На правителствено заседание миналата седмица, премиерът Бойко Борисов нареди на своя юридически екип да предприеме незабавни действия за промени  в Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс, с които формулировката „противозаконно отнемане” да бъде заменена с „кражба”, а извършителят да бъде наречен просто и разбираемо „крадец”. „Не виждам нищо, което да накара мен и всички нас да използуваме фрази от типа на отнемане, проникване, за един обикновен хайдук”, отряза министър-председателят и припомни, как навремето крадците на коне/ защото тогава нямало автомобили/ в Америка ги връзвали с едно въже и ги бесили.
Право куме в очите!
Макар и вдъхновена от тв-екран, тезата на г-н Борисов не само заслужава адмирации, но вероятно вече ги е и получила – без анкети или референдуми напатилият се до болка от повсеместната престъпност българин би подкрепил с цялото си сърце подобна поправка, колкото и разтърсващо да звучи тя за учените юристи. Просто обикновените хора винаги са наричали уличните и магистрални бандити – разбойници, нароилите се масово измамници – мошеници, дебеловратите побойници – мутри, партийните хамелеони – тарикати, политическите опоненти – врагове, „прехранените” журналисти – продажници, уличните жени – к..ви и т.н. В което няма нищо лошо  и дори не е необходим нов закон за българския език/ какъвто проект вече е подготвил неуморният депутат-конституционалист от БСП Любен Корнезов!/ за да бъде възприето онова, което отдавна е безспорен факт.
Говорите ли европейски?
Трудностите, обаче, идват отдругаде. В най-новия доклад на ЕК, например, някои от използуваните термини биха придобили интересно значение в контекста на терминологичнния патос на г-н Борисов. Как би нарекъл той неприеманите от Брюксел и бързичко отменени вече многомилионни „дарения” от граждани и фирми за любимото му МВР – подкупи, рушвети или бакшиши? Или как би окачествил изискването на комисията за по-задълбочено обучение на кадри от съдебната власт за по-ефективно водене на делата – като досегашна неграмотност или обикновено юридическо безхаберие? Ами констатираната липса на прозрачност и надеждност в назначенията на съдебната власт – като шуробаджаначество, партийно кадруване или като популярното от годините на Брежнев  руско ЗИС/знакомства и связи/, което на български се нарича простичко връзкарство?
Отрицателен прираст?
Интересни са  възможностите за езикови корекции  и в констатациите на държавните статистици. Какво, например, означава отрицателен естествен прираст? Хем отрицателен, хем прираст? Дали на г-н премиера не би му допаднало повече процесът да се нарича простичко масово измиране на българите, а външната миграция да възвърне прозаичното си название бягство от страната? Дали констатираните при преброяването почти 150 хиляди/ а те са много повече!/ функционално неграмотни българи не следва да бъдат наричани  неуки, безкнижни и най-вече прости хора? А може би ромите с достойнство отново трябва да приемат обръщението цигани, а защо не и мангали?
Бесилото се отлага
Първи отговори на тези, а и на други подобни езикови въпроси, се очаква да предложат натоварените със задачата правителствени юристи, като постепенно към тях ще се присъединят съпартийци, депутати, министри, политици, бизнесмени и евентуално езиковеди, българисти дори и литератори. А докато въпросните академично-правни дискусии текат, авторите на противозаконните отнемания, сиреч „крадците” ще продължават да практикуват на воля престъпния си занаят и никой в България няма да ги връзва с въже, камо ли да ги беси, като американците. Просто защото полицията, прокуратурата и съдът ще бъдат прекалено ангажирани в споровете и съвсем объркани с практическата терминология.

Поисканото трето поред гласуване на недоверие към кабинета на ГЕРБ, макар и предварително обречено, носи в себе си някои обезпокоителни  политически елементи.
