Ударното нощно измиване на оцветените фигури от паментика на Съветската армия в София демонстрира за сетен път кой и как дърпа конците на т.нар.”обществено мнение” в България.
Мощните пароструйки и килограмите перилни препарати освен символично, измиха и официално съвестта на властите от „вандалските” прояви срещу най-високият и впечатляващ Паметник в столицата. Пръв културният министър Рашидов нарече комиксовата шега „углавно престъпление” и предупреди страховито, че не може всеки, който се събужда сутрин „да кепази държавата”. Прокуратурата, която обикновено действа твърде колебливо, също светкавично се самосезира и образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител-хулиган. Проправителствените медии, а повечето в страната са такива, също осъдиха под една или друга форма безвкусната градска шегичка  и побързаха да отразят традиционното поклонение пред паметника по повод деня на хитлеристкото нападение срещу СССР, на което официалният разговорен език най-често е руския.
Гласовете на злото
Всъщност, нищо ново под слънцето, когато на властниците им хрумне, че някой кепази държавата. През март 2008-ма, след като британската ББС излъчи разтърсилият цяла Европа документален филм за изоставените деца от дома в Могилино, държавният глава Първанов звучно заклейми неговите автори, че са част от антибългарска кампания провокирана неизвестно от кого и с каква цел. Благодарение на филма, обаче, най-сетне беше решено домът да бъде затворен. Няколко години по-рано след като други британски журналисти записаха със скрита камера пазарлъка за пари  с Иван Славков и той беше изгонен от МОК, прокуратурата също започна предварително производство срещу злостната радиокорпорация, но своевременно го прекрати. Което не попречи на президента да обяви ББС за антибългарска медиа, а на винаги послушният СЕМ да изчегърта завинаги от радиоефира дори английските предавания на Световната служба, така, както вече бяха постъпили в Москва.

Може да не сме кой знае какво, ама не сме нищо и никакво!

Ами  раздуханата през 2007-ма по правилата на тоталитарната пропаганда /отново от екипа „президент – културен министър”!/ националистическа невроза около злополучния проект, наречен от местната преса „Митът за клането в Батак”, след като автентичното му заглавие беше „Батак като българско паметно място”? Тогава всички казионни граждански и обществени организации застанаха като една зад заклинанието на държавния глава-историк, че ставало въпрос за „остра провокация към националната ни история и памет”, а щурмоваците от Атака със свежи сили закрещяха предизборно по площадите „ Балева – на дръвника, швабата юдеин – на кол!”.  Подобна „ярост благородная” се надигна и по повод иначе незлобливата артистична шега на чешкия модернист Давид Черни, който след като беше боядисал в розово съветския танк-освободител в родната си Прага и беше инсталирал там десетки наистина скандални свои произведения, показа България в Брюксел като територия от клозетни клекала.  Тогава отново местната общественост издаде гневни вопли срещу накърненото национално достойнство, а пъргави националисти подариха на чешкия посланик в София тоалетна чиния.
Куклите Мели и Арлекин
Кое е общото във всички тези експлозивни прояви на накърнена национална чувствителност? Един от възможните отговори се съдържа в архивите на ДС. Да оставим настрана баналните вече „Гоце” Първанов и „Кардам” Димитров, както и техните безбройни медийни и дипломатически съратници от службите! Ако се вгледаме, обаче, в имената на лицата, подписали от името на оглавяваните от тях организации знаменитата протестна декларация, в която смирено се извиняват на руските хора  за стореното на Паметника в София от, забележете, шепа индивиди, а не от целокупния български народ,  ще забележим, че една трета от въпросните фигури можеха спокойно да се представят и с агентурните си ДС-псевдоними, които вече стават по-популярни от собствените им имена
Другият възможен отговор вероятно трябва да дойде от крайните националисти и най-вече от „Атака”. И по-конкретно да осветли въпроса защо и как Паметникът винаги е абсолютно табу за техните, иначе впечатляващи и шумни, прояви…

За първи път в България се появи партия, която възнамерява да работи за излизането на страната от ЕС.
За какво говори появата на подобна формация и кои са новите предизвикателства в предстоящата кампания за местните и президентски избори?
