В началото на седмицата социалният министър Тотю Младенов се опита да произведе добра новина и  обяви, че от март безработицата в България е започнала да намалява.
Какво се крие, обаче, зад тази информация?
„Симптомът, че кризата свършва”, както се изрази неотдавна социалният министър Младенов, се съдържа в по-малко от 0.2 на сто разлика в регистрирания брой безработни през май и втората половина на юни, които сумарно представляват 9.7 на сто от българското трудоспособно население.  Което означава, че от почти 350-те хиляди българи на трудовата борса, 12-тина хиляди са се хванали на сезонна работа през лятото и тъкмо това следва да представлява „светлинката” в дългия тунел на кризата.
Следва, защото оценката на синдикатите и редица наблюдатели е доста по-различна. Още през май експерти на КТ „Подкрепа” изнесоха разтърсващи данни за реалния размер на безработицата от 19 на сто, като се аргументираха с огромния брой хора в неплатен отпуск, с наличието на много работници пред пенсия, които реално се трудят без заплата и работодателите им плащат единствено осигуровките, с особено ниската трудова заетост от 20 на сто на младите под 30 години, както и с многобройната категория на декласираните от обсега на обезщетенията, които вече са потънали в сивата икономика и въобще са се отказали да търсят работа. От друга страна са онези квалифицирани и добре образованите хора, които избягват да се регистрират в бюрата по труда защото там със сигурност никой не им предлага подходяща работа с елементарно заплащане.  Данни на Агенцията по заетостта сочат, че средните заплати, давани от работодателите са около 200 евро, като „дъното” на офертите са 100-тината евро за т.нар.”хигиенисти” и „общи работници”. Според вицепрезидентът на КНСБ Пламен Димитров, едва около 40 на сто от търсещите работа се регистрират в бюрата за безработни, а останалите са „или заети в сивия сектор, или емигранти, или трайно безработни”, като към края на март броят им е надхвърлял 150 хиляди човека.

„Да имаш и да нямаш…”/по Хемингуей/

През миналата седмица европейската статистическа служба Евростат публикува данни, според които спрямо същия период на миналата година безработицата в България се е увеличила с близо 7.5 на сто и така страната се нарежда на четвърто място по възходяща динамика на незаетостта в Европа след трите балтийски държави. Вероятно тъкмо това е и една от причините, поради които „вещанията” на бившите вече управляващи от миналата година за заливане на българския трудов пазар от емигранти, които прогонени от кризата ще се върнат да  търсят работа в родината си, не се сбъднаха. Случи се друго –  средствата, изпращани от работещи в чужбина българи намаляха толкова чувствително, че мнозина  от  близките на стотиците хиляди българи, които се трудят в ЕС и САЩ, да потърсят работа на трудовата борса.

Нови дупки в колана

Наскоро изследване на американска неправителствена организация в България установи, че близо две трети от анкетираните определят положението в страната като „непоносимо” и са категорични, че финансовото им положение се е влошило драматично. В условията на криза българските домакинства драстично са намалили разходите за основни хранителни продукти, не си купуват редовно лекарства, не ползуват медицински услуги само в краен случай или изобщо спират да се осигуряват. Намалението на доходите на населението на най-бедната европейска държава се дължи основно на загуба на работа или свиване на трудовите им възнаграждения. Констатирано беше, че едва в една четвърт от българските семейства работят по двама техни  членове.
Така въпросът е дали всичко това може да се нарече светлина в тунела или е по-скоро тунел в светлината. Проблем, с който сегашното правителство твърди, че се опитва някак да се справи. Доколко успешни ще бъдат неговите решения ще проличи през есента, когато с повишените цени на тока и парното и с тежката си екзистенциална задлъжнялост, населението ще трябва да се готви да преживее зимата. Как? Това предстои да се почувства  и разбере.