Засега рекордът по удържани вотове на недоверие  – цели седем на брой – принадлежи на тройната коалиция, но ако засилващият се апетит за властта на очертаващата се нова опозиция в България се запази, нищо чудно ГЕРБ да стане носител на собствен рекорд в това иначе доста безсмислено за местните политически практики занимание. Просто от 28-те гласувания на недоверие към правителствата от 1989 година досега, нито едно не се е увенчало с успех, а единствения кабинет, който падна през 1992-ра, беше първото дясно демократично правителство на Филип Димитров, наивно потърсило доверие от парламента за подготвяните от него радикални реформи. Причините за тази нефелна опозиционност са различни, но основна сред тях е традиционната неохота на депутатите да се откажат предсрочно от мандатния си лукс, поради което обикновено предварително обречения вот се използува само като възможност за безплатна медийна пропаганда при предхождащите го дебати.
Да управляваш в грях
Освен като пропаганден стенвестник, вотовете играят и ролята на индикатор за моментните нагласи сред парламенатарните политически сили. По всичко личи, че след предизвиканото от успеха на ГЕРБ през 2009-та разбъркване на политическото статукво, сега, в навечерието на президентските и местни избори, парламентарната партийна конфигурация придобива доста парадоксален вид. Едва ли в Европа, а и в страната някой си е въобразявал, че жалкия властови конкубинат /това е „паралелно безрбачно съжителство”-б.а./ между ГЕРБ и Атака е бил прекъснат след изстъпленията на крайните националисти пред софийската джамия или е повярвал на заклинанията на техния лидер, че той никога не може да застане на страната на ДПС и БСП.
Ти да видиш!
Изненадата, обаче, този път дойде отдясно, където след двегодишни терзания посестримите на ГЕРБ в ЕНП – ДСБ и СДС –решиха, че е време да се погрижат за идейния си профил, в резултат на което техните лидери се наредиха за вота чинно на страната на своите иначе архи-опоненти, Станишев и Доган. Дори повече – от устата им излязоха странни заклинания за опасност от изчезване на Синята коалиция от политическата сцена ако вота не бъде подкрепен, усетиха се силни копнежи за сформиране на енергична коалиция след евентуалното сваляне на сегашния  кабинет, изненадващо беше изразена ласкава загриженост за идейното оцеляване на Атака и като капак на всичко, към двора на американския посланик в София бяха запратени доста необясними словесни упреци! Въобще изявления, които освен, че шашардисаха мнозина от десницата, притесниха сериозно дори малцината останали автентични антикомунисти от Съюза на репресираните от комунистическия терор, които в спонтанна декларация окачествиха подобна позиция като „национално предателство, което българския народ няма да прости”.
Обгорени от слънцето
Конституционното условие срещу кабинета да гласуват повече от половината от всички депутати за да бъде той свален, на този етап, уви, не може да бъде изпълнено, каквито и сметки да правят в партийните централи или по кръчмите. Остава патосът на предстоящите обединени ляво-дясни парламентарни дебати, но те отсега се очертават като толкова абсурдни, че със сигурност ще дезориентират съвсем дори твърдите електорати на новопоявилата се еклектична опозиция преди есенните президентски и местни избори. Ситуация, която някой може би съзнателно моделира чрез инициирането на странни парламентарни игрички за гласуване на недоверие преди ваканцията? А може би просто става въпрос за обичайното в тези географски ширини сезонно слънчасване…

Вече пета година през юли българските политици изпадат в трепетно очакване на годишния доклад на ЕК за България по механизма за сътрудничество и оценка. И както обикновено, управляващите силно копнеят за положителни заключения в документа, а опозицията злорадо потрива ръце с надеждата за нови аргументи за смяна на властта. Неслучайно парламентарните дебати и гласуването по най-новото, трето поред, искане на недоверие към правителството на ГЕРБ, бяха изчислени така, че да съвпаднат с официалното огласяване на документа от Брюксел на 20 юли, още повече, че основанията за  вота ще бъдат свързани с неуспехите на правителството в сигурността, проваленото членството в Шенген, нарушаването на човешките права, отсъствието на реформи в МВР, прекомерна употреба на СРС и повсеместния полицейски произвол.
