Неумолимият прожектор на Комисията по досиетата през седмицата „освети” агентите на комунистическата ДС във Военното министерство. От проверените близо хиляда лица, заемали и все още заемащи най-високи постове в отбранителното ведомство, 150 се оказаха сътрудници на репресивната машина, като 40 от тях са действащи и днес.
За какво говорят тези разкрития?
Със своите 17 на сто агенти от проверените служители, българското военно ведомство се класира на „почетната” трета позиция по брой на сътрудници на ДС след външното и вътрешно министерство, като засега зад него се нарежда единствено прословутата Държавна агенция за национална сигурност. Така четирите ключови ведомства, три от които са силови, формират основата на гигантската репресивна пирамида, която и днес, 22 години след промените, продължава да декорира фасадата на българската демокрация и да напомня колко бавно, всъщност, клеясалият български посткомунистически часовник, продължава да отчита времето.
Дясното кроше на партията
Освен на политическата милиция от Шесто управление, повечето от новоосветените агенти с лампази и пагони са сътрудничили на прословутото Трето управление на ДС, известно като Военно контраразузнаване или ВКР. До 1950 година въпросното управление е било подчинено на Разузнавателния отдел при тогавашното Министерство на войната и след окончателното въдворяване на комунистическия режим в страната започва да играе активна роля в чистките сред армията и в монтираните политически процеси срещу висши армейски офицери. Впоследствие  контраразузнаването преминава към ДС и през 1962 година вече е наречено „Трето управление” със своите десет специализирани отдела. Неговата основна задача е да гарантира политическата лоялност на армията към комунистичаската власт, координирайки взаимния контрол между силовите ведомства на режима.

Октоподът ВКР
И до ден днешен не са много ясни връзките между контраразузнаването и държавни учреждения на бившата власт. Едно от обясненията е, че т.нар.”контраразведки” са действали основно чрез секретни сътрудници практически навсякъде в държавата, което е осигурявало на службата безгранични възможности да контролира държавните ведомства и икономическите структури. Естествено основната задача е било наблюдението върху войската, нейния команден състав и най-вече  над военния министър, в чиито ръце е съсредоточена много власт и военна мощ. Така политическата, на практика, милиция в армията, е взаимодействала тясно с МВР, с политическите армейски ръководства и местните партийни структури за да държи в пълно подчинение и страх военнослужещите от всички равнища на войската.
Братя по оръжие

Защо си струва да се припомнят тези факти днес, когато осветяването на т.нар. „посланници-агенти” на Външно министерство показа, че повечето от тях са изпълнявали задачи на външното разузнаване? Отново през 50-те години на миналия век с развитието на структурите на ДС се създава външното разузнаване, което е различно от външното военно разузнаване. Това, естествено,  не пречи агентите на двете служби да действат под прикритие в българските дипломатически мисии в чужбина. Безспорен е и факта, че до 1989 година във външнополитическото и във военното разузнаване тежката дума е принадлежала на т.нар.”съветски съветници”, служители на ГРУ на СССР. Освен като офицери за свръзка, те са били и преки инструктори на българските спецслужби, покрили се с неувяхваща световна „слава” с убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 година.
Сега двама български министри, на външните работи и на отбраната, вече очакват благоволението на своите подчинени  посланици и военни аташта, осветени агенти на ДС, сами да напуснат заеманите от тях постове в чужбина. Просто законът не им позволява да ги отзоват обратно в страната. А и те не бързат особено много. Защото са обучавани в правилото, че и сам войнът е войн. Най-вече на тихия фронт…

