Кой и как в България определя хората, поставяни начело в държавните структури? Отговор на този въпрос, макар и частичен, може да се потърси в някои актуални примери от седмицата.
Става дума за принципния спор между изпълнителната власт, в лицето на военния министър Аню Ангелов, и президента Първанов, свързан с определянето на нов шеф на военното разузнаване. Случаят с предложените кандидатури в крайна сметка допря не толкова до въпроса „чий  e човекът” предложен от министъра и от президента, колкото до дилемата дали това да бъде вътрешен от службата човек, или да е външна фигура, която отговаря на специфичните изисквания, предлага нещо ново и различно, като е готов да носи отговорност за съответния пост. Военният министър твърди, че е добре човекът, който ще извършва промените, „да не е сраснат с тази служба и да е обърнат повече към външния свят”, докато върховният главнокомандващ говори за „приемственост на вътрешен за системата човек”. Кой от двамата е прав? И как, при идентичен казус, биха постъпили партньорите на страната от НАТО? Въпроси, въпроси…

Българският Хамлет:  „Съм ли съм, или не съм?”

В подобна ситуация изпадна и Съветът за електронни медии/СЕМ/, който след избора на генерални директори на държавните радио и телевизия обяви, че се е съобразил с  решаващото условие кандидатите да са от съответната медиа, да имат подкрепата на „трудовите колективи” в лицето на техни „най-изявени представители”, както и да се ползуват с доверието на  някакви обществени организации. Зад подобни формулировки, наподобяващи удивително говоренето през развития социализъм, обикновено се прикриват политически поръчки, неохота за радикални промени, запазване на удобното за момента статукво, съгласие ръководството да се превърне в заложник на онези, които го подкрепят и какво ли още не! Възниква, обаче, и въпроса – кой всъщност определя ръководните фигури и органи на едно публично звено на бюджетна издръжка – държавата, чрез своя представител – регулаторния орган, или вездесъщият „трудов колектив” в комбинация с обществени /смятай приближени на кандидата/, организации?  И кой, в крайна сметка, носи отговорността при евентуален провал на избраните шефове и посочените от тях управителни органи? Държавата или „трудовия колектив”?
Друг особено отблъскващ случай, свързан с наричаната в България „шуробаджанащина”, се оказа поведението на подалата вече оставка зам.-председателка на парламентарната здравна комисия от ГЕРБ Геновева Алексиева, която участвала в жури, избрало на първо място собствената й дъщеря за доцентка по медицинска специалност. Извън пренебрегнатите морално-етични норми от любящата майка-депутат, под въпрос е поставена квалификацията на млада детска офталмоложка, чиито доцентски отговорности многократно надхвърлят тези на общопрактикуващ педиатър, както и цялостната професионална и политическа дейност на амбициозната родителка!

Фокус-мокус препаратус

Още в края на 90-те години бивш премиер и сегашен партиен лидер подробно беше обяснил в медиите, че „всяка политическа сила трябва да се грижи за кадровия си потенциал, че с това не се създава номенклатура, но й трябват верни хора, с които „да сподели гласуваното от избирателите доверие”, и се  беше застраховал с констатацията, че  „ България наистина е малка държава, много хора се познават, а много хора са и в роднински връзки”. Резултатите от подобен начин на мислене са бреме и днес с тежката нищета откъм сериозни специалисти и управленци във всички досегашни кабинети, грижили се за добруването около държавната трапеза основно на своя „потенциал” от съпартийци, или изфабрикували от бартерния контингент вечните дребни началници-пионки.
Така, за разлика от развитите държави в Европа и по света, които се управляват и функционират по демократично изчистени във времето правила и закони, в България продължават кадровите практики на „правата и сребърна” роднинска линия, личат остатъците на „демократическия централизъм” от времето на социализма и често решаващи се оказват конюнктурните партийни и лични политически интереси.
Какво да се прави, българинът продължава да спазва своите съмнителни традиции и приемственост при селекцията на по-малките си началници. И, както е ясно, се опитва да ги брани тези практики упорито.

В края на туристическия сезон в България се разрази спор, който по съществото си е конституционен – да има ли „категоразиция” на плажовете по черноморското крайбрежие и каква да бъде тя?
Какво означава подобна законодателна инициатива, лансирана от някои областни управители в страната?

