Съмненията около статистическите данни и изразеното безпокойство на европейските институции поставиха  за сетен път един от най-важните външно и вътрешнополитически въпроси за България – за доверието към държавата, към нейните институции и техните представители.
По „закономерна” случайност в началото на седмицата, ден след като авторитетна социологическа агенция  отчете чувствителен спад в общественото доверие към сегашното управление и политическите партии, ЕК изрази съмнение в достоверността на предоставените статистически данни за българския бюджетен дефицит и дълг като обяви, че скоро ще направи своя собствена проверка в страната. Казано с други думи, Брюксел потвърди, че на фона на случващото се в някои европейски държави, няма особена вяра в предоставяната от официалните български институции информация и възнамерява да приложи старата болшевишка максима „проверката е най-висша форма на доверие”.
С каквито и фрази управляващите да характеризират създалата се ситуация, като, например, че „липсвала драма в проверката на Евростат”, че  подобни ревизии щели да се правят във „всички членки на ЕС”, или че „в коментарите на Оли Рен нямало нищо изненадващо”, социологическите данни и съмненията на Брюксел потвърждават ниската степен на доверие, на което се „радва” най-бедната европейска членка.

„I’m a believer …”

При посещението си в София във вторник, поредният високопоставен американски представител, този път помощник-държавния секретар по борбата с наркотиците и престъпността Дейвид Джонсън, за пореден път изрази подкрепата на своето правителство за създаване на специализираните съдилища, за промените в наказателното законодателство, за действията срещу корупцията и организираната престъпност. Преведено от езика на дипломацията това означава недоверие в досегашната дейност на правосъдната система и деликатен натиск за по-бързи и категорични промени в нея. От друга страна за какво говори оформилата се вече единодушна подкрепа на чуждите посланици в България за създаването на нееднозначно приеманият от юристи и правозащитници специален двуинстанционен съд за гледане на т.нар.”шумни дела”? Това е израз на недоверие към сега съществуващата съдебна система и нейните досегашни практики.

„Вервайте” ни !

Също през седмицата, в Шумен, ръководителят на отдел „Икономика и икономическо сътрудничество” към посолството на Германия в България Волфганг Вендел изрази загриженост от „страховете”, които са събудили критиките на премиера Борисов към германските инвеститори и неговия, иначе справедлив призив, „те да работят в страната така, както работят в Германия”. Немският дипломат, обаче, акцентира върху  „лекия въпросителен знак”, който тези критики са поставили пред инвеститорите по отношение на „атмосферата в България и дали си струва да се инвестира в нея”. Въпросителен знак, който подсказва отново опасност от недоверие при това в обстановката на тежка икономическа криза.
Сериозните западни икономисти, финансисти и бизнесмени отлично знаят, че доверието, което следва всекидневно да се доказва пред обществото, пред чуждестранните партньори и инвеститорите, е най-важният елемент от изграждането и управлението на образа на съвременното национално стопанство. Това е дългосрочен и постоянен процес, който изисква спазването на етичност, прозрачност, социална и корпоративна отговорност.
Същите правила важат за формиране лицето и авторитета на една държава, още повече, когато тя вече четвърта година продължава да бъде едно от сериозните разочарования на ЕС.  Просто българските политици следва най-сетне да проумеят всичко това. Ако, естествено, са в състояние и притежават интелектуалния капацитет  го да сторят.

Опитвайки да се реформира, съдебната система в България преминава през поредния етап на корупционни скандали, разследвания и нестабилност.
Почти година след избирането на новото българско правителство и повече от три години след влизането на България в ЕС, нейното правосъдие продължава да бъде една от най-активните „сеизмични зони” на държавната власт . Ескалиращи скандали свързани с корупция на магистрати, ниска ефективност, постоянни конфликти с изпълнителната власт – всичко това даде основание на германската консервативна фондация „Конрад Аденауер”, която съветва управляващата партия ГЕРБ в ЕНП, да констатира, че страната продължава да страда от „тежки дефицити в правосъдната област”, а ЕК вчера да потвърди отново, че механизмът за сътрудничество и контрол за България ще остане в сила още неопределено дълго време.
След опостушителният тайфун с името „Красьо Черния”, който засегна десетки съдии и прокурори, фигурирали в мобилния телефон на ловкия млад „лобист” за платени назначения в съдебната власт и причини уволнения на апелативни  и окръжни съдии, както и оставки на членове на Висшия съдебен съвет, гръмна тежкия скандал с апетитните имоти по Черноморското крайбрежие. Върховни съдии, председател на столичния апелативен съд, районни прокурори са обект на корупционно разследване за това, че са осигурили на свои „крайно нуждаещи” се роднини и близки правото на луксоцни строежи по морския бряг. Според заместник-главният прокурор Първанов „имотите са дадени без правно основание, облага има, има и данни за престъпление, но засега те не са достатъчни за повдигане на обвинение”.

