Признавам – никога не съм си падал по вещи втора употреба, макар да съзнавам колко много всички източноевропейци всъщност сме свързани с тях. И в общото ни лагерно соц-минало, и в днешното ни общоевропейско битие.

Макар и малък тогава, помня как през 50-те години на миналия век жените в нашия дом не изхвърляха практически нищо, а просто подаряваха износеното, омалялото и окъсялото, непотребното вече, на други, които имаха нужда. Децата от фамилията износваха поред по-здравите дрешки и обувки, да не говорим за дефицитните следвоенни детски колички, бебешки кошчета, проходилки, играчки, шейнички, дървени ски и щеки, скиорски обувки, извити отпред кънки с „жабки” за пристягане и други лъснати от растежа на братчета, сестрички, братовчеди, роднини и съседи предмети, някои от които днес отново умиляват по-възрастните от витрините на вехтошарските и антикварни магазини.

Това обаче съвсем не беше всичко. От стария изтрит костюм на дядо или татко ставаха чудесни къси панталонки за лятото, а демодираните рокли на мама с помощта на ножицата и домашната шевна машина се превръщаха в приказни тоалети за момиченцата и младите госпожици. Тези шивашки метаморфози започнаха да изчезват, когато следвоенните магазини се понапълниха с конфекция, но никой никога не успяваше да замени дъхащото на нафталин старо бомбе или дамската шапчица с воалетка при наивните публични демострации на зрялост, наречени пубертет.

Магазин „рови-рови”

Днес предметите от втора ръка отново преживяват своя Ренесанс, но този път под английския етикет секънд хенд. След като Берлинската стена рухна, а виенският „Мексико плац” от Мека на евтини стоки за източноевропейците, отново се превърна в обикновен градски пазар, след като в средата на 90-те приключи и окончателното усвояване на западните хуманитарни помощи от ловки бизнесмени, отново дойде времето на вносните стоки втора употреба. И то какво време! Никога не съм допускал, че в днешна, макар и сиромашка България, те ще се радват такъв повсеместен и убедителен успех!

Битак = Bleche Markt = Flee Market

Убедете се сами: всякакви дрехи и обуща, които се продават в стотиците „дрип-шопове” в цялата страна, бяла техника, електроника, мобилни телефони, лаптопи и обикновени компютри, леки автомобили, камиони, трамваи, тролейбуси, ЖП-вагони и локомотиви, релси, кораби (пътнически и военни), дори самолети – също граждански и бойни! Нека си припомним как две пернишки гяволета успяха да направят родината си за смях пред Европа, като извършиха сложна препродажба с фиктивен внос на месопреработвателни машини от някогашната ГДР с европари, и как доста от внесените евтино 40-годишни вагони от БДЖ вече успяха или да катастрофират или да изгорят…

Не знаех, че предприемчиви бизнесмени правели вече и хляб втора ръка, като непродадените самуни били смилани и влагани в тестото за следващия ден, но – „човек се учи докато е жив и после пак ненаучен си отива”, както казваше поучително навремето бащата на мой приятел…

Понякога се питам – имат ли бъдеще стоките втора употреба? Засега отговорът ми е положителен, особено за гражданите на най-бедните европейски страни, които винаги държат в главата си другия, изстрадан вече от тях реторичен въпрос: „А хич?”

В последно време българският политически език отново започна да имитира безкрайните пошлости, с които местни медии, „вдъхновявани” главно от улицата и кръчмите, заливат всекидневно аудиторията.
За какво говори очертаващата се тенденция?

Двусмисленият въпрос на депутат от ГЕРБ към негова колежка от БСП по повод дебати около проектозакон, с който той я попитал в пленарната зала “Толкова ли няма един член, който да ви задоволи, та не млъкнахте три дни”, както и крилатото сравнение на премиера  Борисов пред журналисти “Да мачкаш Цветан Цветанов е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш”, удариха аудиторията популистки право в целта. Фразите маркираха започващия пореден рунд в зоната на пошлото публичното говорене, като напомниха не толкова за приближаващите Коледни и Новогодишни празници, колкото за задаващите се през 2011-та местни и президентски избори.

„Пцовни”, мама, да ти мине!