Естествено, че на формацията на бивш атакист, изникнала на бял свят преди двойните избори тази есен, може да се гледа с известно снизхождение, но нейните намерения за изваждане на страната от ЕС подсказват как за кратък период от време европейските нагласи на ентусиазираните някога българи бележат значителна промяна, а дистанцията между София и Брюксел започва застрашително да се увеличава. Вярно, досега в предизборната блъсканица нишата на  „евроскептицизма” оставаше вакантна и е твърде вероятно темата да обедини около неколцина дежурни политически лумпени определен брой затъващи в немотията и жизнената си безизходица граждани, но е вярно и това, че тъкмо европейският дебат би трябвало да бъде основният пробен камък при избора на новата местна власт и държавния глава.
Задънената улица „Европа”
Само пет години бяха необходими за да се разбере, че България трудно се вписва в европейската политическа и стопанска координатна система, а провалите  следваха един след друг. Невъзможността на страната да се справи със своята ендемична корупция и организирана престъпност доведе до налагането от ЕК на уникалния за европейска членка мониторингов механизъм по правосъдие и вътрешен ред, чийто пореден  и най-вероятно отново критичен доклад, ще бъде огласен идния месец. Констатациите на комисията ще имат пряко отражение върху очертаващият се следващ крупен евро-провал на страната – влизането в Шенген, което също за първи път в общността беше свързано с редица политически изисквания, отнасящи се до работата на съдебната система и правоохранителните органи. През петата година от членството си България трябваше да се примири с констатацията, че е на последно място по договарянето и усвояването на средства на ЕС, като особено драматично е положението с европарите за наука и иновации, за здравеопазване и енергийни проекти, според най-новия доклад на одиторската компания KPMG. Оказва се, че администрацията продължава да не е в състояние да прилага европейското правото, както и че българските политици често се губят в институционалните лабиринти на ЕС и практически не познават процедурните правила на Брюксел.
Предизборният купон продължава
Въпреки уверенията на проправителствената пропаганда, двустранният диалог между официална София и другите европейски столици е силно затруднен поради често променящите се и неясни позиции на правителството във външнополитическата сфера. Кризата в еврозоната и взривоопасните събития в Гърция пораждат допълнителни отговорности за България, която ще понесе в пълен размер косвените европейски и преките си собствени стопански последствия, в случай на финансов фалит на южната си съседка.
Всичко това би трябвало да постави проблематичното и рисково европейско битие на страната в центъра на практически стартиралата предизборна кампания. Както и да определи височината на летвата, която бъдещите кандидати за местната власт и президент ще трябва да преодолеят. Би трябвало, но на този етап, както е видно, причините за европейските неуспехи се търсят основно в „отношението” на Брюксел, а политическите формации със своите рекламно-пропагандни машини се готвят за взаимното обливане с втръсналия до болка партиен популизъм и за щедрите почерпки на огладнелите  си  избиратели с кебапчета и бира. За да не се чувстват те като пълни европейски несретници, поне по време на кампанията.

От естествен процес остаряването на всичко и навсякъде в България се превръща в тежък национален проблем.Защо?
Автобусът, причинил гибелта на осемте българи на т.нар.”автомагистрала Тракия”, е над 20 годишен. Сиреч внесен в България някъде около 1989 година, вероятно на втора ръка или рециклиран – тогава, както и сега пари за нови возила нямаше. Дали преклонната му техническа възраст, на която са го мъчили да транспортира пътници е причина за тежката катастрофа ще се разбере, но със сигурност овехтяването има пръст в трагедията. Подобни 20-30 годишни транспортни ветерани, пенсионирани от Германия, Франция, Австрия, а те съставляват повече от половината обществен транспорт в България продължават жалкото си битие по изровените пътища за да причинят, в крайна сметка, голямата предсказуема беля. Да бяха само те – да махне човек с ръка! Но според статистика на МВР от тази година,  една трета от целият автомобилен парк на страната е на същата преклонна възраст – 15-20 години. Вярно, москвичи, трабанти, жигулита и лади вече все по-рядко агонизират по шосетата, но на тяхно място вдигат пушилка и дрънчат издухани стари европейски коли, някои от които доживяват трето, дори четвърто техническо прераждане в сиромашката държава, като тази „икономия” най-често се плаща с човешки живот.