След раздвижването в Европейския парламент около присъединяването на България и Румъния към Шенгенското пространство, българският премиер Бойко Борисов обяви готовността на страната за влизането й в зоната през 2011 година и поиска подкрепата на германската провинция Райнланд-Пфалц и на Германия.
Какви са предизвикателствата пред този ход на кабинета?
В края на миналата седмица ЕП с мнозинство одобри присъединяването на България и Румъния към Шенгенската информационна система – използуваната от граничните власти база данни за обмен на информация за борба с организираната престъпност и нелегалната имиграция. Границите между двете дунавски евро-съседки, както и между България и Гърция, ще паднат след допълнителни оценки и специално решение на Съвета на министрите на ЕС, с което двете най-нови балкански членки на ЕС ще влязат в 25-годишното Шенгенското пространство, където сега членуват 24 членки на съюза и три асоциирани държави – Норвегия, Исландия и Швейцария. Казано по-кратко, след март догодина българските граждани и чужденците с българско-европейска виза ще преминават границите на Стария континент без проверки и ще се присъединят към 400-те милиона европейци, които отдавна вече разбират, че са в друга държава единствено по надписите на табелките на населените места.

Потупване по рамото

Седмица след парламентарния вот в България  миналата година, ЕК и най-вече председателят Барозу, направиха поредния си политически жест към България, като в последния момент махнаха от проекта на годишния мониторингов доклад по правосъдие и вътрешен ред предупреждението, че липсата на успехи в борбата с организираната престъпност и корупцията ще попречи за влизането на държавата в Шенгенската зона. С което, веднаж отърваха от пълен европейски резил отиващия си кабинет на Станишев и втори път, дадоха възможност на новия кабинет да осъществи само техническите и организационни критерии за влизане в пространството. В началото на януари в Берлин германската канцлерка Меркел също подкрепи Бойко Борисов, като го увери, че Германия ще осигури справедлив шанс на страната за влизането й в Шенгенското споразумение.

Давай чичо, давай бре, чичо…

Въпреки всичко тези дни в София Борисов поиска от премиера на германската провинция Райнланд – Пфалц Курт Бек неговата и на Германия подкрепа за окончателното влизане на страната в зоната. Защо?
Причините, всъщност, не са малко. През юли ще бъде публикуван редовният годишен доклад на ЕК за наблюдението на страната по правосъдие и вътрешен ред, а въпреки медийната шумотевица около акциите на вътрешното министерство, равнището на организираната престъпност и корупцията продължава да е стряскащо. Примери – колкото щеш! Продължаващите корупционни скандали с висши магистрати, нощни стрелби срещу известни мафиоти, неадекватно отношение към имигрантите в страната. Освен това влизането в Шенген предполага перфектно функциониране на границите по суша и море, безупречна пътна инфраструктура,  безпроблемна организация по издаването на шенгенски визи, както и на станалите вече прословути нови български документи за самоличност с биометрични данни. А като си представи човек как изпосталялите от беднотия български / и румънски също!/ ромски фамилии отново ще хукнат, този път из съвсем безгранична  Европа, нещата стават доста проблематични…
Важното, обаче е, че страната бодро рапортува за готовността си за влизане в „Шенгения”. И за очакваните поредни европейски приключения.

Нееднозначното тълкуване в местното политическо пространство на мониторинговия годишен доклад на ЕК по правосъдие и вътрешен ред неизбежно допря и до въпроса как днес България изглежда в очите на Европа и света и променят  ли се представите на партньорите й за нея?
Дори да се абстрахираме от партийно обагрените оценки за изводите в доклада на ЕК, трудно може да се пренебрегне усещането, че управляващата вече година партия ГЕРБ отново се изправи пред медийното огледало за да се  нарадва по детски на окуражителното европейско потупване по рамото, съдържащо се във фразата за наличие на  „силна политическа воля”. Правосъдната министърка Маргарита Попова, чието ведомство е най-обемно критикуваното в документа, възторжено заяви, че през последната година в България се е случило нещо, което „европейските партньори очаквали три година и половина” и разтълкува посланието от Брюксел като „възвърнато доверие към страната”, което лъхало „от всяка страница” на тазгодишния доклад. Премиерът Борисов също спомена целта на правителството – „да върне доверието на ЕК” и обеща тържествено за приемането на незабавен „екшън план” от парламент и правителство за изпълнение на направените препоръки.