Ако някой срещне някой…
Тазгодишната оценка на ЕК, която четири години неизменно критикува рецидивиращите недостатъци в българското правораздаване и вътрешен ред, ще има особено значение за все по-нестабилното управление на ГЕРБ.  Ако изводите на комисията се окажат положителни, кабинетът би могъл през есента да реанимира кандидатурата на страната за Шенген, а във вътрешнополитически план премиерът Борисов да стабилизира позициите си преди парламентарните избори през 2013 година. Вероятността за подобен оптимизъм, уви, е минимална не само защото първоначално появилите се чернови на документа говорят за обратното, но и защото българинът отдавна е интерпретирал за себе си думите на очакващите Годо персонажи от пиесата на Бекет: „Никой не идва, никой не си отива”.
Музата „България”
В средата на юни Европейският съвет прие изменения в законодателството за Шенген, които, по мнението на евроексперти, са били вдъхновени основно от практиката на мониторинговия механизъм за сътрудничество и проверка, въведен за първи път преди 5 години специално за България и Румъния. Просто натрапчивите неблагополучия в двете балкански съседки в правосъдието и вътрешния ред пак принудиха европейските лидери да възприемат нова система за оценка на страните от шенгенската зона, която „укрепва, адаптира и разширява/!/” критериите за тяхното членство. При това положение  е почти сигурно, че ЕК ще се съобрази с изискванията на новата система за наблюдение и няма да спести нито една от критиките си към двете кандидатки. И във всички случаи ще вземе предвид не само констатациите на своите експерти в Брюксел, но и оценките на редица международни наблюдатели.
Дълбочините на тинята
Един от тях, например, е американската неправителствена организация „Проект за световна справедливост”, финансирана от Бил Гейтс. През миналия месец тя без колебание ситуира България на 64-то от 66 възможни места по индикатора за „ефективно правораздаване”, като след нея се оказаха единствено Либерия и Венецуела. На Балканите, обаче, страната стабилно остана на дъното. В класацията за „липса на корупция” най-бедната европейска членка е на 50-то място, далеч след държави като  Гана, Етиопия, Казахстан…
Упование и надежди
При срещите си в германския Бундестаг миналата седмица, вицепремиерът и вътрешен министър Цветанов /който, да не забравяме, е и персонализирания обект на предстоящото ново гласуване на недоверие към кабинета!/ чу от председателя на парламентарната комисия по въпросите на ЕС Гюнтер Кирхбаум, че ако предстоящия мониторингов доклад е положителен, шенгенското присъединяване на България може и да стартира, но във всички случаи оценките за постигнатото  ще включват нейното правораздаване, при което „обвинението, доказаната вина и присъдата следва да кореспондират”. Тези дни френският посланик в Букурещ Анри Пол също поясни, че при добри оценки по мониторинга на ЕК Франция би приела премахването на шенгенските граници по въздуха, но „едва след отличен доклад през 2012 година Румъния ще може напълно да се присъедини към Шенген”. Доколкото технически, политически и регионално Букурещ и София са обречени на едновременно приемане, за българските политици аргументът „Шенген” също ще стане валиден за парламентарните избори през 2013-та.
Дотогава, обаче, предстои да изтече още много политическа вода, а есенните местни и президентски избори ще очертаят следващите намерения в българската европейска политика. Доколкото такава все още съществува  и то в очакване на европейския Годо.

За четвърта поредна година Българският червен кръст раздава хранителни продукти на уязвими граждани по програма, финансирана от ЕС и прилагана от Държавният фонд „Земеделие”. Благотворителната помощ ще обхване над 200 хиляди българи.
