Десният Съюз на демократичните сили, член на парламентарно представената Синя коалиция, разпространи през седмицата декларация, с която възразява срещу политиката на реабилитиране на бивши агенти на ДС, продължаваща и по време на сегашното управление.
В състояние  ли е подобно „възражение” да реанимира общественият дебат за ролята на хора от бившите комунистически тайни служби във властта?

Повод за публичното негодувание на СДС е решението на сегашния кабинет да предложи на президента за награждаване доказаният агент на ДС с псевдоним „Бончев” с орден “Св. св. Кирил и Методий” с огърлие, за особените му заслуги в областта на културата. Зад въпросното агентурно име се е прикривал бившият лидер на СДС и бивш депутат от крайната националистическа формация „Атака”, докторът на науките Петър Берон, осветен като осведомител на политическата милиция от прословутото Шесто управление на ДС през 2007 като депутат, а по-късно и като член на БАН. Официалната аргументация на кабинета е, че предложеният кандидат за орден имал „особени заслуги” в областта на културата и принос в „изследването на прилепите и техните миграции” в пещери по цял свят.

ДС „Батман”

Чувствителността на СДС по въпроса за агент „Бончев” е обяснима – все пак става въпрос за секретар  и първи председател на синята партия от декември 1989 до ноември 1990 година, за депутат от десницата в 7-то Велико народно събрание през 90-та, сложил подписа си под новата Конституция на страната. Необясним, обаче, е закъснелият и доста вяло формулиран документ, в който мимоходом са споменати/ без конкретни имена!/ други фрапантни случаи не само на реабилитиране, но и на продължаващо пряко участие на служители на комунистическите тайни служби в сегашното управление и структурите на властта.
Вярно, в предизборната кампания през лятото на 2009 година СДС възрази остро срещу агентите на ДС в предизборните листи на ГЕРБ и най-вече срещу бившия агент с ханските псевдоними „Кардам”, „Тервел” и „Телериг”, докато сега публичното джафкане по медиите между лидера на синята партия и въпросният министър без портфейл, се свежда единствено до размяната на епитети като „политически лилипут” и „човекът гаф в българската политика”. Да, председателят на СДС Мартин Димитров през юни при гласуването в парламента на новото ръководство на Комисията за регулиране на съобщенията скочи срещу номинирания от ГЕРБ „шестак” Константин Тилев, по-известен в тайните служби с псевдонима си „Първан”, но това беше не толкова принципно възражение, колкото опит за налагане на собствен кандидат в комисията.

„Синьо” лято, есен, зима

На този фон възникват въпросите какво официално становище взе СДС, а и цялата българска десница, след осветяването на близо 1400-те шефове в МВР от промените досега, оказали се щатни служители и агенти на ДС? Какви политически изводи направиха сините пред своите симпатизанти  и предприеха ли някакви ответни мерки след като Комисията по досиетата разкри, че огромна част водещи журналисти и собственици не само са били, но и продължават да контролират медийната пропаганда в страната? Как, конкретно, централата на „Раковски” 134 подкрепи инициативата на няколкото неправителствени организации, които в края на юли внесоха в парламента петиция за намаляване на пенсиите на служителите на бившата Държавна сигурност и на функционерите от тоталитарните комунистически организации, подкрепена от хиляди граждани? Защо политическата формация, която в началните години на прехода първа поведе битката за отварянето на архивите на комунистичските репресивни органи и за прогонването на техните агенти от властта, се примири с провала на предложения от Лъчезар Тошев и Иван Иванов лустрационен проектозакон?
По всичко личи, че темата „ДС, агенти, лустрация” започва трайно да избледнява в политическия дневен ред на сините, а и на всички формации с претенции за демократичност. Със смяната на поколенията това е обяснимо, но едва ли следва да бъде оправдано, особено когато реабилитирането на миналото с всичките му неизяснени  и все още не получили възмездие престъпления, продължава с „пълна пара”.
А страната отново навлиза в орбитата на предстоящите догодина избори и тогава ще бъде доста скучно отново да се говори само за икономика и финанси, за престъпност и корупция, ако на някой не му хрумне, естествено, да ги свърже и с ченгетата. Които всъщност не са спирали никога да „дърпат конците” на всичко и навсякъде в България.

