На 23 август 2011 30-тина души в София отбелязаха Европейският ден за възпоменаване на жертвите на престъпленията на тоталитаризма. Пред паметната плоча на жертвите на комунизма до НДК председателката на парламента Цецка Цачева говори обстойно за събитията в Либия и за предизборните харчлъци на МВР и ГЕРБ, но в крайна сметка отбеляза, че мъката на близките и наследниците на жертвите на тоталитарните режими сега нямало кой да утеши, но „в утрешния ден обществото ни има нужда да гради и противопоставянето би било пагубно”.
Софийските Давид и Голиат
„Забележителното” прозрение на високопоставената представителка на ГЕРБ се характерно за отношението на мнозина представители на сегашния политически елит към все още непроучената и ненаписана най-нова история на страната, към нейното тоталитарно минало и към ненаказаните престъпления на комунистическата власт. И ако поводът за конкретното възпоменание не беше с европейски лиценз и със съвсем скорошно местно законово основание – приетото от парламента предложение на депутата от Синята коалиця Лъчезар Тошев 23 август да бъде ден на памет за престъпленията на националистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими и за почитане на техните жертви  – едва ли някой въобще щеше да се появи пред миниатюрното параклисче до монументалния НДК. Освен може би неколцината останали сред живите репресирани и близки на убитите.
Памет, ли? Какво е това?
В края на 2009-та  под заглавие „България се лута 20 години из пустинята”  вестниците „Ню Йорк таймс” и  „Интернешънъл хералд трибюн” публикуваха статия на Матю Брунвасер, в която авторът, търсейки отговор на въпроса за двойнственото отношение на българите към демокрацията отбелязва: „ България е единствената страна от бившия Варшавски договор без институт за националната памет, който да извади историческите подробности на комунистическото минало, когато според историците хиляди са били тикнати в затворите и избити”. Сега, пред плочите с имената на избитите от тоталитарната власт българи, отново беше спомената необходимостта от създаването на подобен институт, но когато властта се е  фиксирала единствено и само  в строеж на магистрали, а мнозинството български европейци едва оцеляват на границата на мизерията, призиви за прочит на миналото, за разследване на престъпления с половинвековна давност или за някакви кървави репресии в следвоенните години, звучат по-скоро като популистки фантасмагории, отколкото като  реална обществена необходимост. Нищо, че във всички други бивши комунистически държави отдавна бяха създадени подобни институти издържани от държавата, в които работят необременени от миналото млади изследователи. А и кой в България днес се е загрижил обречените на демографско изчезване следващи поколения да научават за престъпленията на комунизма и неговите жертви? Вече почти никой.
Дайте да дадем, господа!
Всъщност, единици може би все още има. В началото на годината по предложение на двама бивши президенти – Жельо Желев и Петър Стоянов – 1 февруари беше обявен за Ден на национална памет за жертвите на комунистическия режим. В края на миналата година след упорит натиск на десницата 41-вото НС прие поправки в Закона за политическата и гражданска реабилитация, с 20 годишно закъснение. В тях, за разлика от позицията на предишния парламент, избитите без съд и присъда в първите три дни след съветската окупация през септември 1944г. бяха признати за жертви и имената им бяха изчистени от позора. В края на 2009-та, в еуфорията около  20-годишнината от рухването на Берлинската стена, неколцина софийски общинари от десницата инициираха конкурс за паметник на жертвите на комунистическите режими по света, който да бъде изграден в градинката пред храма „Св.Седмочисленици”. Естествено „проектът” почти веднага попадна в архив и едва ли някой ще си припомни за него в обозримо бъдеще. Така, както на сегашните депутати едва ли ще им хрумне да отменят като незаконни всички решения на 68-те зловещи състава на т.нар.Народен съд, причинили тежки страдания на хиляди български семейства в края на 40-те години.
Несъстояващи се диалози
Би било също невероятно ако въпросът за престъпленията на комунизма някак си успее да изплува в дебатите около предстоящите президентски и местни избори. А би следвало, най-малкото защото наистина „гузната съвест, произтичаща от комунистическото минало е тежко бреме за бъдещето на Европа и за нашите деца”, както е записано в приетата през 2008 година „Пражка декларация за европейската съвест и комунизма”. Но кой ли днес в България препрочита пражки декларации или безсмислено ровичка в заблатената си тоталитарна история? Никой, естествено, защото всички са обсебени единствено в химерата за няколкото магистрали и доходоносния бизнес свързан с тях. Или както обобщава парламентарната председателка от ГЕРБ „обществото ни има нужда да гради”. Което, всъщност и  прави, де.