Педагози-теоритици твърдят, че навикът да се ругае се корени в първите години от живота. Децата научават ругатните докато слушат другите, но използуването им се превръща в навик, едва когато започнат да получават удоволствие от произнасянето им. За много от сегашните български политици  публичното ругаене  и „соленият език” са се е превърнали в ритуал, пречистваща сила, и най-вече политическо оръжие – неща, които им е просто невъзможно да не следват. Често те дори не осъзнават смисъла на този език, който за мнозина от тях вече се е превърнал в автоматизъм на речта, изпреварващ действията и в повечето случаи отлагащ агресията. Скверният речеви поток, с който заливат своя противник, опонент или дадената ситуация, преследва единстваната цел да принизи „препятствието” и да го направи по-лесно преодолимо.

Животинската ферма

Ако погледнем в аналите на предишни парламенти през отминалите 21 години, ще се сблъскаме с „ласкави” оценки на депутати към свои колеги като лицемери, манипулатори, лакеи, тарикати, марионетки на мафията, пришълци, лапачи на кюфтета, сервитьорки по душа и други тям подобни. Кавалерството и джентълменската лексика на българския депутат е намирала израз в галантни оприличавания на колежки с гъска, патка, които обикновено са определени като „тъпа” и „проста”.
Особено цветист е езикът на лидера на крайните националисти, чиято партия днес подкрепя безусловно сегашното управление на ГЕРБ. Някогашен журналист, главен редактор на опозиционен вестник, а отскоро вишист по богословие, въпросният водач не се притесняваше да определи преди няколко години от парламентарната трибуна Симеон Сакскобурготски като „дебил, който не може да каже две изречения без да сбърка”, а лидерите на Синята коалиция  като „непълна лейка”, „болна жлъчка”, „клинични глупаци”, „злобни комплексари” и пр. И това са само примери за по-безобидната част от истинската и богата политическа „лексика” на въпросния депутат.

Днешните „гальотаджии”

Твърде „изискани” са словесните канонади и  от редиците на червената партия-столетничка, която често дава примери за истинско творчество в ругателския жанр. За лидерът на тази партия и бивш премиер, например, финансовият министър Дянков бил „слънчицето” на Бойко Борисов, който, отново по негови думи от началото на миналата година, съвсем се бил „разпищолил”. На което езиковият пурист Борисов беше отвърнал целомъдрено: „Това е каруцарски език, който може да се чуе на гарата”.
Наскоро експерти от Съвета за електронни медии огласиха данни от свое лятно изследване за публичния език в ефир. Резултатите за „медийните звезди” от парламента и партийните централи, са се оказали най-малкото шокиращи, а изводът, че „щом говорят в ефира, професионалните политици трябва да се научат да го правят правилно”, прозвуча почти като съвет на възпитателка от пансион за благородни девици. Защото ако бяха направили необходимата справка, експертите от СЕМ щяха да се сблъскат с едно от силните и запомнящи се определения, дадено публично от сегашния премиер в началото на неговата кариера, а именно, че „политиката е л…о, обвито в целофан”. И просто нямаше да се опитват да развеселяват местната публика с подобни учителски призиви.

В началото на декември Европейската комисия ще направи своята последна, седма поред, оценка по приемането на България и Румъния в Шенгенското пространство.
Доколко нейните констатации ще повлияят върху заключенията на Съвета на ЕС за премахването на контрола по вътрешните граници на двете балкански съседки?

Пет от оценъчните мисии на ЕК за Шенген бяха осъществени през 2009 година, а шестата, за „Сухоземните граници”, премина през този март. След две седмици започва оценката за Шенгенската информационна система и допълнителната проверка на сухоземните граници на двете съседни страни, чиято охрана може да се окаже основният технически препъни камък пред амбициите им да влязат догодина в европейската безвизова зона. В средата на този месец мисията от експерти на десет Шенгенски държави инспектира две граждански летища в Румъния. Ако нейните заключения са незадоволителни и предстоящата проверка на охраната и паспортните режими по румънско-молдовската граница, по отцепилата се Приднестровска територия, както и по границата с Украйна, покаже недостатъчна готовност и бъде решено контролът да бъде повторен, мечтаният март догодина автоматично отпада за неопределено време като набелязан срок. Дори да приемем, че България е изпълнила повечето технически условия за Шенген,  доколкото концепцията на ЕС за разширяване на зоната е построена върху едновременното приемане на двете дунавски съседки, тяхната светла безвизова мечта ще започне бързо да се отдалечава в неясното бъдеще.