Министърът за българите в чужбина Божидар Димитров обяви, че скоростта по издаването на българско гражданство при сегашния кабинет се е увеличила три пъти и само за първата година от управлението на ГЕРБ 18 хиляди кандидати са получили български паспорти.
Какво послание носят подобни факти на европейските партньори на България?
С приключването на летния туристически сезон, вездесъщият министър без порфейл Божидар Димитров реши да припомни на избирателите, че освен повелител на реликвите, чудесата и курортния крайморски бизнес, има и конкретни ангажименти в кабинета, свързани с менажирането на българите в чужбина. Въпреки второто „последно предупреждение”, което получи съвсем наскоро от премиера за пословичното си хлевоустие, сиреч „цапнатост в устата”, вътрешният порив при него се оказа неудържим. Най-многобройни от получилите българско гражданство са кандидатите от Македония, с около три хиляди по-малко са сънародниците от Молдова, а само за година страната е набъбнала с 18 хиляди нови граждани отвън, съобщи г-н министърът и изтъкна, че съществувалата корупция при издаване на гражданство е ликвидирана. Една от програмните идеи на министър Димитров е, че с по-бързото и масирано даване на гражданство, тежките демографски проблеми на България ще бъдат решени безболезнено и радикално.

Да населим държавата в съкратени срокове!

Дали това действително ще се случи е спорен въпрос на бъдещето, но за съвсем непосредственото настояще стартиралият „стахановски подход” към уплътняване на залиняващата българска нация е стряскаща новина за нейните европейски партньори. Известно е, че само след броени дни вътрешните министри на ЕС ще решават какво да се прави с кандидатурите на България и Румъния за влизане в Шенген, а влиятелни заподноевропейски и световни медии отдавна изразяват тревога за многобройните „вратички” в паспортните режими на двете балкански съседки и Унгария, през които милиони бедни чужденци влизат в ЕС. Само преди месец, АП написа за „около милион и половина славяни, живеещи в Македония, които могат да получат паспорти за достъп до ЕС от съседна България, която ги смята за българи говорещи на диалект”, спомена и за „близо 300-та хиляди български турци, които се изселиха през 80-те години по време на комунистическата кампания по тяхното преименуване, които правят или имат правото да направят същото. Сега те възстановяват двойното си гражданство за да си осигурят бърз достъп до ЕС”, обобщи агенцията.

„Като ми пееш, Пенке ле…”

В края на миналата година отговорна служителка в Министерство на правосъдието призна в печата, че „много малка част от кандидатите за българско гражданство се установяват да живеят трайно в България”, а значителен брой от мераклиите за български паспорт „не са идвали нито веднаж в страната”. Дори повече. Според данни в печата, българският произход можел да се докаже пред Агенцията за българите в чужбина с характерното опако кимане с глава за „да” и „не”, а самият министър Димитров в автентичния си патриотичен стил обяви миналата година, че проверката на македонските кандидати за българско гражданство била лесна: „Ако псуват на български, а не на сръбски, значи коренът им е нашенски”.
Всъщност кой кого и за какво може тепърва да „попържа”, ще стане ясно съвсем скоро. В средата на август германският „Ди Велт” и френският „Фигаро” предупредиха за възможния „законен” приток на извъневропейски граждани през България. Само дето в София май не ги разбраха или се направиха, че не ги разбират. Както обикновено.

В в стремежа си за влизане в Шенгенското пространство за свободно придвижване, България демонстрира, че е готова на всякакви компромиси за постигане на тази цел.
Дали, обаче, казусът с върнатите от Франция роми няма да се превърне в неприятен „препъни камък”?
Още миналия месец ЕК потвърди, че между Шенген и ромите няма връзка и интеграцията на националните малцинства не е част от шенгенското законодателство. Критериите за влизане в зоната за свободно движение на гражданите предполагат повишаване на вътрешния контрол по границите, строгото спазване на изискванията за издаване на визи, полицейското сътрудничество между страните-членки, готовността за свързваве и използуване на Шенгенската информационна система и защита на данните.
Въпреки всичко това, премиерът Бойко Борисов изрази в Брюксел страховете си, че ромския проблем може да попречи на влизането на страната в Шенгенското пространство догодина, поради което потвърди официално изразената от Външно министерство позиция, че „действията на Париж няма да се отразят на отношенията между двете държави”, и каза, че не иска България да попада „в един кюп” с държавите, които имат проблем с експулсираните роми. Така откровението „Вие – това сме ние!”, изречено от самият Борисов пред неговия приятел Саркози миналия октомври в Париж, се изпълни с истинско съдържание и на този фон изявленията на високопоставени френски представители, че няма да допуснат в Шенгенското пространство страни, които не са интегрирали своите роми, следваше да придобият само общ и незасягащ София характер.

„Лицев контрол” или „правила за обличане”?