Всъщност става дума за обикновена милостиня, която ЕС раздава на своите най-нуждаещи се и бедни граждани. В схемата участват 19 страни, като изненадващо най-голяма ползвателка на тези помощи е Италия, поради огромния наплив на африкански емигранти там. Изостанали излишни запаси и някои допълнително закупени храни се разпределят на  семейства в затруднено положение, възрастни хора с недостатъчно средства, бездомници, хора с увреждания, деца в рисково положение, бедни работещи и лица, търсещи политическо убежище. Конкретно в България, на няколко очаквани с истинско упование транша повече над четвърт милион български граждани ще се сдобият с по пет килограма ориз, три пакета спагети, три кутии обикновени вафли, пакет  пшеничен грис  и забележете, с цели 2 кутии постни лозови сарми! Впоследствие към тези лакомства може би ще бъде добавено малко брашно и така –  до следващото раздаване догодина…
Спомени от бъдещето
Тези дни местна социологическа агенция констатира, че 90 на сто от българското население гледа с безразличие или отчаяние на бъдещето, че кризата се е отразила на жизнения стандарт /колкото и относително да е понятието в България!/, на 93 на сто от жителите, и че бедността вече е обхванала една четвърт от българите. В края на май националната статистика обяви, че повече от половината българи се ограничават в покупката на стоки от първа необходимост и срещат тежки затруднения при плащането на битови сметки за ток и парно. И още, че през второто десетилетие на 21 век, 7 на сто от българските европейци  пропускат основни хранения, 11 на сто не ходят на лекарски прегледи поради неплатени здравни застраховки и най-вече поради ужас от евентуални разходи за здраве, а на т.нар.”работещи бедни”, чийто брой надхвърля четвърт милион, мизерната заплата въобще не гарантира изход от бедността.
В търсене на дъното
Известно е, че България е на последно място по покупателна способност в ЕС – докато в Германия частния сектор плаща на своите работещи по 30 евро на час, българите почасово получават по 3 евро, при средно за съюза 22 евро. Неслучайно пет от седемте най-бедни икономически райони в Европа, според Евростат,  са в България, като прословутият Северозападен район – Видин, Враца, Монтана и Плевен се слави като най-беден  на Стария континент достигнал дъното от 28 на сто от средния за ЕС брутен вътрешен продукт на човек. През март Световната банка отбеляза, че българското правителство не само не е направило достатъчно за облекчаване ефекта от икономическата криза, но е увеличило нейното бреме със съкращения на разходите за здравеопазване и образование.
Нека да е лято
Засега само един от обявилите се кандидат-президенти декларира в програмата си намерение за борба с бедността. Останалите вероятно няма да включат в кампанията си подобна унизителна и отблъскваща тема за една „просперираща” и намираща се в магистрален „възход” евро-балканска държавица. Още по-малко с проблемите на тежката сиромашия ще се занимават предложените от различни политически партии главно  за преизбиране кметове и общинари, това също е под тяхното регионално достойнство. А и неотдавна в Загреб самият министър-председател обяви, че в България се живее добре, при това много по-добре, отколкото в Хърватия! Просто в неговите представи с вафлите и постните лозови сърми на Червения кръст населението охолства – истински и по европейски…

Скандалът с подслушването на лични мобилни телефони от британския вестник „Нюз ъв дъ уърлд” е твърде неудобна тема за България и вероятно това е причината на този етап по медиите за него привидно да се говори бегло и дистанцирано. Въпреки медийната неприязън, обаче, в родината на световно известните хакери, изобретатели на компютърни вируси, създатели на хитроумни системи и скимиращи устройства за източване на банкомати, на организаторите на масирано подслушване на политици, този скандалът се следи с повишено внимание и с немалка доза национално самочувствие. Просто защото прилагането в престъпните практикати на най-модерните постижения в електрониката и комуникациите за споменатите фигури е отдавна извървян път, а техните постижения са всекидневна практика в престъпния живот в държавата.
Хакерска симфония
Случайно или не, седмица преди да гръмне новината, че репортери на един от вестник на медийния магнат Рупърт Мърдок вероятно са подслушвали мобилните телефони на над 3000 публични фигури във Великобритания, български тв-канал излъчи в гледано телевизионно време свое репортерско проучване за практиките на  т.нар.”хакване” в България. От филмчето стана ясно, че възможностите за посвесеместен шпионаж отдавна не са привилегия единствено на специалните служби, че превръщането на личните мобилни телефони в нечии безплатни „частни детективи” е достъпна и отдавна практикувана дейност, както и че законов регламент за ограничаване на подобна дейност естествено липсва и едва сега местните политици тепърва ще се наложи законодателно да догонват онова, което отдавна е рутинна публична и корпоративна практика,  ако въобще се установи, че са  в състояние да осмислят проблема.