При посещението си в Япония министър-председателят Бойко Борисов обеща, че през следващите години с японска помощ и балканско трудолюбие, България ще започне да произвежда много храни и вода за света.
Отвъд премиерският оптимизъм, обаче, реалностите са доста по-различни.
През септември миналата година от трибуната на ООН в Ню Йорк, българският премиер обеща на международната общност, че въпреки проблемите със „собственото развитие и жизнен стандарт”, България ще подкрепи развитието на страни от Африка, Карибите и региона на Тихия океан. Сега в Токио той доразви тази идея с перспективата в недалечно бъдеще природните дадености, пословичното българско трудолюбие и наличието на дорби експерти, съчетани с японски високи технологи и инвестиции, да превърнат България в световен склад на едро за храни и глобален резервоар за чиста питейна вода.
Биволарчета
По своя визионерски размах идеята на Бойко Борисов удивително напомня за друг „хит” от преди 9 години, когато лидерът на ДПС Ахмед Доган обеща на всеослушание да внесе от Индия 12 хиляди елитни биволи и биволици, с които да подмени непроизводителните местни породи. Дори повече, тогавашният български посланик в Делхи Драговест Горанов, иначе ченге от ямболската ДС с агентурен псевдоним „Гошо”, почти беше уредил износа на четриногите „млекоцентрали” от щата Харияна, които давали по 35 литра мляко на ден, но за добър или лош късмет далаверата тогава се провали.
Терапия с пожелателно мислене
Фикцията, че 6.5 милионна България може да утолява глада и жаждата на белия свят, е предизвиквала мозъците на някогашни и сегашни местни политици, но в крайна сметка те винаги са се сблъсквали с тъжната реалност, че страна, която не е в състояние сама да се изхрани и задоволи с вода, трудно ще помага на другите, дори в обозримо бъдеще. Примери колкото щеш! Само за половин година цената на българския хляб нарастна повече от три пъти и причина за това едва ли е световното поскъпване на зърното, а по-скоро прословутите местни спекуланти, които продадоха на международния пазар миналогодишната реколта с добра печалба и сега държавата трябва да плаща за внос на зърно със значителна загуба. С почти 50 на сто е поскъпнало олиото, два пъти скочиха цените на прословутите млечни и местни стоки носещи компрометиралия се вече стандарт „Стара планина”. Шапът, който изолира пет области, основни производители на меса, колбаси и мляко, със сигурност ще доведе до техния дефицит на пазара.
Вода гази, жаден ходи
Недостигът на питейна вода в страната е хроничен. През лятото 60 на сто от българските селища са с нарушено водоснабдяване, а близо 2000 са на воден режим, в резултат на което потреблението на бутилирани минерални води се е превърнало в единственото решение на този екзистенциален проблем. Да не говорим за качеството на водата, за нейното безумно пилеене, за безнадеждно остарялата и замърсена водопреносна мрежа! Да не споменаваме за повсеместните пустеещи земи, които нито има кой да напоява и обработва, нито съществува желание за това.
Проблемът на човечеството след 15-20 години вероятно действително ще бъде храната и водата. Българският проблем с двете е сега. За съжаление на Африка, Карибите и региона на Тихия океан.

Случаите на болестта шап,  довели до унищожаване на домашните животни в някои югоизточни български селища,  породиха идеята за възстановяване на старите телени заграждения по границата с Турция.
Как изглежда   тази „неувяхваща” вече две десетилетия идея на някои политически мозъци?
В паниката си около случаите на шап в пограничните с Турция райони земеделският министър Мирослав Найденов заяви публично, че старите заграждения от годините на Студената война по границата ще бъдат възстановени за да се спре преминаването на животни от южната съседка на България. Министърът допълни, че ако ЕК не отпусне средства за целта, проектът щял да бъде финансиран от държавния бюджет, но се застрахова с признанието, че не му е известно каква щяла да бъде реакцията на отсрещната страна. Въпреки всичко министърът поясни, че в момента ръждясала телена ограда имало едва по 30-тина километра от 143 километровата граница в района, но бъдещото ограждение щяло да бъде непреодолима преграда за свободно преминаващите от Турция диви и домашни животни, които, забележете, се предполага, че са пренесли заразата.
Хитър Петър и Настрадин Ходжа
Въпреки че Анкара не е изразила официално отношение по проекта с българската телена ограда, стана ясно, че в съседните на селата Резово и Кости турски райони шап няма, тъй като там всички домашни животни са ваксинирани, при това безплатно за селските стопани. Твърдението е достоверно най-малкото защото появата на тази болест трудно може да се скрие дори и от „лукавите” български съседи отвъд границата, които, впрочем, са изложени на същата опасност, от която патят българите. Дори повече, за да предотвратят пренасянето на заразата, турците са затворили вече всички тържища за живи животни и месо в целия Одрински регион и което е по-интересно –и през ум не им минава да опъват телени огради и да вдигат стени по границата.
Защо ли? Само защото българите имат 50-годишна тоталитарна традиция, а и излишни средства, сами да се вардят зад бодливата тел? Или защото един ден ще охраняват с ръждясалите си заграждения Шенгенските граници на ЕС дори от животните? Едва ли единствено по тези причини. За разлика от разпаления български земеделски министър, неговите турски колеги добре знаят, че телената мрежа не е средство за спиране на каквато и да е зараза, а най-малко на онази, която се  пренася от прелетните птици и дивите животни. За тях никога не са съществували нито Желязната завеса, нито гранични заграждения с ток, нито нахъсвани войничета с „Калашници” и кучета, нито каквито и да било полоси. Природата винаги е била тяхно свободно „Шенгенско пространство” и само на много фрустриран политик днес може да му хрумне да ги спира с телени заграждения.
Шенген за птиците и дивите животни?