Следваше, ако междувременно друг голям приятел на г-н Борисов, италианският президент Силвио Берлускони, не беше подкрепил в Брюксел позицията по ромския въпрос на Саркози, припомняйки по този начин събитията от края на 2007 година. Тогава румънски ром изнасили и уби италианска жена, с което взриви общественото мнение в страната, доведе до светкавичното експулсиране на няколко десетки балкански роми от Рим и породи идеята за приемането на специален закон срещу циганите дошли от региона. Още тогава италианският министър на инфраструктурата Антонио Ди Пиетро поиска въвеждането на тригодишен мораториум за престоя на българи и румънци в Италия и едва ли неговите колеги в наши дни ще се поколебаят да се обявят срещу влизането на двете балкански съседки в Шенген.
Сега голямата надежда на кабинета в София за подкрепа на българския шенгенски проект е в Германия. През юни, след срещата  си в София с германския външен министър Гидо Вестервеле, премиерът Борисов прогнозира, че Германия, която „винаги ни е помагала” , с „високата си оценка на правителството” ще даде възможност на българите свободно да се придвижват в Шенгенското пространство през 2011 година. Най-вероятно кабинетът ще поиска ново потвърждение за тази подкрепа и лично от канцлерката Меркел, която ще пристигне в страната на 12-ти октомври.

Да затвориш вратата отвън?

Дотогава, обаче, има доста време, още повече, че в края на януари в Берлин г-жа Меркел предупреди многозначително Бойко Борисов, че „Германия ще оценява по справедлив начин постиженията на България в желанието й за присъединяване към Шенген”. А немалко от споменатите „постижения” все по-често се поставят под въпрос, макар на пръв поглед да нямат много общо с ромските емоции. Миналия месец швейцарският „Тургауер цайтунг” посочи, че вътрешните министри на страните от ЕС не бива да решават приемането на България и Румъния в Шенген единствено въз основа на „техническите критерии”, а швейцарският „Тагесанцайгер” цитира германския евродепутат Елмар Брок да казва, че единствения начин за оказване на натиск срещу безразборното издаване на европейски паспорти от двете балкански съседки е „отказът за прием в Шенген”. В групата на скептичните медии се включи и австрийският „Винерцайтунг”, който съобщи, че дипломати вече обсъждали обвързването на приема в Шенген с „решителни” успехи в правосъдието и превенцията на корупцията.
В подобна обстановка тревогите на премиера Борисов са обясними и съвсем основателни. Защото освен всичко друго, 40-те върнати от Франция български роми са незначителна част от многобройните техни мургави събратя и сестри, които продължават успешно да „практикуват” в богатите европейски градове. С ловките си пръсти, протегнатата шепа и раздрънкания акордеон в метрото.

На днешния 15 септември в българските училища започва новата учебна година. Успоредно с това  парламентът предстои да гласува и проект на новия Закон за  училищното образование.
Защо, обаче, българите не се радват особено на този традиционно хубав ден?
Общините в България са предложили през новата учебна година  да бъдат закрити 20 училища. Причината – демографските промени, в населените места просто липсват ученици.Статистиката сочи, че през последните двадесет години над 1300 училища в страната са престанали да съществуват и 20 хиляди преподаватели са отпаднали от образователната система.
В същото време проучване на посреднически фирми сочи, че все повече български деца заминават за да получт средното си образование в чужбина. Най-често заможните българи изпращат поколението си да се образова в Англия, Италия, Швейцария, Ирландия и САЩ. Момчетата, изпратени в чужди гимназии били повече от момичетата, а съотношението на учениците от София спрямо провинциалните градове било четири към едно.

Кой е „най-великият” в Европа?

„Естествено, че ще пратя детето си да учи в чужбина, пише в един от многобройните Интернет-форуми, българска майка. Дори и да нямам пари, ще стискам зъби и ще го пратя. Какво да учи тук – как да се бие в час, как да псува, как да изнасилва, как с двойки да запише университет – я в Перник, я в Бухово, светила на световната наука? Да живее сред чалга, псувни, храчене, плюене, злоба и завист?”
Друг участник във форума отбелязва: „Когато поживееш извън България виждаш, че все пак не сме най- великте във всичко, че и другите хора имат добри идеи. Просто в България още от училище ни се хвърля пясък в очите, като ни се казва колко велика нация сме и това после избива в така типичния ни балкански манталитет  –  Аз съм най- великият, другите са бълъци и за това са ми длъжни…”