Ушите и очите на партията
Всъщност, не само в далечното минало, но и в най-новата си история българите имат традиции в слухтенето и свързаното неизменно с него доносничество. Тоталитарната власт след 1944 година, по светлия пример на комунистите в някогашния СССР  и националсоциалистите в Германия, беше вменила като граждански и  партиен дълг на всеки член на обществото да слухти активно какво се говори около него и да докладва незабавно за всичко чуто и видяно на репресивните органи. Съветската „Павлик Морозов”-щина е била издигната като наложителен пример за подражание от социалистическия труженик  и резултатите от последвалата „активност” могат да бъдат видяни в досиетата, които ДС е водела практически за всеки български гражданин. Изпусната реплика, пиперлив виц, домашна разправия, изразено необичайно мнение или прекалено силно пуснат радиоприемник, настроен на честотите на „Свободна Европа”, ББС, „Гласът на Америка” или „Дойче веле”, всичко това е фигурирало там, където е трябвло,  докладвано е от когото  е трябвало и тъкмо тези „незабравими” практики са пренесени в наши дни от същите тези кадри на службите, които и досега продължават не само да генерират, но и да контролират потоците от т.нар. „чувствителна информация”. За да се стигне дотам, че само през миналата 2010 година държавата, според официални данни,  законно е прилагала всекидневно по 43 СРС-та и по 148 достъпа до трафични данни, което накара шефът на ВКС Лазар Груев да обяви, че в малка България се подслушва многократно повече, отколкото във всички американски щати взети заедно! Парадоксалното е, че по въпроса за слухтенето днес съществува своеобразен консенсус. По повод скандала с подслушването на висши правителствени служители, някогашният главен секретар на МВР и сегашен премиер Борисов беше възкликнал: “Кажете ми, защо да не бъдат подслушвани и разработвани? Как се хваща корупция по високите етажи на властта? Те трябва непрекъснато да са в стрес и да знаят, че ще бъдат наблюдавани”.  В отговор  на това откровение, десетки публични фигури, сред които министри, тутакси заявиха своята верноподаническа готовност да бъдат подслушвани и следени постоянно, единствено и само за да запазят сегашните си позиции.
Токсична медийна жълтеница
Характерна особеност на сегашният британски скандал с подслушването на мобилни телефони е неговото медийно измерение, с известни подозрения за корупционни практики на конкретни полицейски служители. Просто се предполага, че скандалните данни, извличани дистанционно от паметта на слушалките, са обслужвали жълтия печат с патетични истории на близки на загинали войници в Ирак и Афганистан, на жертви от терористични атентати в Лондон и на известни фигури от шоу бизнеса, дори на политици. В България подобно процеси със сигурност предстоят. Не само в контекста на набралата вече скорост предизборна компроматна битка, но и за нуждите на увеличаващите се непрестанно хепатитно оцветени медии, чиято финансово мотивирана лакомия за политически сензации, шокиращи новини, креватни истории, лични  и семейни драми, откровени папарашки фотоматериали и всякакъв друг вид компромати, тепърва ще се засилва предвид екзистенциалните финансови потребности в отдавна пренаситения и тежко монополизиран местен новинарски пазар. Ситуация, от която корумпираната политическа класа без колебание ще се възползува по най-добрия за себе си начин, и която неизбежно ще доведе до още по-голямо обуначване на и без това маргинализираната масова аудитория. Сиреч, ще продължи въртенето в онзи омагьосан кръг, излизането от който става все по-малко вероятно и неимоверно трудно.
Което обяснява, всъщност, феномена на местното пренебрежение към случващото се във Великобритания – просто за българина скандалът с подслушването на Острова е отдавна прочетена страница и съвсем не е вода за любимата му  медийната мелница.