Дунавските сиамски близнаци

Това, обаче, е „малкият дявол” за амбициите на София и Букурещ, които въпреки  спонтанният изблик на българският премиер Бойко Борисов през лятото за разграничаване на двете страни поради лошия доклад на ЕК за Румъния, са обречени да се движат в Европейското пространство като своеобразни балкански сиамски близнаци.  Големият им проблем беше формулиран миналата събота от френския президент Никола Саркози в Лисабон и той е успешното приключване на процедурата по наблюдение, упражнявана от ЕК спрямо двете страни. Продължителността на въпросният механизъм за мониторинг в областта на правосъдието и вътрешния ред не е фиксирана и  по правило междинният доклад на комисията се появява през февруари, а годишният – през лятото.

Я камилата, я камиларя…

Този период догодина, обаче, ще бъде твърде напрегнат както за Брюксел, така и за София. Предстоят сложни преговори около бюджета на ЕС, някои държави-членки, в това число и Франция, навлизат в предизборен период, а в България ще се състоят ключово важните за управлението на ГЕРБ общински и президентски избори. Предвид продължаващата икономическа кризисна обстановка, претенциите на сегашните Шенгенски държави към разширяването на зоната ще бъдат особено високи, да не говорим за отдавна демонстрираната доста неприкрито неохота към този процес на редица влиятелни европейски страни, като Холандия, Дания, Финландия, а не само на Франция и Германия, които никак не са убедени нито в борбата с корупцията, нито в реформите на съдебната система в двете страни.
Евентуалният Шенгенски провал на сегашното управление в България вече влиза в политическия арсенал не само на опозицията, но и на някои от подкрепящите кабинета партии. Ако приемането на страната догодина бъде отложено за неопределен срок, това ще е тежък външнополитически „нокдаун” за кабинета, от който неизбежно ще се възползуват неговите опоненти. Как точно – предстои да разберем.

Изследване на НЦИОМ през седмицата показа, че почти 60 на сто от българските граждани не одобряват официалното награждаване с медали и ордени на фигури от репресивните тайни служби на комунистическия режим.
За какво още говорят данните от това изследване, направено 21 години след демократичните промени в страната и четири години след приемане на Закона за отваряне на досиетата на бившата ДС?

След като удари на камък с опитите  си за прокарване на лустрационен текст при избора на ръководни органи на българския парламент, депатутатът от СДС Лъчезар Тошев постигна своя малък, на пръв поглед, успех. Той успя да инициира социологически сондаж по тема, която макар да засяга само частен проблем с бившите ченгета, е доста показателна за тяхната неотслабваща „дейност” в българските дела 21 години след промените, както и за формираното вече отношение на обществото към въпросните фигури от комунистическото минало. Резултатите на държавните социолози от НЦИОМ говорят ясно – повече от половината българи, в това число дори симпатизанти на БСП, са против декорирането на агентите от ДС и другите тайни структури на някогашната власт с медали и ордени за тяхната „високо патриотична” дейност в миналото и сега. Всъщност, анкетираните граждани от всички възрасти и с различна партийна принадлежност, които едва ли се интересуват чак толкова много от ордени и медали, са изразили ясно отношението си към истинския стар ДС -„Октопод” и неговите все още живи и хищни пипала. Което е истинският успех на инициативата на депутата Лъчезар Тошев.

Трилърът продължава

Впрочем, още през пролетта на тази година НЦИОМ регистрира нещо, което сериозно развали настроението на всички, които се надяваха 21-годишната съзнателно култивирана забрава, вече да е редуцирала любопитковците по темата „ченгета-досиета” до пренебрежим минимум. Напротив, сондажите тогава показаха, че интересът към дейността на Комисията по досиетата се е повишил, а броят на младите хора, под 30 години, които живо се интересуват от имената и деянията на осветените агенти, е нарастнал двукратно. Така въпреки тоталният плащ на някогашните тайни служби, който продължава да се стеле над най-масовите  български медии, въпреки пълното неглижиране на темата или само нейното манипулативно „маркиране”, българите очевидно с неотслабващо внимание продължават да следят най-новите глави в продължаващата сага на тайните служби.

Щедро на едро!

