Финалът на Великденските празници съвпадна с началото на предизборните емоции сред българската десница – СДС и ДСБ се договориха за предварителен отворен вот, който да определи общия им кандидат за президент и столичен кмет.
След като се активираха чрез вътрешнопартийни номинации на собствени кандидати за президентския и кметски столичен пост, ръководствата на СДС и ДСБ най-вероятно са си спомнили, че тяхната „Синя коалиция”, появила се мъчително в дясното пространство през 2009 година, беше създадена с неотложното намерение да осигури оцеляването на двете линеещи формации в парламентите на София и Страсбург. Със сигурност лидерите им са си дали и сметка,  че техните партийни Сиамски близначки все пак остават посестрими на управляващата ГЕРБ в ЕНП,  че тяхното политическо бъдеще ще продължава да зависи от синхронните им жестикулации както в предстоящата президентска и кметска надпревара, така и спрямо действията на сегашното управление, знаците към което хем трябва да изглеждат опозиционни с цел съхраняване на политическата физиономия, хем да го окуражават, каквито са изискванията на европейската десница.  Става дума именно за  „жестикулации”, тъй като нито СДС със своите деветима, нито ДСБ с петимата си народни представители и с електорална подкрепа от около три процента, не биха могли да инициират някакви впечатляващи изборни изненади, а още по-малко да ги реализират успешно.
Тука има, тука няма
Тъкмо тази ситуация е причина за започналата олелия вдясно. Националният съвет на сините припряно номинира за свой кандидат-президент партийния си заместник-председател Румен Христов, като остави встрани амбициозната кандидатура на някогашната външна министърка в кабинета на Костов, бивша председателка на СДС и сегашна депутатка в ЕП Надежда Нейнски. Тя, от своя страна, побърза да предупреди за опасностите от „уговорени мачове”.  Реципрочно, ръководството на ДСБ извади светкавично на преден план философския преподавател и /неосъществен засега/ евродепутат Светослав Малинов за да даде на коалиционните си партньори ясен знак, че тъмносините може „да не са кой знае какво, но не са нищо и никакво”. След тази патова ситуация двете формации логично бяха принудени да преминат към хипотезите на подготвяното от месеци насам от ДСБ ново национално коалиционно споразумение на Синята коалиция за общ кандидат за държавен глава и за местната власт чрез  т.нар.”отворени” предварителни вътрешни избори, които да определят съответните кандидатури. Което, естествено, не означава, че офертите към сините избиратели ще се ограничат с вече огласените кандидатски имена. Лидерът на ДСБ Иван Костов, например, подчинен безпрекословно на партийната дисциплина, вече намекна, че ако съпартийците му възложат да се кандидатира за  президент, макар с неудоволствие, той ще бъде задлъжен да изпълни партийното поръчение. Или ако междувременно в СДС обстоятелствата също еволюират, нищо чудно до очаквания през  май или юни вътрешен вот, списъкът на техните кандидати да претърпи съответната актуализация.
Да знаеш да чакаш, да искаш да чакаш…
Своеобразни жестикулации се очакват и чрез политическите послания, с които сините кандидати предстои да се хвърлят в предизборната битка. През ноември миналата година, например, кандидатът на ДСБ за президент Светослав Малинов прогнозира, че след като „възможността за коалиционно правителство беше пропусната или отхвърлена след парламентарния вот, поставянето на този въпрос може да се осъществи само след местните и президентски избори”. Което е твърде любопитна позиция на бъдещ президент, на който предстои старателно да следи подготовката за парламентарните избори през 2013-та. Или тезата на Синята коалиция от края на 2010-та, че всичко, което прави ГЕРБ е „опит да закърпят чувала на бюджета за да изкарат до местните и президентски избори, защото след това вероятно ще има нова политическа ситуация”. С други думи или ще се наложат предсрочни парламентарни избори, или ще се наложи съставяне на ново коалиционно управление. В което сините все пак ще пожелаят да участват?
