В разгара на евакуацията на чуждестранните граждани от Либия мнозина работещи там българи отказаха да се завърнат в родината си или декларираха, че веднага след вълненията ще се завърнат отново в размирната джамахирия.
Какви са възможните обяснения на подобно  поведение?
Ако се върнем към наситената с драматизъм сага на българските медици с либийския режим преди 2007 година, вероятно ще си припомним, че повечето работещи в тази страна други български граждани открито заявяваха, че  се дистанцират от случващото се със своите сънародници. Като правило те отказваха да вземат каквото и да е отношение към 8-годишната драма на медиците с оправданието, че по никакъв повод не желаят да имат разправии с либийските власти, което можело да им струва работата там.
Сам в къщи?

След като тези дни повечето българи в Либия се завърнаха в родината си подгонени от стрелбата и насилията,  стана ясно, че въпреки всичко няколкостотин души са отказали да се евакуират, а повечето от пристигналите декларираха още на летището, че щом ситуацията поне малко се нормализира, тутакси ще отпътуват отново натам. Телевизиите дори показаха строител в голям обект в джамахирията, който обяви, че в Либия е рай и поясни, че хлябът там бил в пъти по-евтин отколкото в България, бензинът доскоро струвал 20 стотинки литъра, а четиричленно семейство можело да се храни с 4 лева на ден, при това сито. Аргументи, които вероятно са подействали шокиращо както на напористите репортерки, така и на българската аудитория, която след началото на събитията в джамахирията бързо беше доведена от местните медии до познатото състояние на националистически гняв, в което беше държана през всичките години на драмата с медиците.
Защо зубрят „зелената книжка” на Кадафи?
И все пак как след всичко, което беше показано по телевизионния екран, след разтърсващите разкрития, че сатрапът Кадафи лично е наредил атентата над Локърби, както и заразяването на либийските деца със СПИН, след комюникетата за стотици, дори хиляди избити от режима либийци, продължава да има българи, които не искат да чуят за връщане в родината и други, които откровено признават, че ще я напуснат отново тутакси след като ситуацията им позволи? Какво кара лекари, медицински сестри, инженери, строителни работници, бизнесмени да потискат своя инстинкт за самосъхранение и твърдоглаво да се подлагат на риск?
Най-простият  и кратък отговор на подобни въпроси  са парите. Нефтените динари на диктатора Кадафи привличаха в джамахирията не само българи, но гурбетчии от Европа и цял свят, които сега панически бягат от насилията. Тези пари ще се обезценят, възстановяването на нефтения бизнес ще продължи месеци, да не кажем години, а хаосът в държавата едва ли скоро ще й позволи да изплати дълговете си към стотиците хиляди гастарбайтери. Това е добре известно на българите, предпочели да останат там, но въпреки всичко те продължават да отхвърлят дори мисълта за връщане. Защо?

Родината мащеха
По-сложният отговор би могъл да бъде друг. Той  се крие в тъжната реалност, че България просто прокужда своите най-образовани, най-кадърни и квалифицирани граждани в чужбина не защото няма нужда от тях, а защото реално ги обрича на жалко съществуване и мизерия. Пълното разочарование от влачещият се вече две десетилетия преход, от сбърканата държава, от хищническия грабеж и корупция, от терора на мафията и вилнеещата улична престъпност, от нефелната и лакома за власт и пари политическа класа, от липсата на икономическа перспектива и възможност хората да живеят нормално и спокойно да отглеждат децата си – всичко това принудждава все повече българи да напускат родните си места и да търсят възможности за достойно съществуване дори с цената на опасности и рискове. И не само за това. С припечелените от гурбета средства те хранят не само своите семейства, деца и близки в България, но фактически подпомагат цялата държава, която де факто ги е прогонила навън.  За миналата година българските емигранти са превели в родината си милиард и шестотин милиона долара, сума, значително надхвърляща чуждестранните инвестиции в европейската членка през този период!
Затова нека не се чудим на тези нагласи и да не ругаем упоритите „доларджии”, предпочели да останат да работят в Либия въпреки всичко. Бихме могли да се опитаме да ги разберем, но от това едва ли ще ни стане по-леко. Остава единствено да им пожелаем здраве и късмет. Вероятно ще са им много нужни през тези  и следващите дни.

На въпрос за финансирането на новата структура за противодействие на корупцията и организираната престъпност БОРКОР, българският премиер отговори с лаконичното: „Меркел плаща”.
Какво би могло да се крие зад отсечената фраза на Бойко Борисов?
Животът показва, че разстоянието между любовта и омразата често е само една крачка. В политиката, особено в международната, публичната изява на подобни лутания като правило е недопустима и ако все пак неудържимата любов или скритата омраза избият в поведението на високопоставен функционер, това подсказва, че емоционалният му контрол е на изчерпване и той е станал плячка на собствените си импулси.