През лятото беше съобщено, че за двата си мандата президентът Георги Първанов е раздал около 600 ордена и медали, главно по случай юбилеи и годишнини. Тази статистика беше огласена по повод камшичният отказ на един от достойните български поети, Борис Христов, да се строи в редичката на куп съмнителни фигури, сред които доказани ченгета, номинирани за ордена „Св.св.Кирил и Методий”. Месец преди него журналистът и общественик Дими Паница подаде недвусмислена оставка като   почетен член на БАН, след разкритията за „силното присъствие на ръководни постове в Академията на хора, свързани със службите на бившата ДС”.
Е, това че „Щурците”, които в началото на 90-те пееха по площадите „Аз не съм комунист”, склониха да приемат ордени от ръцета на човек с агентурния псевдоним „Гоце”, който преди тях е декорирал с държавни награди свои съмишленици,  с прозвища „Карак”, „Омортаг”, „Бор” „Сава” и други,  със сигурност ще увеличава още повече любопитната публика. Което НЦИОМ тепърва предстои да констатира.

Според публикации в българския печат, свободни часове за използуване казаните за домашна ракия до Нова година няма. В същото време правителството започна процедура в Брюксел за признаването на гроздовата ракия за национален продукт, което щялода  свали акциза за напитката наполовина.
„Защитата на ракията пред ЕС ще бъде национална кауза”, обяви неотдавна земеделският министър Найденов, с което даде старт на една от най-знаменателните кампании на сегашното българско правителство. За да се издейства в Брюксел 50-процентно намаление на данъчната ставка за тази любима „национална напитка”, в кампанията са мобилизирани почти всички министри, като се започне от финансовият Дянков, който направи точни разчети за акцизите в парламента, и се стигне до ключовият министър-историк Божидар Димитров, който отговаря за намирането на исторически факти, доказващи, че още византийските императори са се опиянявали с местния гроздов дестилат.

Имало едно време…

Първите резултати вече са налице. Изровени са писанията на  арабски хроникьор от 14-век, в които се споменавало, че левантийски търговци са пренасяли медни казани за приготвяне на ракия и ги продавали по местните панаири, като получаваната от тях напитка първоначално се използувала за упойка, дезинфекция  и разтривки. Трескави експерти се заровиха в провинциални музеи, където откриха калаено-оловните павурчета, с които през Възраждането по-заможното население е консумирало гроздова, сливова и лакмуруху, а по-бедните използували за целта обикновени кратунки. Етнолози отново изтупаха прахта от народното песенно творчество и легендите, за да измъкнат оттам написаното, в което се  споменава за радостите от концентрирания елексир, а монаси от няколко манастира започнаха конкурентна надпревара в доказването на вековните традиции и рецепти на своите обители за варенето на алкохолни специалитети.

Шопът: ”Пие, пие, па спие!”

Освен, че обедини българите за първи път от години насам, еуфорията около лютата национална напитка придоби и други, неочаквани, измерения. В края на миналата година Ройтерс съобщи на света с апломб, че някои петрички села са нарекли, по примера на руската водка „Путинка”,  домашната си ракия „Борисовка” в знак на признателност, че премиерът Борисов се е захванал да намали акциза върху напитката. Тези дни стана известно, че находчиви българи успяли да пренесат на части в канадската провинция Квебек ракиен казан и скоро след това зарибили с грозданка индианците от местен резерват, при това, на бартер – „огнена вода” срещу прясна сьомга от реката. Небезизвестният изпълнител Васко Кръпката също не остана назад, като композира и дори успя да изпее новото си парче „Домашна ракия блус”.

Ха, наздраве!

Е, това че броят на кьор-кютук пияните шофьори на кормилото от 2007-ма досега се е увеличавал с 1000 души годишно, че миналата година пияна до козирката 71-годишна баба уби с брадва своя приятелка по чашка, или че 42-годишна лекарка, джипи от Кюстендил след тежък запой така наложи с бастуна му своя 78-годишен събутилник, че той се помина от раните си, едва ли има фундаментално значение. Не е толкова забавна и констатацията на доц. Соня Тотева от клиниката за алкохолици в Суходол, че „три по 100 ракия със салатка е библията на близо половин милион българи, които не могат да се справят с генетична обремененост по линия на пиенето или с всекидневния стрес да живееш в държава като България”.
Сега за премиер, правителство и народ, най-важното е да се преборят за още по-голямото поевтиняване на алкохола, защото, както казват хората „Беднотия без ракия и вино не се търпи”. Дори и през зимата на вече „отминалата”, по думите на финансовия министър, криза.