Впрочем, за разлика от крайните български националисти, при  които думички като „кльон”, „полоса”, „граница”, „Турция” отключват характерната разпасана еуфория, друг сегашен министър, но в оставка и също наричащ себе си националист, се опита да внесе малко по-здрав разум в ситуацията. Небезизвестният проф. Божидар Димитров поясни на довчерашните си колеги, че  щяло бъде грешка да се възстановява т.нар.кльон, сиреч останките от охранителната система от времето на студената война, тъй като навремето той бил направен по права линия и много навътре в българска територия, а това щяло да лиши и малка България от над 500 квадратни километра пригранична площ, че по-разумно би било да се изгради някакво модерно гранично съоръжение, което да следва реалната граница и освен изпуснати домашни животни от двете страни,  да възпира все пак по хуманен начин и очакваните тълпи от запътилите се  за Европа през България нелегални емигранти.
Естествено, въпросното съоръжение няма да реши политическите проблеми на страната за влизането й в Шенген, а и едва ли задъхващата се от сиромашия държава ще може да си го позволи сама, но във всички случаи Европа едва ли ще ръкопляска на идеята да се подновяват заграждения и да се издигат стени на Стария континент 22 години след края на блоковото противостоене. А най-малко когато това засяга бъдеща и много перспективна членка на ЕС като Турция.

Скандалът с посланиците агенти на комунистическата ДС, прерастнал логично в аферата с подслушванията, причини известни проблеми в средите на властта.
Какви са възможностите на управляващите да се справят с тях?
Ако се разгледа по-внимателно предложената от премиера Бойко Борисов метафора за „бъркане в раната на ДС” след осветената публично част от дипломатическата агентура на страната, трябва непременно да се отбележи, че през последните 21-години въпросната рана е била третирана внимателно и щадящо, а сега бъркане в нея просто няма – нито с лекарски пръст, нито със скалпел. По-скоро става въпрос за неизбежен ход на властта, при който иначе чудесно обгрижваната от посткомунистическата политическа класа  язва се „обади” отново за да предупреди отново колко важно е за всяко управление да не прави резки движения по темата и да не прекратява досегашната терапия на наследената от комунизма хронична болест.
Ринги, ринги, рае
Как иначе би могла да бъде разтълкувана патетичната декларация на Народното събрание, в която мнозинството притеснено приканва посланиците – ченгета, забележете, сами да се оттеглят от задграничните си постове, след като зад тях застава техният другар по принадлежност и сегашен държавен глава Първанов, а бившият външен министър и някогашен негов съветник Калфин открито ги призова да не се поддават на „глупавите призиви или настоявания” на парламентарното мнозинство? Или конюнктурните предизборни просветления  на „приятелската опозиция” от дясно, че ДС започнала да диктува дневния ред на управлението за да се домогне до „отстъпки пред руските енергийни интереси”, или че хората на Бойко Борисов се държали като „двуликия Янус” по отношение собствените си назначения на хора от бившите тайни служби? И всичко това се говори от същите онези фигури, които не посмяха, а и не пожелаха да ликвидират радикално проблема в годините на своето управление?
Изправяне на кривия макарон?
За разлика от комбинациите на вечните жонгльори в българската политика и на формациите, паразитиращи като брокери на сегашните и бивши тайни служби във властта, обикновения българин едва ли поставя под съмнение връзката между ДС, подслушванията и свързаните с тях скандали. Дори повече, в разгара на текущата тупурдия около СРС-тата  няколко неправителствени и правозащитни граждански организации поискаха в писмо до премиера незабавното освобождаване на седем осветени като агенти на комунистическите тайни служби областни и заместник-областни управители, чието присъствие в управлението е окачествено като гавра с жертвите на тоталитарния режим. Причината – политическата и гражданска реабилитация на репресираните от комунизма лица минава през санкцията на областния управител, същият онзи с агентурен псевдоним, който обича мъдро да повтаря: „Това са отживелици от миналото, ние гледаме напред”. В същото време двама бивши български президенти, Желев и Стоянов, предложиха официално 1 февруари да бъде обявен за Ден на памет за жертвите на комунизма!
Впрочем, истинският европейски поглед напред е свързан с мониторинговите доклади на ЕК по правосъдие и вътрешен ред, а междинният доклад, който предстои, до голяма степен ще бъде повлиян от законността на подслушаните разговори между високопоставените представители на властта. От отговора на този въпрос ще зависи доколко макаронът, през който управлението гледа към Европа и Шенген ще се поизправи и въобще доколко хроничната ДС-болест на България ще продължи да бъде лекувана както досега с детски витамини или е дошло време за радикална хирургическа интервенция, с всичките рискове за властта.
При това в годината на местните и президентски избори.