Оказа се, че репликата на премиера Борисов далеч не съдържа истината. Отговорни български и германски лица уточниха, че БОРКОР е  правителствено финансиран проект, в който федералното вътрешно министерство не участва пряко, а единствено чрез своя представител в България Ролф Шлотерер, автор на идеята и консултант на властите по приспособяването на специфичната германска информационна технология към местните условия.  Следователно дистанцираното „Меркел плаща” вероятно е било заредено с нещо друго, значително по-интимно и емоционално.
И виждам в мрака твоя лик…
В репортаж по повод изборната победа на ГЕРБ през лятото на 2009-та, германското национално радио „Дойчландфунк” акцентира върху факта, че  бюрото на Борисов е украсено с рамкирана снимка, на която той е заедно с бундесканцлерката Ангела Меркел.  В началото на миналата година пред „Интернешънъл хералд трибюн”, българският премиер прави трогателна изповед, като посочва майка си и Меркел като своите единствени модели за подражание. „Жените имат по-силен характер от мъжете, защото когато те кажат не, те имат предвид не, и по-трудно се поддават на корупционни практики“, обобщи тогава Бойко Борисов. В края на същата година пред две български електронни медии министър-председателят издайнически разкри чувствата си към Меркел така: “Тя ми е символ на поведение. Защото е и много приятна, човечна, в смисъл весела, футболен запалянко… И в същото време на Европейския съвет като влезе тя, всичко спира да се храни, да пие”, след което разказа как на заседанието в Брюксел, той влязъл в кухнята да хвърли поглед на футболния мач по телевизията, а Меркел, която също хапвала сандвич там, казала изненадано: „А, Бойко”.
Ще спреш ли? Ще ли ме погледнеш?
И изведнаж… Моделът за подражание на г-н Борисов и добрата фея на неговата политическа партия ГЕРБ Ангела Меркел заявява дистанцирано в София, че “Германия ще даде честна и справедлива оценка за постигнатото от България по пътя към присъединяването й в шенгенското пространство” и само няколко месеца по-късно въпросната „оценка”  се материализира в твърд отказ за приемането на странта в Шенген през март поради недоверие към „недоизмазаната” й готовност за влизане в зоната. Отново в българската столица канцлерката не само не води със себе си германски бизнесмени, но включва в срещите си с кабинета същите немски инвеститори, които премиерът Борисов беше гълчал през лятото да спазват на местна почва европейските правила на играта. Едва ли на колегите на г-жа Меркел във федералното правителство и сред нейният ХДС днес се нравят тежките скандали с подслушванията в България, напрежението и засилващата се нестабилност в управлението на ГЕРБ, неубедителните стъпки за излизане от икономическата криза на малката, бедна  и все така проблематична балканска еврочленка – отношение, което вероятно сегашното управление в София започва да усеща болезнено.
Всичко това подсказва, че освен като изблик на вътрешна неудволетвореност, рязката премиерска реплика „Меркел плати” би могла да бъде разтълкувана като несръчен опит за заблуждение на европейските партньори, както и като зараждаща се склонност към нарушаване на всеобщото правило „пито-платено”.
Което би било наивно, неприемливо и опасно.

Изскочи внезапно от храсталаците, които водят към скритата пътечка, свързваща с метален мост столичните квартали „Младост” и „Мусагеница”. Беше типичен клошар – брадясал, с кирливо лице, немита сплъстена коса и парцаливи с дрехи. Мъж на средна възраст, с ловки движения, бърза походка и в никакъв случай не приличаше на ром. С крайчеца на окото си забелязах, че измъкна нещо от задния си джоб и се запъти към паркираните покрай панелния блок автомобили. Нямаше въобще да му обърна повече внимание, ако не не ме озадачи характерното писукане от алармата на отключена дистанционно кола и отново погледнах към паркинга. Клошарят вече изчакваше автоматичното отваряне на багажника на голям, последен модел Ситроен, с провинциална регистрация след което внимателно започна да измъква нещо оттам. Оказа се сгънато „Балканче”, от онези, юношеските велосипеди с малки колелета, щръкнали седалки  и с винт по средата, които навремето бяха голямата гордост на развития социализъм, а днес са предпочитано транспортно средство за дрипавите „колекционери” на вторични суровини от градските боклуци и сметища. След като фиксира зад седалката с ластик изжулена пластмасова касетка, дрипльото яхна „Балканчето” и в движение заключи с дистанционното бляскавия си модерен автомобил. Към края на улицата мернах как краката му вече стърчаха от полупразен контейнер за отпадъци, в който той  оживено ръчкаше с дръжка от стар чадър докато колелцето му го чакаше подпряно встрани.