Gaudeamus igitur…

В края на учебната година през май, учителка в елитната столична гимназия за „световни шампиони” по математика припомни в медиите, че най-умните и даровити български деца  вече са „напазарувани” за чужбина, дори преди още да са завършили училище. „Бедата не е в това, че децата ще трупат знания в най-престижните университети по света. Страшното е, че никой от тях не се връща след това в България”, допълни учителката.
Особено драматична се очертава ситуацията в българските висши училища. Поради държавния недоимък студентите практически остават без стипендии, през зимата им се очертава 4-5 месечна дървена  ваканция поради невъзможност на университетите да плащат за отоплението, все повече млади хора прекъсват трайно или завинаги учението си поради високите такси и скъпата издръжка на живота. Всичко това обяснява защо през последните години се наблюдава ново покачване на желанието за емиграция при младите хора, като то е най-изявено сред по-ниско образованите слоеве.
Такива са реалностите към днешна дата. За перспективите е тъжно да се мисли дори и на традиционно прекрасен ден, като днешния…

Противно на очакванията, икономическата криза не намали броят на богатите българи – според данни на БНБ до средата на тази година броят на новите милионери в страната се е увеличил с 28 и сега те са 423 души.
Как най-бедната европейска страна продължава да произвежда богаташи?
Във финалния етап на своето управление Сергей Станишев поясни в чат по Интернет, че в България никога не е имало „истински олигарси, в смисъла, в който те съществуват в Русия” – били дребни бизнесмени, нямали влияние върху българския политически и обществен живот, каквото им се приписвало. Само няколко месеца след това изявление, тогавшният премиер беше получил доклад, подписан от главния прокурор и тогавашният шеф на ДАНС, в който били изброени 73 имота, чиято стойност не отгаваряла на доходите на техните собственици, нито на платените от тях данъци. В списъка фигурирали имената на  трима министри, четирима зам.-министри и двама шефове на държавни агенции от правителството, както и на редица съпартийци на Станишев. Освен въпросните имоти, хората във властта притежавали луксозни къщи, дори замъци в чужбина, скъпи автомобили, самолети, яхти.  И ако се съгласим с бившия министър-председател, че въпросните лица не са олигарси, то във всички случаи те са типични български чорбаджии, според историческото, а и сегашно значение на тази дума.

Куче влачи, диря не оставя

Днес никой не оспорва факта, че разграбването на България започнало още в края на тоталитарния режим, продължило при правителствата на Андрей Луканов и на БСП,  беше толерирано под една или друга форма и от следващите кабинети на прехода. В резултат си появиха крупните фирми и групировки, силовите охранителни структури набраха мощ и с тяхно участие т.нар.масова приватизация успя да прехвърли собствеността на всички апетитни предприятия, обекти, резиденции и други стойностни активи, в ръцете на близки до бившата комунистическа партия и тайните й служби лица. Декапитализацията на държавата продължи и при десните правителства, когато хора, близки на управляващите, често си лягаха като обикновени голтаци за да се събудят на сутринта като милионери. Неслучайно държавният глава Първанов вкара в разправиите си със сегашното управление на ГЕРБ въпроса за изнасяне на светло на икономическите досиета на прехода, а авторът на единствената „бяла книга” на тези досиета, някогашният вицепремиер и военен министър Димитър Луджев и днес продължава да апелира за нов преглед на икономическите престъпления от този период и за осветяване досиетата на богатите българи.

„Мизерията” на богатството

Това, най-вероятно, няма да се случи. Просто защото българските чорбаджии подкрепят финансово всяка власт, а тя, за отплата ги закриля, дори и когато твърди, че се бори с икономическата криза. Вярно, парвенюшките изяви с пищни купони по българските курорти, показните круизи със скъпи яхти по крайбрежието или пазаруването на бутикови луксозни стоки понамаляха, или по-скоро временно се „командироваха” в чужбина. Дори повече. Наскоро известен крайбрежен набаб се оплака, че кризата го е принудила да слезе от частния си самолет и все по-често да пътува със своя Мерцедес -„Майбах”, а на други им се наложи да продадат някой и друг демодиран вече брониран джип или бижута на своите приятелки,  дори на лека загуба!
Това, обаче, е временно положение. Защото сметките в швейцарските банки и монументалните бетонни дворци по курортите и вилните зони остават непокътнати. Както постоянна остава разликата в доходите на най-богатите няколко процента от населението, които са  над 15 пъти по-високи от тези на средните българи. В Швейцария тази разлика е 3 към 1.
А всъщност, може би тъкмо в това е тънката разлика между богатия човек и чорбаджията?