Идеята за окончателното приватизиране на българското черноморско крайбрежие беше лансирана от сегашният областен управител на Бургас Константин Гребенаров, бивш общински съветник от ГЕРБ в Созопол, възпитаник на Академията на МВР в Симеоново и някогашен служител на Националната служба за сигурност. Според областният управител, в първата година на „управлението ни”, както сам заявява в пресата, той и негови съмишленици от Варна и Добрич,  са направили предложения до Министерството на регионалното развитие и благоустройството да бъде променен Закона за устройство на Черноморието и плажовете по него да бъдат категоризирани. Казано с други думи, плажовете по едва 400-километровата крайбрежна ивица на „туристическа” България следва да придобият статут на национални, местни и затворени. С това щял да бъде постигнат баланс между конституционните права на гражданите и интересите на инвеститорите, които, според загриженият областен управител, били вложили доста средства за облагородяване на „пясъчната ивица пред комплекса си”, а и техните клиенти би трябвало да бъдат предпазени, ако въпреки цената за „ол инклузив”, сиреч „на тумбак”, в зоната навлезе/Боже опази!/, джебчийска банда.

Който не плаща, става „шматка”

Безспорен факт е, че в огромната си част сравнително късата българска брегова линия отдавна е парцелирана и незаконно „категоризирана”. Невинна разходка на север и юг от „навиканото” бургаското село Лозенец  ще ви докаже, че в продължение на много километри да се доберете свободно до морския бряг от сушата е практически невъзможно. Не по-малко лошо е, че арогантни концесионери масово събират незаконни  такси за иначе „безплатния” достъп до плажове, заведения или паркинги край тях. Тези дни прокуратурата санкционира известен социалистически милионер-набаб от северното Черноморие, който събирал пари от преминаващите през неговите вилаети автомобили и препятствал достъпа до брега пред негов луксозен курортен комплекс. Подобна е ситуацията с едни от най-красивите плажове на юг от Синеморец, където за да докоснат морето, туристите, които местните хора все още носталгично наричат „курортисти”, трябва да плащат такса от 2 или повече евро.

За бедни българи – вход забранен!

В Гърция дългата почти 14 хиляди километра брегова ивица предлага над 2000 плажни зони, в Испания над 3000 плажа целогодишно предлагат възможности за почивка, в Португалия 800-километровото крайбрежие предоставя близо 500 плажа с кристално чист пясък и вода. Едва 200 са официално обявените плажове по българското Черноморие, като половината от тях са отдадени на концесионери.
Казано иначе, достъпът до тях е платен, сиреч е практически недостъпен за гражданите на най-бедната страна от ЕС. Ще се реши ли ГЕРБ извън сезона, но все още в кризата окончателно да „сегрегира” крайбрежието за имащи или по-малко имащи туристи?
Ще поживеем и ще видим, както казват руснаците.

Недочакали края на едномесечната лятна ваканция, партийните формации в България нетърпеливо навлязоха в есенно-зимната  фаза на политическия сезон.
След привидното лятно затишие, първите партийни ентусиасти дадоха да се разбере, че са събрали достатъчно ваканционна енергия за да обявят началото на есенния политически сезон. Първи  това направиха представители на СДС, чиито изявления демонстрираха желание за влизане с летящ старт в предстоящият труден и отговорен период, предходжащ местните и президентски избори идната година.
В няколко сполучливо ситуирани сред лятната новинарска суша медийни изяви, лидерът на СДС Мартин Димитров се опита да лансира тезата за необходимостта от общ кандидат на „СДС и останалите десни партии” за президентския вот, като специално изтъкна, че в редиците на неговата партия има „много силни кандидати, които могат да обединят десницата”.