Европейската агенция по околна среда констатира в свой доклад, че повече от половината българи дишат вреден прах, надхвърлящ значително допустимите концентрации. Други изследвания сочат, че  най-замърсената атмосфера е над София.
Токсичният въздух, обаче, е само част от тежките проблеми на по-големите български градове.
Точно преди година данни от автоматичните станции на екологичното министерство показаха, че замърсяването на атмосферата с прах превишава нормите почти в цялата страна. Констатирано беше също, че отровните частици се вдишват от хората не само в определени дни или инцидентно, а постоянно и целогодишно. В изготвената преди две години от тогавашното правителство  Стратегия за опазване на околната среда до 2018 година беше отбелязано, че местното население  диша най-мръсният въздух в Европа, като годишно всеки българин поема в дробовете си над 55 микрограма канцерогенни финни прахови частици. Вдишването им може да доведе не само до тежки белодробни заболявания и проблеми с дихателните пътища, но и до високо кръвно налягане, очни увреждания и алергични заболявания.
Коктейл от диоксиди
В този смисъл констатациите в представения тези дни пореден доклад на Европейската агенция по околна среда далеч не са нови и изненадващи. Те  просто допълват картината на една самоубийстена екологична политика, превръщаща населението в големите градове в болнави индивиди, които ще създават все повече харчове на задъхващата се здравноосигурителна система и бюджета. Не че явлението е само българско – ЕК текущо води наказателни процедури по проблема срещу 20 от 27-те членки на ЕС – но е шокиращ делът на дишащите отрови българи, който при средни за Европа 6 на сто, е достигнал цели 22 процента.
Четирикраките софийски жители
Тези дни софийският Административен съд осъди столичната община да плати 2000 евро обезщетение на жена, жестоко нахапана от градските бездомни кучета. Този рядък съдебен прецедент беше направен след като Европейският съд по правата на човека в Страсбург наскоро постанови в съдебно решение, че държавата все пак има задължение да опазва живота и здравето на гражданите от бездомните кучета. А въпросните озъбени четириноги, чиято популация нараства лавинообразно въпреки твърденията на общинските власти, че се справя с тях, са се превърнали в истински кошмар за големите градове. Броят им вече гони  числеността на самото човешко население в тях, като по странни, но във всички случаи редуцирани данни, в София той отдавна е надхвърлил половин милион озверяли от глад екземпляри. На глутници и индивидуално, предимно в тъмните часове на денонощието, те нападат и хапят двукраките си съграждани без оглед на техния пол, възраст и сила. Освен с пронизителния нощен вой, глутниците разнообразяват столичната градска среда с допълнителна мръсотия, зарази и страх, като открито демонстрират своето превъзходство над неясното общинско предприятие „Екоравновесие”, създадено уж да се бори с тях.
Дупките като начин на живот
През миналото лято софийската община организира шумна медийна демонстрация на новия си, струващ 250 хиляди евро, комплекс за експресно запълване на уличните дупки. Модерната техника трябваше да реши покъртителните инфраструктурни проблеми на почти двумилионния град с 15-минутното запълване на ямите по нова технология, при това функционираща и през есенно-зимния сезон. Само през 2010-та за кърпежи във въпросните градски ями потънаха над 15 милиона евро и тези дни, когато първият дняг в София се стопи, стана видно, че повечето ремонтирани дупки са зейнали отново и че данъкоплатците ще трябва да олекнат с нова крупна сума за финансиране ремонта на вече ремонтираното. Вероятно със същата скъпа техника и сигурно с подобно качество и дълготрайност.
Така, в навечерието на местните избори и вече седма година от фактическото управление на ГЕРБ на българската столица, София продължава да е градът с най-мръсния  въздух, с постоянният терор на своите стотици хиляди бездомни четриноги  и с безнадеждно изровените си улици и пътища. Освен всички останали кусури, разбира се, които трябва да се видят и изстрадат лично, за да бъдат почувствани истински.
Градът, който не само расте, но и остарява. Осезателно и грозно.