„В името на…”?

Според данни на неправителствени организации, за трите години членство в ЕС само за реформиране на съдебната власт в България са изсипани над 150 милиона евро. Въпреки това резултатите са повече от жалки. Няма годишен доклад на ЕК, в който да липсват критики, при това особено остри, към съда и неговите магистрати. Няма високопоставен представител на ЕС, на САЩ или друга демократична страна, който под една или друга форма да не е обръщал внимание на важността на проблема за най-бедната и сред най-корумпираните и просмукани от престъпност европейски страни.  Няма крупен чуждестранен инвеститор, който не се е сблъсквал с мудната съдебна система, която трудно охранява юридически неговия бизнес.

Чалга клуб „Мале мале”

Дори повече – в началото на годината вътрешният министър Цветанов, бушуващ от гняв за изкуствено забавения и наблюдаван под лупа от ЕС процес срещу прословутата двойка перачи на евросредства „Стойков-Николов”, обяви немислимата възможност делото да се гледа от германски съд, след което, естествено, оттегли думите си. Според проучване по същия повод, 75 на сто от анкетираните българи са декларирали съгласие съдии от Европа и САЩ да контролират и коригират присъдите, издавани от българските магистрати. Наскоро правосъдната министърка Маргарита Попова публично отбеляза, че „дефицитът на доверие е страшно нещо” и нейната амбиция е „българската съдебна система да си върне доверието и в страната, и в ЕС”.
Трудна, дори непосилна амбиция, след като по думите на същата министърка, „част от участниците в правораздавателни процеси в страната са твърдо убедени, че моралът и правото са противоречащи си термини, оксиморон”. И след като далечните „роднини” на българските магистрати – футболните съдии, според данъчните власти са получавали до 4 хиляди евро на мач и сега също са обект на проверка. Не професионално-етична, а чисто данъчна.

Към края на юли ЕК ще публикува годишния си доклад за България по контролния механизъм за правосъдие и вътрешни работи, което обяснява засилената активност на съдебните и правоохранителни органи в страната.
Ще се повлияе ли оценката на Брюксел от тези действия и как?
След почти четири годишно разследване и две годишни съдебни заседания, с осъдителна присъда от 12 години приключи и второто дело срещу една от знаковите фигури за източване на средства по програмата САПАРД Марио Николов. Финансов спонсор на българския президент, Николов и групата около бяха станали за ЕС синоним на документни измами и шарлатании при злоупотреби с  европейски пари, а  техният случай неизменно фигурираше във всички досегашни мониторингови доклади за България. По-малко от месец преди тазгодишната оценка на ЕК, темата вероятно ще бъде затворена, макар многобройните въпросителни около нея да остават. Пример –  спонтанното учудване на вицепремиера и вътрешен министър Цветанов, който нарече присъдата странна, тъй като „бизнесменът е осъден без основен съучастник, без какъвто подобна организирана престъпна схема не може да се реализира”.

Рапорт-даден, рапорт-приет!

В началото на юни пратеници на ЕК извършиха последната преди доклада проверка в България, за да научат от властите колко напрегнати са били усилията им около постоянните полицейски акции с всевъзможни кодови имена, колко заподозряни са арестувани и какъв брой обвинения са повдигнати срещу тях. Дори повече, в своя нарочен отчет пред Брюксел, правителството заяви самочувствено, че от началото на управленския си мандат е постигнало несъмнени успехи в реформирането на съдебната система и борбата с престъпността. Но както пред европейските проверяващи, така и в доклада до комисията, ключовият въпрос за броя на осъдителните присъди срещу обвинените остана без убедителен отговор. Наскоро в интервю за Ройтерс главният прокурор Велчев поясни, че България несъмнено „ще изправи корумпираните служители и могъщи бандити пред правосъдието, но процесът не може да бъде пришпорван, ако трябва разследванията да бъдат необорими”.
Като своеобразна „илюстрация” на казаното, след петгодишен процес съдът оправда двамата братя Маринови, известни като Маргените, подозирани в подготовка на покушения. Държавното обвинение призна в свой отчет, че през миналата година е спряло 81 хиляди дела срещу неизвестен извършител, който едва ли някога ще бъде открит, че разкритите престъпления са под половината от регистрираните, че начините, по които се „обработват” местопроизшествията били от 19 век. От друга страна зам.-главният прокурор Първанов съобщи, че в момента поне десетина магистрати са „следени, подслушвани и снимани” от службите с подозрение за нерегламентирани контакти, както и че срещу 30 магистрати вече имало дела в съдебна фаза, а и присъди, естествено както осъдителни, така и оправдателни.