Сънят на гладната кокошка

През седмицата темата беше подхваната и от софийският зам.-кмет Иван Сотиров, бивш конкурент на Димитров за шефския пост на Синята партия, който стигна по-далеч, като сондира настроенията сред управляващите с екзотичното си предложение за обща президентска кандидатура на ГЕРБ и „сините плюс”, която да бъде определена след предварителен избор. На фона на безрадостните данни свързани с текущата електорална подкрепа за все пак партниращата на управлението десница, подобна инициатива вероятно звучи като музика в ушите на разколебаните десни симпатизанти, но за формацията на Бойко Борисов това със сигурност е  досаден шум от политическата кухня, където „главния готвач” отдавна  е определил менюто, сиреч, че следващият президент ще бъде от ГЕРБ.
Впрочем през отминаващата седмица още нещо силно притесни парламентарните съратници на ГЕРБ от „Синята коалиция” и „Атака”. Размяната на необичайни любезности между враждувалите до този момент премиер и президент накара сините да заподозрят „таен сговор”  по въпроса за енергийните проекти, а хората на Сидеров индиректно да атакуват държавния глава със „сензационното” разкритие, че той вече бил определил своя приемник от левицата в лицето на бившия външен министър Ивайло Калфин.

Предстоят ли цунами в левицата?

Това, че според Първанов, той и Борисов вече общували „доста по-активно”, а според премиера сме си имали „опитен президент, който много се старае и се справя чудесно”, нямаше да  прозвучи никак странно, ако все пак между тях не стояха наистина отговорните предстоящи решения за строежа на АЕЦ”Белене”, определянето на новия шеф на военното разузнаване и неодобрението на държавния глава за поведението на министъра без портфейл и негов колега-историк Божидар Димитров, както и на съгласието на Външно министерство да проводи за консул в Чикаго известния комедиант Шкумбата.
В БСП, засега, все още всичко е спокойно. Поне привидно, защото  засилената земетръсна активност там ще продължи със сигурност до местните и президентски избори догодина. Дали обаче предстоящия през октомври 47-конгрес на червените ще освободи  натрупаните енергии сред изчисляваните сега около 13 на сто техни партийни симпатизанти и трусът ще събори сегашното партийно ръководство, дори опитни политически сеизмолози не са в състояние да прогнозират. Просто от 20 години насам  процесите в българската левица са точно толкова непредсказуеми, колкото предсказуем беше „развития социализъм”, който нейната партия твърдоглаво изграждаше до 1989-та година. И, всъщност, успя да си го построи. Но по своему.

В началото на септември в България ще се състои пробно преброяване на населението в три района на страната и то ще предхожда преброяването на гражданите във всички държави от ЕС през 2011 година.
Какви изненади могат да поднесат получените данни?
Преброяването догодина ще бъде 17-тото в историята на България и третото след промените през 1989 година. Според последната рекапитулация за броя на българските граждани през 2001 година, той е бил малко под 8 милиона. Днес Евростат отчита, че през миналата година България е била страната с най-висока смъртност, както и с най-драматичен спад в отрицателния естествен прираст на своето население в ЕС, който, според данни от интернет-страницата на ЦРУ на САЩ, е минус 11 на сто. Отрицателният прираст на нареждащата се след България държава е едва минус 1.7 на сто.
Отново според данни на американското разузнавателно ведомство, цитирани публично през май от местни учени-демографи, страната е на 204 място по раждаемост, забележете, в света, и на 19 място по смъртност. Според американските анализатори България е „единствената държава със застаряващо, емигриращо и намаляващо население”.

Да поиграем на „сляпа баба”!

Засега националната статистика продължава да твърди, че българите намаляват само с 5 на сто годишно, но без да отчита изведените в чужбина деца, както и емигриралите български граждани. В нейните сметки не влизат също родените в чужбина българчета, които никога не са виждали родината на своите родители- емигранти. Не друг, а сегашната шефка на клатушкащият се постоянно от проблеми  Национален осигурителен институт е, че до 2040 година населението в страната ще намалее с още милион и половина жители, пенсионерите ще се увеличат с нови половин милион човека, което ще изправи пенсионната система пред почти нерешими проблеми.
Всичко това следва да бъде констатирано, уточнено, анализирано и прогнозирано в започващото от 1 септември тази година предварително и последващото редовно преброяване на населението през март догодина. В Плевен, Велико Търново и Стара Загора преброителите ще обхванат около 40 хиляди човека по европейска система, която ще бъде тествана през първите две септемврийски седмици.