Засега сериозните въпроси около действията на българската десница в годината на двойни избори остават без отговор, а този отговор все пак се очаква. От онези, благодарение на които същата тази „автентична” десница набра своята популярност в първите години на прехода. И на която мнозина все още продължават да вярват.

Докато в България се водеше ядовит политически спор кой и защо в детството си е ял филии с мас и е носел червена пионерска връзка, британският кралски двор публикува списъка на поканените за сватбата на принц Уилям и Кейт Мидилтън чуждестранни кралски фамилии, сред които са някогашният български монарх и неотдавнашен премиер Симеон Сакскобурготски и неговата съпруга.
Съвсем естествено е след като един харизматичен  министър-председател разкаже  пред медиите как като хлапак е събирал помията от почивните станции в родното си място за да храни семейните прасета и е ритал топката с филия с мас и захар в ръка, тази изповед да не предизвика незабавен ефект сред целокупното население и най-вече сред политическия елит. Всички мигом изпадат в тежка носталгия по волното детство на село, по вкусните питки на мама и баба, по мученето на добитъка и уханието на оборска тор. От подобни моменти обикновено се възползува земеделският министър за да метне върху масовите настроения познатите вече слюнкоотделящи инициативи за бъдещо производство на хляб от брашно, колбаси от месо и сирене от мляко, а опозицията, надушвайки мощния предизборен потенциал на подобни обществени реминисценции, също се захваща да халюцинира по медиите за някогашните домашна юфка с кисело мляко, качамак със свински пръжки и незабравимите бонбони „кръц-кръц”.
Рапорт даден – рапорт приет!
В което не би имало нищо странно, ако сегашният диригент на носталгичните елегии за иначе „опороченото от червената пионерска връзка детство”, в зрелите си години на бодигард не беше получавал начални уроци по приложна политика от две диаметрално противоположни фигури, за които насъщният никога не е бил властоопределящ фактор.  Едната беше правешкият „човек от народа”, който освен че близо половин век правеше за държавата си смях, няколко пъти дори се опита да я хариже на тогавашния Съветски съюз. Разтривайки ушите на детронирания комунистически диктатор, днешният фрустриран пионер успя да попие доста тайни за същината на властта, а по-късно получи и управленска „шлифовка” по темата лично от някогашния български престолонаследник и неотдавнашен министър-председател. Който в представите на по-възрастните българи  и местни медии винаги ще си остане  „Симеончо” и ще е сочен като символ на съмнителен царски блясък и незаслужено охолство.
Бог високо, цар далеко!
Което въобще не попречи на въпросния „цар – премиер” да спечели категорично изборите през 2001-ва, да изкара пълния си управленски мандат, да присъедини  страната към НАТО, да подготви влизането й в ЕС и да кара европейския политически и аристократичен елит да чака на опашка за да се ръкува с него. Нещо подобно, впрочем, предстои да се случи и тази седмица, когато камерите на големите световни телевизии /сред тях, естествено, и БНТ!/, ще показват на своята милиардна аудитория в едър план гостите на кралската сватба от първите редове в лондонското Уестминстърско абатство, а репортери ще обясняват на всякакви езици, че петата поред поканена чуждестранна кралска особа така или иначе е българин, който макар никога да не е тичал след футболната топка с филия с мас в ръка, е част от фамилията на британската кралица, на белгийския крал и дори аристократичен братовчед на сегашния чешки външен министър Карел Шварценберг, бивш президент на Международния Хелзинкски комитет, шеф на кабинета на Вацлав Хавел и негов близък съветник, неизменен член на чешкия Сенат и активно действащ политик.
Всичко това, обаче, едва ли ще има някакво значение за днешният български червен, син, жълт и всякакъв политик. Фучащ към родната паланка в мощното си  БМВ или последен модел Мерцедес, в спомените  си той ще продължава да се вижда по потник, със  скъсани гуменки и дебело намазаната с мас филия в ръка. И ще си повтаря натрапчивото:  „Ето как и откъде съм тръгнал!”. Докато пристигне отново в селото си и седне на обилната трапеза.