Огледалото на Брюксел

Впрочем, ако трябва да се използува категорията „доверие” на ЕС към България, то условно беше демонстрирано един единствен път – при приключването на присъединителните преговори и последавалото пълноправно членство в началото на 2007-ма. Оттогава насам, вече четвърта година, страната генерира повече проблеми, отколкото решава, и обикновено е сочена, заедно със северната си съседка Румъния, за лош европейски пример. Вярно, гръцкото финансово торнадо засега като че заобикаля територията на иначе най-бедната, най-недоволната и сред най-корумпираните държави, европейска членка, но този факт нито помага на нейния имидж, нито повишава доверието на инвеститори и партньори.
Това трудно може да се случи по простата причина, че доверието е само част от цялостното отношение към една държава, а то, отношението, по правило, зависи най-вече от изграждането на нейния положителен образ, което изисква време, визия и огромни средства. А и трите в момента са в тежък национален дефицит.

Принудителна кома

Смачкано от финансовата и икономическа криза, българското стопанство се очаква да стъпи на краката си най-рано през следващите две или три години, което драматично свива графиците на сегашния управленски мандат, в които няма никакво време за ПР-глезотии.  За каква визия на държавата може да се говори, когато предстои тотално закриване на нейните културни институти, когато най-масовите посланици на местната култура в Европа и по света – театърът, класическата музика, киното, изобразителните и пластични изкуства, са въвеждани в принудителна кома, само за да не харчат средства? Колко са парите, отделяни за ненавижданите от властта наука и образование, които също придават цивилизовани черти на съвременната национална физиономия в чужбина, когато местните учени вече дори нямат сили да се жалват от недоимък и тормоз, а университетите вече планираха 4-месечна зимна ваканция поради липса на средства за отопление на студентите?
Да, горе, от самолета, иначе намаляващите чуждестранни гости виждат останалите все още зелени гори на страната, но когато преминат с автомобил по като че изровените от бомбардировки български пътища или когато в бетонната джунгла на някогашните планински и черноморски курорти зърнат на какво дередже българите са докарали своята природа, със сигурност ще отнесат в родината си образа, който никоя цивилизована държава не би искала да има по света.
Така  е възможно още дълго, а може би  и завинаги България да си остане европейската Пепеляшка, която ще наблюдават  и съжаляват отвън. А тя ще продължава да очаква своя принц докато остарее съвсем.

ЕК огласи новият си  годишен доклад за България по Контролния механизъм за сътрудничество и проверка в областта  на правосъдието и вътрешния ред. Съвпадат ли оценките в документа с отношението на българските граждани към съдебната реформа и борбата с корупцията и организираната престъпност?

С обичайната си дистанцираност и дипломатичен начин за поднасяне на критика, ЕК публикува своя пореден годишен доклад за България, посветен на едни от най-тежките проблеми в европейското битие на страната –  постоянно реформиращата се съдебна система и  свързаната с този, като че безкраен, процес тежка  битка с корупцията и организираната престъпност. Активността на силовите правоохранителни ограни в последно време е създала „усещане за добро темпо” на европейските наблюдатели, докато на съдебните органи освен „повече инициатива и отговорност”, е препоръчано да бъдат „по-проактивни” в дейността си по делата от обществен интерес. Като цяло при сегашното управление са констатирани по-различно „ниво на сътрудничество” с Комисията, за първи път –  наличие на политическа воля за борба с престъпността и корупцията, и признание за промените в Наказателно-процесуалния кодекс и за приетата нова стратегия за съдебната реформа.

„Мак ножа” като  „Mack  the Knife”

Появата на мониторинговия доклад съвпадна по време с два многозначителни факта. В Софийския районен съд започна дело срещу популярният „Красьо Черния”, но не за търговия с влияние за корупционните скандали в съдебната власт, а за укриване на данъци в солидни размери и лъжесвидетелстване. Както е известно, около аферата „Красьо” съдебната система беше принудена да се „раздели” с двама членове на ВСС и да започне дисциплинарни производства срещу  18 магистрати, контактували с напористият млад лобист.
Другият факт се оказаха подновените атаки на вицепремиера и вътрешен министър Цветанов към съда. В публични изявления той веднаж обвини магистратите, че пускат на свобода арестувани с основателни подозрения/ и дори със самопризнания!/ за „съпричастие с големи престъпни групи”, разбирай с организираната престъпност, и втори път – че съдебната система е „тотално абдикирала” от проблемите на битовата престъпност и не произнася ефективни присъди срещу джебчиите и квартирните обирджии, които всекидневно тормозят гражданите.