За „белите облачета” и „черните забрадки”

Какви ще бъдат резултатите не е трудно да се прогнозира – само за последната година Плевенска област е „олекнала” с почти 4 хиляди свои жители в резултат на отрицателния естествен прираст и миграцията в чужбина. Въпреки това държавните статистици са амбицирани през септември да уточнят въпросите, които ще задават на хората догодина, да сондират възможността да се отговори на странични въпроси и което е особено важно, да идентифицират по-точно онези малцинствени, засега, сегменти, чиято роля в етническата смес на българското население очевидно ще расте.
Едни от крайните цели е да се прогнозира дали наистина през 2050 година българите ще се превърнат в екзотично малцинство в своята страна, дали жителите на малките и средни градове няма да мвогат да се поберат по оскъдните пейки на градските си градинки, както и да се формулира бъдещата демографска политика на държавата. Защото нейните практики и резултати досега в тази сфера са очевидни.

Тежките пожари в Русия се превърнаха в своеобразна възможност България да демонстрира някои нови и модерни подходи в своята външна политика.
За какво, всъщност, става въпрос?
Оказа се, че никой днес не е застрахован срещу последствията на глобалното затопляне. Дори мразовитата европейска част на Русия повече от месец беше принудена да ври в необичайни 40-градусови горещини и да се задушава от пушеците на избухналите апокалиптични горски пожари. Бедствие, което постави на изпитание както самите руснаци, така и хуманитарната традиция на техните европейски съседи. Тази традиция на Стария континент даде възможност на  сегашното българско правителство да осъществи няколко важни външнополитически стъпки, които определено подобриха неговия имидж и авторитет, а са и в съответствие с икономическите цели на страната.

„Гори, гори огънче…”

В разговорите на президента на групата на Световната банка Робърт Зелик в София активно участие взе и Кристалина Георгиева. бившата вицепрезидентка на банката и сегашна еврокомисарка за международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи. Нейното присъствие в българската столица в разгара на природното бедствие с пожарите около Москва се оказа решаващо и за може би първият наистина впечатляващ външнополитически ход на правителството на ГЕРБ – с неподозирана бързина в помощ на Русия за гасене на пожарите бяха изпратени 95 огнеборци, които според руската ИТАР-ТАСС, са „най-добрите бойци на българската противопожарна охрана, екипирани с най-ново оборудване за гасене на пожари”. Така, само за няколко дни със своя квалифициран труд, стотината бивши колеги на министър-председателят Бойко Борисов накараха руския премиер Путин да оцени навременната помощ като „голям морален жест”, а по-късно, в телефонен разговор с комисарката Кристалина Георгиева да подкрепи изцяло предложението  на българския кабинет в България да бъдат приети руски пожарникари и деца за възстановяване след бедствието.

Кризисен щаб „София”

Дори повече. Със своя оформен вече международен авторитет, комисар Кристалина Георгиева успя да координира от българската столица до значителна степен действията на редица европейски държави по оказването на помощ за Русия, което в професионален план й донесе личното признание на дипломат номер едно на ЕС Катрин Аштън и на руския външен министър Лавров, а в национален – една полезно висока оценка за външната политика на България. Съвсем естествено при създалата се ситуация жестовете на кабинета в София продължиха с решението да се удължат с месец, поради бедствието, визите на летуващите в страната руснаци, на фона на факта, че туристически страни като  Гърция, Испания и Португалия не се решиха на подобна стъпка.
Впрочем, „уплътняването” на рехавия туристически сезон с оставащи руски туристи по българското Черноморие едва ли е единствения икономически аргумент на кабинета. Цените и доставките на природен газ за България, зигзагите в преговорите за нефтопровода „Бургас-Александруполис”, за газопроводите „Южен поток” и „Набуко” и най-вече за съдбата на АЕЦ „Белене”, която на практика е почти изцяло в ръцете на Москва, биха могли  да получат бонуси от руска страна с изразеното съчувствие, европейска ангажираност и реална помощ от страна на София в дните на природното изпитание.
Засега е трудно да се прецени реалният ефект от кризисното взаимодействие между европейска България и съвременна Русия. Във всички случаи той би следвало да бъде оценен положителен както в европейски, така и в морално-хуманитарен смисъл.