Докато за едни българи Великденските празници са повод за радост от възкръсването на Божия син, за други те са въ възможност за понапълване на собствения джоб.
Как?
„Великден година храни! –такъв е девизът на много българи, които използуват празниците около Възкресение Христово за да позакърпят излинялия си бюджет или да направят някой  „удар” в икономическата криза. Търговците, например, сториха всичко по силите си за да трансформират Христовите страдания през Страстната седмица в ценово изтезание на бедните български потребители. Властите, от своя страна, също предприеха някои празнични мерки за пълнене на опразнената държавна хазна, а лекарите използуваха повода за да обявят директно въвеждането на минимална такса „вход” за своите частни кабинети.
Антиджебчийство в действие
Като че най-превъзбудени в очакване на предстоящите си Великденски си изпитания се оказаха полицията от една страна и от друга –  нейните най-неуловими и престъпни клиенти – джебчиите.
С ловко контролирани медийни изяви под формата на полезни съвети как да се пазим по празниците от крадци, експерти-криминалисти цяла седмица обясняваха надълго и нашироко къде да крием портфейлите и да държим чантите си по време на  църковните  блъсканици, как в отсъствие да охраняваме празните си жилища след четиридневното Великденско преселение от големите градове към родните села и паланки, към кого и кога да се обърнем в случай на нужда. Онова, което въпросните полицейски спецове не обясняват, обаче, е след като така добре познават потенциалните престъпници, дори по имена и прякори, след като са напълно наясно с техните планове, трикове и методи за които обстойно предупреждават гражданството, след като разполагат с видеокамери и всякакви други СРС-та, защо целият този криминален контингент е все още на свобода и му е позволено да се готви необезпокояван за предстоящите си набези? И дали профилактичните задържания на доказани крадци-рецидивисти не са по-добро средство от издирването им пост фактум?
Да „щипнеш” ловко портмонето
В пълна празнична мобилизация са и местните апаши, които, както обикновено, в подготовката си са на няколко обиколки пред полицията. Пресата съобщи за логистиката на разработените  от мургави професионални джебчийки операции през Великденската нощ и сред масово излизащото по празниците навън население, цитирани бяха устни директиви на техни босове за това какви прийоми следва да се използуват при тарашуването по джобове и чанти, какви тактики за бързо укриване на плячката след удара да се прилагат и какви са препоръчителните маньоври за ефикасно отстъпление и бягство. Преповторени бяха и  директивите за най-заблуждаващи показания в полицията в случай на провал, както и за „правилното” говорене и поведение в ареста. Най-вероятно апашките бригади са били инструктирани и за размера на задължителните минимални джебчийски „заработки”, които, отново според предварителни данни, не можели да падат под 1000 лева на „теренен работник”, както и за евентуалните санкции при неизпълнение на нормата.
Крадци от всички страни – обединявайте се!
Впрочем, новото в започващият активен летен джебчийски сезон, са увеличилите се гастрольори от чужбина. Докато най-добрите местни  професионалисти отдавна практикуват сред заможното население на  големите западноевропейски градове, българската столица отдавна вече е залята не само от румънски и албански майстори на двата пръста, но и от миграционна вълна на улични крадци от Алжир, които влизали в бъдещата членка на Шенген с редовни документи. Със своя изискан вид и безупречния си френски език те подбивали тежко местната конкуренция и то в среди, до които националния контингент трудно може да се добере.
Капак на всички ядове за обосялия български европеец се оказват и зачестилите обири от тиинейджъри, извършвани от скука или заради самата тръпка. За майтап или просто за перчене пред връстниците, те крадат безпричинно дрехи, храни и напитки от супермаркетите, като любим техен обект са станали моловете, които иначе са шпиковани с охранителни камери. Има всички основания да се очаква, че доста от въпросните мамини синчета и дъщерички също ще допълнят богатия апашки микс по празниците.
