица запита чистосърдечно по микрофона: „Е, какво, без гащи ли да ходим?”
Отговорът на този фундаментален въпрос засега виси без отговор. Просто защото сварва българите неподготвени  и все още трудно ориентиращи се във въпросната материя. Поне привидно в края на 2009-та и все пак в навечерието на християнските празници.

Премахването на визовия режим за пътуване в страните от ЕС за гражданите на Македония, Сърбия и Черна гора от 19 декември предизвика истински европейски ентусиазъм на Западните Балкани. Какво ще бъде отражението на тази важна стъпка върху България, която е съседка с две от бившите югорепублики?
Преди малко повече от месец наблюдавах пред българското консулство във втория по големина македонски град Битоля чакащите за визи местни граждани и веднага ме връхлетяха кошмарните спомени, когато само преди осем години българите също висяхме по дългите, често безнадеждни, опашки пред европейските посолства в София и чужбина. В края на отминаващата година Европа направи най-хубавия и мъдър коледен подарък на Сърбия, Македония и Черна гора, като ги освободи от изгарящото усещане да се чувстват изолирани от Стария континент и същевременно стимулира амбицията на техните граждани да се върнат към европейската си нормалност, загубена до значителна степен след разпада на Югославия и съпътстващите го военни и етнически конфликти през 90-те години на миналия век.

Много на запад изток ли е?

За разлика от българите, сърби, македонци и черногорци много по-добре познаваха Европа и света допреди 20 години. Либералният режим на пътуване в „титова” Югославия им позволяваше безпроблемно да посещават и работят в страни, които бяха табу за „лагеристките” на изток от Желязната завеса. Неслучайно гражданите на бившата ГДР, чехи, поляци, унгарци пътуваха за българските черноморски плажове през Румъния, а не през Сърбия, за която бяха необходими визи, а  най-отчаяните се опитваха да преминат нелегално българо-югославската граница за да се избавят завинаги от „комунистическия рай”. Националистическите и етнически военни безумства на някогашният югорежим в края на миналия век увредиха драстично политическата физиономия на Балканите и едва сега тя отново започва да придобива своя европейски вид.

Балканският „Мексико плац”

България, която вече очаква влизането си в Шенгенската зона, ще има осезателна полза от отмяната на визите  за западните си съседки. Свободното пътуване през общата граница се очаква да катализира търговско-икономическите отношения между съседните държави, да улесни реализирането на техните общи европейски инфраструктурни и енергийни проекти. Известни са силният интерес на македонските граждани към българските курорти, както и стремежът на сърбите към засилване на деловите отношения между Белград и София. Липсата на пречки за преминаване на  общата граница ще насърчи междуетническия и междукултурен диалог, което със сигурност ще помогне за преодоляване на бремето на миналото и напрежението в отношенията между държавите от целия регион.
Преди повече от две десетилетия, макар и с визи, българите трескаво пазаруваха шушкавци и  грамофонни плочи със западна музика от Белград, и „фармерки”, както македонците наричат дънките, от Скопие. От тази Коледа, вече без визи, сърби и македонци ще могат да купават спокойно в София европейски, турски и китайски армагани и да сравнят градуса на своята „жлута” и „лозовица” с нискоакзизната българска „грозданка”. След това, ако имат настроение и евро, могат да прескочат до Солун за да продължат с „узо” или „ципуро”.
Затова,  честита безвизова Коледа, съседи! И едно голямо евро-балканско „Наздраве”!