От двете страни на решетката

Всъщност въпросните две „съвпадения” представляват реалния доклад, който българите отдавна са съставили за действията и бездействията на своите правоохранителни и правозащитни органи. И тъкмо тази оценка е важна за най-бедните европейски граждани, които са се наслушали на медийните приказки за „реформи”, „ефективни действия”, полицейски акции с кодови названия, знакови арести и други подобни. Истинският напредък в битката с престъпността ще бъде забелязан тогава, когато наистина разбойниците започнат да обжалват ефективните си присъди „не от плажа, а от килията”, както иронично намекна говорителят на ЕК Марк Грей, и когато металните решетки по прозорците и блиндирани вратите от жилищата, на иначе свободните граждани, постепенно започнат да изчезват.
Кога ще се случи това, ли? Ще разберем в някой от следващите годишни доклади по Контролния механизъм.  Вероятно.

След близо десет месечни колебания българският министър-председател обяви личното си отрицателно становище по два от т.нар. „крупни съвместни енергийни проекти с Русия”, като коментарите върху неговите изявления светкавично получиха геополитическа окраска.
“Не съм чувал нито една дума за замразяване на строителството на АЕЦ „Белене”, а по повод спирането на проекта „Бургас-Александруполис” е допусната некоректна формулировка” – така тези дни руският посланик в София Исаков се опита да успокои емоциите около изразеното лично отрицателно становище на премиера Бойко Борисов по повод българското участие в двата съвместни проекта. И за да бъде още по-убедителен в позицията си, дипломатическият представител на Москва акцентира върху новото геополитическо качество, което реализацията на проектите можело да даде на България, както и върху повишаването на нейния авторитет и значимост като „икономически и политически партньор”. Пред кого да се повиши авторитета на страната и нейната политическа значимост,
г-н посланикът не поясни, защото изглежда отговорът на подобен въпрос му се е сторил риторичен.
Да спасява проектите в бурните геополитически води се хвърли и небезизвестният бивш министър на икономиката и енергетиката Румен Овчаров, който публично изрази убеждението си, че САЩ следват своята стратегия за превръщането  на Турция във „фортпост” в битката срещу ислямизма и международния тероризъм, поради което уреждали енергийните потоци да преминават през Турция, а не през България. Как? Естествено чрез натиск върху сегашното правителство, което трябва да се откаже от „великолепните” съвместни проекти за да угоди на американците.

Да подковем мухата

Тезата на местните социалисти не е нова. В края на миналата година, когато икономическата криза беше започнала да брули финансите на държавата, а премиерът Борисов не криеше своята неприязън към въпросните ангажименти,  те предприеха съвместна офанзива с руските си партньори, която се изрази в масиран медиен  и делови натиск. Местни геополитици и „патриотични” експерти се бяха захванали да обясняват колко ловко Турция се намествала на руския енергиен пазар за сметка на България, а шефовете на „Газпром” Милер и на руската държавна корпорация „Росатом” Кириенко, които внезапно атакуваха София в началото на февруари, трябваше да пояснят на правителството колко е важно проектите да не бъдат изоставяни. По повод двете последователни срещи по същото време на президента Първанов с Милер в София и Москва, десният СДС поиска да види стенограмите от тези разговори със съмнения за поети тайни „геополитически” ангажименти от страна на държавния глава.

По дългият и криволичещ път

За да бъде още по-загадъчна скритата картинка, в която сегашните управляващи са вплели своите неясни намерения, авторитетната световна аналитична агенция „Стратфор” допусна, че България е на път окончателно да се преориентира от Москва към  Вашингтон, като същевременно зададе ключовият въпрос дали българските политици могат да си позволят подобен завой.  Отговорът на премиерът Борисов беше бърз и недвусмислен – за първи път вървим в права посока, такава, каквато трябва, заяви той, като все пак успокои, че европейска България има „прагматични, нормални и добри отношения с Русия”.  А от Министерството на външните работи поясниха, че  енергийните проекти не са част от политическите отношения с Русия  и че с тях се занимават основно икономическото и финансовото министерство.
Казано с други думи, с Русия зле, без Русия – още по-зле, най-вече в енергетиката. А иначе си оставаме „братушки”, каквито винаги сме били. Напук на геополитиката!