Седнал дядо на цимента…
Сред особено рисковите действащи транспортни ветерани в България са повечето локомотви на ЖП-транспорта, основно съветски ветерани, които отдавна би трябвало да са се превърнали в музейни експонати на „победилия социализъм”. Вагоните – повечето са  на по 40- 50 години, с тесни пейчици, ставащи все по-паянтови, смрадлви и мръсни. И опасни, естествено, но…за нови  пари няма. Ръждясали стари корита с горди български имена продължават да порят световните океани, дори отдавна пенсионираната белгийска фрегата „Ванделаар”, закупена от България през 2005 година за 23 милиона евро, наскоро се изкипри на военна мисия край бреговете на Либия. Говори се за купуването и на бойни изтребители, също употребявани, но това може да се случи, евентуално, някъде в много далечното бъдеще.
Да остарееш на инат!
Кое, всъщност, в България не е безнадеждно остаряло вече? Големи болнични сгради, училища, трагичните пътища, чиито непоглеждани от десетилетия настилки с дупки могат евентуално да разчитат на временен пълнеж? А може би повечето сгради в големите градове, да не говорим в по-малките и селата? Преди година експерти алармираха, че 70 на сто от покривите в София са стари и опасни за хората със своите ерозирали покрития, изгнили греди, изронени керемиди. Жертви причиниха рухнали овехтяли постройки, откъртени мазилки, а наскоро и стар софийски балкон. Фатално остаряват панелните „човекарници” заедно със своите някога млади обитатели, грохват подлези, мостове, обществена инфраструктура, от картата изчезват престарели села, махали…
Старост-нерадост
Най-пагубно, обаче,  остаряват българите. Ниската раждаемост и поголовната емиграция на младите все повече превръща сиромашката им държавица в тъжно старопиталище на бедни беловласи хора, които са принуждавани постоянно да жертват остатъците от гражданското си и човешко достойнство в беднотията за да оцеляват някак си, но и това става все по-трудно и безсмислено. Просто защото отслабналите им сетива отдавна не долавят, че нещо би могло да се промени не толкова за тях, колкото за техните по-млади близки. И започват да мечтаят за малкия „шперплатов самолет”, с който час по-скоро да поемат по гладката небесна магистрала…

Рожденият ден на премиера Бойко Борисов по традиция поражда необичайни журналистически емоции, които за сетен път поставят въпроса за странната симбиоза между медиите и властта в България.
От години насам за отбелязването на 13 юни старателно се готвят министри, съпартийци, симпатизанти, съграждани и близки на премиера Борисов. За този ден се подготвя и самият рожденник, но по своему  – обикновено обявява под сурдинка, че няма да празнува и не желае да получава подаръци. Естествено „скромното” му желание се подхвърля на местните медии и то, всъщност, се оказва паролата, която ги докарва до пълната еуфория за възможно най-изпреварващо, изобилно и оригинално отразяване на голямото събитие. С което търсеният ефект традиционно надминава очакванията както на самия министър-председател и неговите ПР-съветници, така и на самите журналисти, за които няма нищо по-приятно от това хем отново да се докоснат многозначително до властта, хем да й направят поредната „четка” по хубав и безпроблемен повод.
Къпана домашна баница
Тазгодишният височайши рожден ден не направи изключение. Няколко дни предварително г-н премиерът даде първото си от серията специални интервюта в тиражни всекидневници, в което обяви, че с ужас си мисли за 13 юни, че не иска да вижда никого, не желае подаръци, и че на този ден ще се заключи някъде или ще избяга. През уикенда, като подгряване на заканата за предстоящото отшелничество на рождения си ден, той искрено се душеприказа в тв-интервю пред известна майсторка на домашни баници от медийните кръгови. Искрено, защото на гости в резиденция „Бояна”, интервюиращата се обръщаше към българският министър-председател на „ти”, разговорът се водеше по маратонки, респективно по пантофи, и в него за сетен път бяха припомнени най-интимните моменти от битието на премиера в МВР, от общуването му с царя и Тодор Живков, както и мъдрите родителски съвети в детските години.
Летете, гълъби, летете!
След което настъпиха очакваните изненади. В масирано медийно присъствие подаръци за рожденника заваляха отвсякъде – рибки в аквариум с пречистена вода, ренде за оформяне на „дървени глави на философи с високопарни приказки”, плакат с любими снимки за спомен, шах и живо дърво, пари за ремонт на центъра на родната Банкя, та дори и анонимен дар от дългокрака словашка манекенка, която като че случайно точно на този ден се беше озовала в София. Най-трогателно, обаче, се оказа изпълнението на деца от музикалното училище на специално написана за „Бойко” песен и подареният от тях бял гълъб, който премиерът пусна на свобода пред очите на ттелевизионните камери. И това беше отразявано наистина по най-бързия, изобилен и оригинален начин в емисиите на електронни медии, в последвалите вестникарски публикации и целият народ се радваше искрено на този хубав празник.