Казах си „Ти да видиш!” и не знам защо се почувствах странно. Вярно, знаех че сред клошарите в Париж има много заможни хора, които предпочитат да живеят под мостовете на Сена и да пият евтино вино в компанията на всякакви изпаднали типове. В Прага с очите си бях виждал един от най-богатите просяци в града, бивш инженер, изоставил професията си за многократно по-доходното занимание да събира подаяния от върволицата туристи на Карловия мост. Чел бях, че руски милионери, новобогаташи, опитали вече всичкия лукс на света – скъпи яхти, пищни партита, лъскави курорти и какво ли още не – бродят дегизирани като клошари из големите европейски столици с убеждението, че луксът не се измерва с блясъка на диамантите, а с незабравимите моменти, които човек изживява,  бях чувал за подобни екстравагантности и на хлапаци, деца на много заможни родители.
Всичко това, обаче, някак не се връзваше с пъргавия торбалан със скъпата лимузина. В ситуацията с него имаше нещо хем комично, хем странно и необяснимо. Да пристигнеш от далечната провинция с луксозната си скъпа кола за да търсиш препитание в боклукчийските кофи на почти двумилионния град е по-скоро парадоксално, отколкото логично. Но видимо е някаква реалност, чието обяснение вероятно се крие в манталитета на новия българин, за когото старите понятия за достойнство и обществено приличие вече са забравени. Както, впрочем, е забравен  и писания в началото  на миналия век от също почти забравеният голям български писател Георги Райчев, разказ „Просякиня”. Оцеляла бежанка от Македония след войните на Балканите, загубила семейство и близки, дарява преди да издъхне събраната през дългите години просия солидна сума за училището, „там, дето дават храна на сиромашките дечица”. На погребението на бедната просякиня  „ се стече целият град и учениците я изпратиха с църковни хоругви пред простичкия й дървен ковчег”, завършва разказа.
А всъщност, дали пък историята не продължава след цял век със скъпия Ситроен, ожуленото „Балканче” и дръжката на стар чадър за ръчкане в боклука?  Казва ли ти някой? Ти да видиш…

Успоредно със скандалите, следващи всяко поредно осветяване на агенти на комунистическата ДС, напоследък в България се заговори за „тиха лустрация”.
Доколко подобен процес е в ход или става въпрос за поредна мимикрия на тоталитарните тайни служби?
Шокиращите разкрития на Комисията по досиетата през последните месеци, потвърждаващи продължаващото повсеместно присъствие на агенти на бившата ДС в ключови органи на властта в България, не можеха да не детонират някаква, макар и закъсняла с десетилетия, реакция. Ведомства като МВР и ДАНС, тежко поразени от наличието на рекорден брой агенти на тайните тоталитарни служби в редовете си, обявиха, че започват предварителни проверки за принадлежност на всички кандидати за работа в тях. Очаква се в поправките на Закона за дипломатическата служба да залегне задължителното изискване за съгласие на кандидат-дипломатите също да преминават през необходимия контрол. Подобна кадрова политика обявиха че възприемат редица министерства, а за местните и президентски избори тази есен политическите партии също поеха ангажимент да подложат своите кандидати  на скрининг за техни зависимости от репресивната машина на миналото.
Ние сме на всеки километър!
В България, след като за разлика от повечето бивши комунистически държави не бяха предприети законови мерки за отстраняването на служителите и агентите на ДС от държавната власт и други ключови служби, процесът по тяхното постепенно елиминиране от управлението се оказа дълъг, мъчителен и неефикасен. Стана ясно, че две десетилетия след промените, агентурата е не само жива, но и остава особено дееспособна, за което говорят непрекъснатите удари, които тя нанася върху имиджа на държавата във вътрешен и в международен план. Поради това, макар и на пръв поглед, от тези хора като че започнаха да се разграничават правителство, силови структури, външнополитическото ведомство, дори  и някои интелектуални среди, разтърсени от принаджелността към службите на техни високи морални авторитети в културата, изкуството, в академичната общност.
И все пак, факт  ли е вече т.нар„тиха лустрация” или тя все още остава  в сферата на  пожелателно мислене?
Обновен „пакт с Дявола”?
Възможен отговор дават фигурите, около които бушуват най-сериозните текущи скандали свързани с ДАНС, аферата с подслушванията и около планираната нова структура за борба с корупцията БОРКОР. Нека си припомним – това са сегашен шеф на митниците, „шестак” с агентурното име „Гергов”; бивш шеф на ДАНС, работил като кадрови разузнавач във Второ главно управление на ДС; настоящ държавен глава с таен псевдоним „Гоце”; кандидат за бъдещ държавен глава, действал в управление „Терор” към политическата милиция за борба с идеологическата диверсия и противодържавните прояви, понастоящем намиращ се под домашен арест; влиятелен милионер, оръжеен търговец, подвизавал се в миналото с агентурните прякори „Омуртаг” и „Пампоров”; някогашен съдържател на явочна квартира с псевдоним „Академик”, а сега натрапчива фигура в общественото пространство.