Така освен с печено агне и боядисани яйца, тазгодишното Възкресение Христово ще премине за българина и с адреналиновата тръпка дали, кога и как ще бъде обран. В буквалния и преносен смисъл.

По думите на българският вицепремиер и министър на финансите Симеон Дянков правителството на ГЕРБ е започнало разработването на нова национална и регионална стратегия за развитие на селското стопанство. Мотив за начинанието е поскъпването на храните в страната и света.
В състояние ли е някогашната земеделска България един ден наистина да започне да „храни света”?
Според българският министър-председател Борисов, със своите почти 111 хиляди квадратни километра площ и населяващите я в момента едва 7 милиона жители България не само може да храни човечеството, но и да започне да го прави още през следващите10-20 години! Как ли? Много просто. Според него след като „сме държава на кръстопът и си направим магистралите, пристанищата, летищата и зона за високи технологии, парите ще дойдат в държавата. И тъй като имаме най-добрата земя и трудолюбив народ, с инвестиции и техника можем с тези милиони пустеещи декари земя да храним и света с нея”.
Тези знаменателни слова на г-н премиера, произнесени миналия септември в Ню Йорк преди срещата му с Генералния секретар на ООН, сега, в навечерието на Великден,  са на път да се превъплътят в дела чрез анонсираната в Ямбол от финансовия министър поредна стратегия за развитие на селското стопанство. В което няма нищо лошо, доколкото в исторически план  именно земята и селското стопанство са вадили страната от катастрофите, в които обикновено са я натиквали местните политици. Сега, в изборната година, предстои да станем свидетели на поредното вълшебство на природата и властта, този път „селскостопанско”, което ще нахрани българите, ще извади страната им от кризата и ще започне да засища с продукти гладуващия свят.
Голямото „молуване” започва!
Преди това, обаче, предстои да бъдат уредени някои дребни подробности. Като, например, задължението правителството доста бързичко да трябва да върне почти 25 милиона евро на ЕС от помощите за змеделска площ поради неспазване на правилата или поради несъответстващи процедури за контрол на селскостопанските разходи. Освен това, за да задвижи замрялото от кризата потребление, властта трябва да убеди българите, че въпреки тежката безработица, санитарно ниските доходи и поскъпването на живота, те следва безкористно да се отдадат на щедро пазаруване, като, например на изделията „Стара планина”, на замразено агнешко месо по 10 евро килограма, дори и на най-скъпите вносни картофи на Балканите, особено около  Великденските празници. Е, това че за миналата година доходите на местните домакинства са били едва 40 на сто от средните за ЕС едва ли има някакво значение, когато голямото предизвикателство пред тях се оказва глобалното спасение от глад!
Шарманка-шарлатанка
Всъщност, реалните български „спасители” от световната хранителна криза би трябвало да са хартисалите 30-тина процента силно застаряло селско население, за което концепцията за обработване на милионите декари пустеещи земи днес може да породи единствено отблъскващ спомен от комунистическите бръщолевения по някогашните текезесарски събрания. А докато из нивите, оборите и порутените къщи на няколкото стотин „села-призраци”, в които отдавна няма жив човек, витаят единствено духовете на техните някогашни трудолюбиви земеделци и днес единствено озверяли от глад банди мургави грабители помагат на природата по-бързо да си върне надмощието над човешкия труд, магията на българското плодородие все повече изглежда като празна и безсмислена химера.
Което, всъщност, звучи доста окуражително за бъдещите крупни чуждестранни инвеститори. Не след дълго те наистина ще могат да влагат „на зелено” в своите плодородни български полета и градини. А те ще започнат да хранят евтиничко платежоспособния свят през следващите 20 години.

При откриването на форума на европейските зъболекари в София тази седмица, премиерът Бойко Борисов получи професионалния комплимент, че поддържа добра орална хигиена, сиреч ходи редовно на зъболекар.  В същото време председателят на българския зъболекарски съюз обвини екип американски стоматолози, че нарушават българските закони, като лекували без разрешение и безплатно зъбите на жители на смолянско село.