Група преподаватели  и студенти от СУ „Св.Климент Охридски”  няскоро бяха изследвали начина, по който се ръкуват българските политици. Забелязали, например, че Бойко Борисов обикновено се здрависва с длан нагоре, с което символично давал сигнал, че изисква подчинение. Онова, което им е убегнало, обаче, е че премиерът рядко се ръкува с журналисти, което всъщност е излишно, след като българските медии са на „ти” с него и винаги могат да прескочат за щяло и нещяло до Бояна или Банкя по пантофи. Да му изпеят милото „Happy Birthday to You, Бойко!”, или да му прошепнат нещо друго. Може и на ухо.

Официално обявената кандидатура на Меглена Кунева за президентския пост поставя за пореден път въпроса в състояние ли е българинът да избере жена на поста държавен глава?
На първите след влизането на България в ЕС президентски избори   и за първи път в историята на страната, сред сериозните кандидати за поста се оказва жена. Вярно, известна в Европа и света не по-малко, отколкото в България, но все пак пълна противоположност на наложилите се особено през последните две десетилетия модели на държавен глава. Дали това е образът  на дребничкия академичен критик на тоталитарните режими, но лъв на „кръглите маси”, на пловдивския бракоразводен адвокат разкъсван от вечните дразги на „сините” си съпартийци или на историкът от с.Сирищник с агентурен псевдоним „Гоце”, едва ли ще има особено значение тази есен, ако за най-високия пост в държавата бъде избрана жена. Тогава българинът ще бъде принуден да се съобразява с нея не само на 8 март и евентуално на Св.Валентин, а и всеки божи ден през следващите четири години, тъй като макар и с ограничени правомощия, българските президенти са трудно заобиколим фактор в местната, като цяло мъжкаранска, политика.
Жена да те млати
При обявяването на официалната си кандидатура за президентския пост, Меглена Кунева шокира мъжкото население на страната с две нечувани в досегашното българско политическо битие, неща. Тя обяви, че не търси партийна подкрепа, няма да поема партийни ангажименти и върху това възнамерява да гради силата на своята независимост. Което е в пълен дисонанс с властовите навици на местните партийни „мачовци”. От друга страна на въпрос на недоумяващ военен репортер как възнамерява да командва войската, кандидатката даде уверение, че няма да има комплекси в справянето  с правомощията на върховен главнокомандващ. С което разтърси из основи вечното казармено самочувствие на мъжкия избирателен сегмент, и особено на онази негова част с фуражките и лампазите.
Политическите животни
В началото на миналата година в репортаж от България посветен на жените в политиката, американският „Ню Йорк таймс” цитира някои мъдри мисли, изречени от влиятелни български мъже. Визирайки майка си и германската канцлерка Меркел, например, министър-председателят Борисов стига до забележителните открития, че “жените имат по-силни характери от мъжете, защото когато кажат “не”, това значи “не”, и не са толкова корумпирани”. Особено впечатляващи, обаче, са констатациите на един някогашен съратник на премиера и вече бивш зам.-столичен кмет, според който „по време на криза една жена много бързо може да се превърне, забележете, от политик в човешко същество, а  това може да бъде лошо”. Очевидно още тогава американските репортери са акцентирали върху специфичните нагласи на балканския мъж във властта, които отвъд океана обикновено наричат „сексизъм” и като правило го санкционират бързо, строго и публично.
Кой ще гали котето любовно?
Така или иначе тази есен „лошото” може да сполети доста местни мъжки индивиди, за които жената винаги е била единствено досаден придатък на природните си дадености, сладострастна силиконова чалгаджийка, а твърде често и боксова круша след третата ракия. И тъй като подобно „лошо” в съвременния свят рядко се случва само, току-виж след година-две и на „Дондуков” 1 се появила нова стопанка, което определено може да постави началото на края на прословутия български мачизъм. А това, всъщност, би било някаква надежда за затъващата държава. Реална и може би последна.