„О, мой бедни Йорик!”

По правило ЕК измерва резултатите от борбата с престъпността в България основно с влезлите в сила присъди. А те са все още са пренебрежимо малко и съвсем неубедителни, особено по 50-тината индикативни дела, които в Брюксел следят особено внимателно. Което подсказва, че е възможно за пореден път българската съдебна система да бъде порицана като неработеща и нереформирана, за сметка на засилената активност по полицейска линия, а това, от своя страна, поставя други и доста страховити въпроси…
Всъщност европейското становище едва ли има особено значение за обикновения българин. Той отдавна  е премерил „на кантара” собствените си силови и правораздавателни органи с техните десетки хиляди неразкрити престъпления и липса на присъди. Въпреки това, обаче, с любопитство ще очаква да види поредната „шапка”, която Брюксел вече им е скроил.

Третият официален гей-парад в София в края на миналата седмицата искрено разочарова местните медиите и неговите противници, но неволно постави някои интересни въпроси към българското общество.
Натовареният с огромни медийни очаквания за „кръв, пот и сълзи” пореден гей-парад в българската столица премина организирано, масово и…весело. Забавляваха се всички – близо 1000-та участници в инициативата, публиката, която наблюдаваше усмихната шумното и шарено шествие по централни софийски улици и като че символично завършило в подножието на противоречивия Паметник на съветската армия. Приповдигнато беше настроението и на кохортата местни репортери, които след като разбраха, че побоища, насилия и екцесии няма да има, започнаха шеговито да си подсвиркват в такт с музиката и да снимат карнавала за удоволствие с ясното съзнание, че от всичко това сензационен „материал” няма да стане. Така, както сензация не направиха и петдесетината облечени в черно националисти, които в щурмовашки марш и с мегафонни крясъци изненадващо получиха разрешение за изпреварващо контра-шествие, на което скандираха „толерантни” и напълно „нерасистки” лозунги като: „Всички обратни в Уганда” и „Хомосексуалистите искат смърт за българите”. С което също развеселиха, по своему, случайната си публика.

„Който последен се смее…”

Най-много смях около гей-парада, обаче, отнесоха синодалните старци от БПЦ. Със своите архаични „содомо-гоморски” заклинания те предизвикаха иронични усмивки дори сред малобройното си паство, докато главният обект на тяхната загриженост, децата и младежите, с кикот твърдяха по интернет-форумите, че предпочитат да са „европейски грешници”, отколкото регионални праведници.
Така за агресивно настроените по традиция местни власти, медии и общество, се случи нещо, което по-схватливите следваше бързичко да умопостигнат. Насилието ражда насилие, агресията води до контра-агресия, натискът срещу „различния” предизвиква неговия равен отпор, спуканите с железни пръти глави рано или късно стават по-твърди и упорити и т.н. и т.н. Докато смехът, иронията и веселбата дори в наше време могат да извършат чудеса, при това с участието и одобрението на цярото общество.

Истинският цирк „Буш”

Защо след като българинът  е готов да плаща луди пари за шоутата на любимите  си „гей-фолк” изпълнители и изпълнителки, веднаж в годината да не се позабавлява на улицата безплатно така, както се забавляват милиони обикновени граждани в Берлин, Сао Пауло, Амстердам, Лондон? Какво пречи публично и най-вече медийно да бъдат окарикатурени местните нео-нацисти и „хард”-националисти, чието облекло, ритуали и лозунги в същината си са смешни и бутафорни? Къде е онази „изпреварваща интелигентност” на държавата, чиито аналози в цивилизования свят вече са постигнали забележителни резултати в това отношение?
Засега на българският хоризонт подобни явления не се забелязват, макар че от време навреме възникват поводи за размисъл. Какъвто, например, трябваше да бъде, според Светия синод “публичната, безцеремонна и срамна демонстрация на содомския грях”, която, както можеше да се очаква, не се изпълни с прогнозираното сатанинско съдържание.