Преди година Асоциацията на българските села /има и такава!/ огласи, че в над 90 на сто от малките населени места в страната въобще няма стоматологичен кабинет. Дори и да съществува такъв, зъболекари за него липсват, тъй като никой не желае да работи там  –  обслужването било трудно, а патологията – огромна. От една страна оредяващите стремглаво възрастни хора по селата могат да разчитат на здравната каса само за две безплатни пломби или на две изваждания на зъби, а за скъпите изкуствени ченета вече дори и мечтаят. От друга –  приходите на самите зъболекари са ниски, тъй като от здравната каса били орязали съвсем финансовите стимули за работа в „неблагоприятни” условия. Като капак на всичко беше съобщено, че неотдавна апаши дори обрали от зъболекарски кабинет в шуменско село всички метални инструменти, в това число и клещите за вадене на зъби, , за да ги продадат на пункт за старо желязо.
Фъфлещият народ
Резултатите от  тази „хуманна” здравна политика бяха отразени миналия месец в представително проучване на същия този ревнив за своите пациенти Български зъболекарски съюз, в което се констатира, че повече от половината българи не посещават редовно зъболекар, че човек на зряла възраст в страната има средно  по три кариеса, седем липсващи зъба и осем пломби, че едва една трета от българските европейци си купуват четка за зъби, 35 на сто си ги мият, а за 8 процента въобще е неизвестно, че трябва да го правят! Което вероятно обяснява отчасти защо в очите на чужденците българите изглеждат като най-тъжните хора на света – те просто не се усмихват за да прикриват безрадостната картинка в своята уста…
Черни криви зъбки!
Особено тъжно е зъбното състояние на малките българчета. Проучване на здравното министерство от април сочи наличието на множество кариеси в устата на децата и повече от един извадени зъби сред късните тиинейджъри, което се приема за недопустимо в цивилизована страна и ги превръща в децата с най-лошо стоматологично здраве в целия ЕС. Минималните средства, които се плащат от държавата за профилактика и лечение, покриват само един преглед и четири манипулации и то при условие, че едва десет на сто от родителите могат да си позволят финансово да ги водят редовно на зъболекар.
Въпреки че практикуващите основно в София и големите градове стоматолози не могат да се оплачат от доходите си, много от младите им колеги предпочитат да се реализират в чужбина, особено ако знаят и чужд език. По данни на Зъболекарския съюз над 600 местни зъболекари са напуснали страната от 2007 година досега. Любимата им дестинация е Великобритания, където могат да заработват до 50 хиляди паунда годишно, което е доста над средните доходи за тази страна, но български зъболекари успешно практикуват във Франция, Испания, дори  и в Австралия.  Сиреч, навсякъде по света, но не и в България.
Сиромашкият банкет
Така разправията около хуманитарната медицинска помощ, оказвана безплатно от чуждестранни лекари на обеднялото българско население става безмислена. Както в районите в бедствия по света, така и през страната редовно минават екипи специалисти от чужбина, които консултират, лекуват и  оперират осиромашалото население водени от чисто хуманни съображения. В началото на юни тази година германски лекари от най-голямата клиника по акушерство и гинекология в Европа, берлинската „Шарите”, предстои да правят хирургически операции заедно със свои български колеги в столичната болница „Шейново”. Вярно, те няма да оперират в някоя ученическа столова, както са били принудени да импровизират на място американските зъболекари в смолянското село, но ще помогнат на нуждаещите се по същия начин – професионално и най-важното – безвъзмездно, сиреч безплатно. И тъкмо този факт, за съжаление, поставя местните представители на медицинското съсловие пред дилемата на кучето върху сламата, което хем не може да я яде, хем не я дава на други.
Ситуация, която е истински патетична през второто десетилетие на 21-век за държава, която мечтае да влезе дори в Шенген.