Наивници и будали?
И това са само малка част от хората, които са в основата на актуалните текущи скандали в държавата! В случая дори не става въпрос за непоклатимите ДС-колоси, които със здрава ръка продължават да направляват в „правилната посока” медийния бизнес и пропаганда, за неизменните телевизионни и радио проповедници от някогашната политическа милиция, чиито мухлясали вопли за преоценка на миналото и „демократична толерантност” продължават да въздействат с ефекта на „китайската капка”! Дори повече, на обществен дебат и сътрудничеството на интелектуалния елит с ДС, пенсиониран полковник от тайните служби си позволи да нахока, при това съвсем безнаказано под благосклонния поглед на участници от академичните среди млади изследователи за това, че нямали право да съдят онова време, тъй като тогава са били прекалено малки за са пострадали и да го помнят!
Всичко това потвърждава, уви, че надеждите за лустрация, макар „закъсняла” и „тиха” засега все още са по-скоро химера. Което не пречи да съществуват. Толерантни мечтатели и непоправими оптимисти в България винаги е имало, ще ги има и в бъдеще. И дай, Боже!

Новосъздадената Българска агенция за безопасност на храните/БАБХ/ обяви съществуването си с проверка в софийска зеленчукова борса, която констатира наличие на пестициди в продаваните зеленчуци, надвишаващо десетократно допустимите норми.
Изненада ли някого този факт и с какво всъшност се храни българина?
През уикенда в приповдигната атмосфера и с присъствието на еврокомисаря по безопасност на храните Джон Дали, в луксозния софийски хотел „Шератон” беше даден старт на нова държавна структура с трихиляден  персонал, която би трябвало най-сетне да упражни някакъв контрол върху онова, което най-бедните европейски граждани консумират. В своята плодородна страна, която според неотдавнашните обещания на нейния премиер, в обозримо бъдеще и с японска помощ, ще осигурява продоволствие и питейна вода за гладуващите страни по света в условията на глобалната криза за храни.
Надеждите, свързани с дейността на новата агенция, всъщност са огромни на фона на мрачните реалности, в които тънат българската хранителна промишленост, земеделие и търговия. Реалности констатирани не от друг, а от министрите, които са отговорни за въпросните отрасли и пораждащи емоции, което не са препоръчителни за злояди подрастващи и за гнусливи граждани със слаби нерви.
Поглъщане на евтини боклуци
Точно преди две години, навръх Трифон Зарезан, тогавашният министър на земеделието от кабинета „Станишев” Валери Цветанов изплю камъчето, като призна на винена дегустация, че българина яде евтини боклуци, които се произвеждали от внос на заместители и некачествени продукти. Темата успешно беше подхваната и доразвита от неговия приемник от ГЕРБ Мирослав Найденов, който също постигна висоти в графичното формулиране на проблема. В средата на миналата година той обяви „тежка война с боклуците, които кучетата не искат да ги ядат, а ги дават на нашите деца”, като поясни, че детските градини и ясли купували най-евтините месни  продукти. Въпросните продукти се оказало че били пълни с оцветители, със смляни рога и копита с чубрица, и в тях почти нямало месо. По-нататък стана ясно, че гастрономичната гордост на българина и основна изборна примамка, кебапчето, особено струващото в някои търговски вериги по цели 8 стотинки, било смес от боклуци, кучешко месо и тоалетна хартия, в която отгоре на всичко се инжектирал гел за докарване на грамажа. Тези дни същият министър Найденов потвърди публично, че българите ядат най-лошия хляб, защото бил произведен от нискокачествена пшеница и натъпкан с оцветители, сол и стабилизатори, т.нар.”пилешко месо” било пълно с вода и неясни ензими, а свинското месо се инжектирало с разтвори за да изглежда розово и прясно.
Светещите пестицидни зеленчуци
И за да докаже, че ситуацията е напълно абсурдна, не друг, а европейската статистическа служба Евростат обяви миналата есен, че независимо че е най-бедната страна в ЕС, голяма част от храните в България, като пилешкото месо, яйцата и редица месни продукти изобщо не са сред най-евтините, дори напротив. На този фон откритите десетократно надхвърлящи нормите пестициди във внесени от кралство Йордания домати, краставици и чушки, които се продават евтиничко в някогашната зеленчукова градина на Балканите, отдавна не стряскат българина. Поради пробития си джоб той все по-малко се интересува какво яде и гледа само храната му да е по-евтиничка. А когато седне на вино и сланина според премиера Борисов, той просто се забравя и после тежи на бюджета като пълни здравните заведения.
Така че по-голямата част от българско население със или без новата Агенция ще продължи да купува и консумира най-евтиното. Просто защото друго не може да си позволи.