Агонията на едноличната власт на Кадафи в Либия се следи внимателно от неподозирано голям брой българи. Причината едва ли се крие единствено в аферата с несправедливо обвинените и измъчвани от либийския режим български медици.
По спомени на високопоставени стопански дейци  и дипломати от тодорживковия режим, до промените през 1989 г. в Либия са работили над сто хиляди българи. Джамахирията на Кадафи е била едно от малкото места, където квалифицирани и образовани труженици от страната на „развития социализъм” са имали възможност да получават възнагражденията си в долари и да законно да пазаруват западни стоки  от тогавашните валутни магазини на Кореком. Нищо, че още тогава в Либия са наричали българските медицински сестри „бели робини”, а на местните специалисти като цяло е била „отпускана” едва една трета от заплатата, изплащана на другите техни чуждестранни колеги. Другата, по-голяма част от парите им е била пренасочвана от режима в София по „други направления”. Кои, например? Каква е съдбата на тези огромни средства и кой  лично се е „облажвал” с либийските долари през годините на комунистическата власт? Убедителен отговор и днес все още няма.
Каца без дъно
Въпреки всичко и до наши дни хиляди бивши български гастарбайтери в Джамахирията твърдят, че остават нейни кредитори. През 2007 г. финансовото министерство говори за 57 милиона щатски долара дълг на Либия към България, формиран между 1984 и 1989г. по силата на  дългосрочна спогодба за сътрудничество между двете страни. През 1991 година Кадафи спира погасяването на задълженията си, възползувайки се от настъпилия икономическия хаос в бившата вече соц-държава около преминаването й към пазарна икономика. Набъбналият на 60 милиона долара дълг, обаче, през 2007-ма бива  щедро опростен на  срещу освобождаването на българските медици и най-бедната членка на ЕС отново се превръща във финансова благодетелка на режима на Кадафи. Междувременно спират и разследванията около загробените в пясъците на Сахара стотици милиони долари от двете злополучни нефтени концесии, които Тодор Живков купува от Кадафи в началото на 80-те, а българските работници в тях почти 20 години очакваха да получат парите  си. Каква е ситуацията сега, имат ли хората все още претенции, кой следва да ги разгледа и реши?
Ти мен уважаваш ли ме?
През февруари тази година, когато избухна въстанието срещу режима на либийския диктатор, завърнали се в родината си евакуирани българи признаха, че ще се върнат в Либия тутакси щом нещата там се поуспокоят. Причината –  имали да вземат много пари от неизплатени заплати не само за месеци, но и за години. Но дори и да се завърнат в разбунената близкоизточна държава при нейния следващия режим, те едва ли скоро ще получат своите либийски динари, които освен всичко останало вече ще са силно обезценени. От друга страна никак не е ясно какво ще бъде отношението на бъдещата либийска власт към тях и най-вече към онези, останали докрай в Либия – мнозина от тях едва ли са крили симпатиите си към режима на Кадафи и неговото обкръжение, работили за него и очевидно бяха заложили на картата, че този режим все пак ще оцелее.  Възниква въпросът какво би станало, ако спонтанната „гневна”, както написа през март изданието „EU Observer”, реакция на премиера Борисов срещу членове на  Временния либийски съвет в Бенгази, които са били сред „мъчителите на българските медици”, в бъдеще доведе до още по-гневна реакция на въпросните фигури, които със сигурност ще заемат влиятелни позиции в новата власт в Либия? Тогава пак ли ще се наложи спешна евакуация на поредните групи български гастарбайтери от разбунената страна?
Вероятно в тези  и в  много други подобни въпроси, се крие интересът  на българите към случващото се в джамахирията на Кадафи. Защото техният отговор е твърде важен за тях, а неизвестностите са прекалено много. Просто, краят на нещо е винаги начало на нещо друго, а в случая става дума за освен за пари и за една унизителна „дружба”, наследена от тоталитарното минало.

Отблъснати от летните туристически вакханалии по черноморското крайбрежие, мнозина българи дадоха ухо на рекламата за фолклорен фестивал, който от няколко години се организира край едно от най-красивите и романтични селца в средната част на Стара планина – Жеравна.
Какво, обаче, предвиждат организаторите на това „мероприятие”?

Два са акцентите в масираната медийна реклама на тазгодишния фестивал в родното място на писателя Йордан Йовков. Единият е поставен върху /изглежда предизборния?/ патронаж на „Вицепремиера и министър на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов”, както буквално е изписан в  официалния сайт на събора, а другият е традиционното обещание на организаторите за изобилие от вино и ракия, които ще се леят през трите дни в парка край селото. Макар несъвместими на пръв поглед тъкмо тези две атракции би следвало неотразимо да привлекат многобройните чуждестранни и български туристи, които, както си представят домакините,  копнеят еднакво силно хем да видят на живо българския Вицепремиер, хем да „гмурнат” в бъчвите с алкохол.
Има и други изненади, но те стават ясни едва когато мераклиите се запознаят с мазохистично строгия правилник на мероприятието.

Многострадална Геновева

Първото императивно нареждане в него гласи, че всеки присъстващ трябва задължително да е облечен в „автентична, сценична или стилизирана” фолклорна носия. Единствени изключения се правят за облекла от началото на миналия век, както и за старинни военни униформи и оръжия, които следва да бъдат носени, забележете, само от офицери. Човек си казва – нищо, след като темата е свързана с фолклорното облекло, какво лошо има да се дегизираш като за Заговезни и дори да платиш някой и друг лев наем за стара носия? И в този ред на мисли, виждайки се на ум с потури и шевици, в паметта на по-възрастните участници може би изплува незабравимия образ на „Човека от народа”, който навремето палаво лискаше вода от закичените с цветенца калайдисани менчета при откриване на поредната нова кравеферма, а за Гергьовден, честван по онова време като „Ден на овчаря”, обичаше да позира ухилен пред камерите на възторжената кинохроника с овчи калпак и овчарски кавал в ръце. В Жеравна мнозина биха дали мило и драго да видят патронът „Вицепремиер и вътрешен министър” в юнашки елек, с пояс и бели беневреци, и дори да се снимат с него за спомен, обаче…

Щрак, Марийке, на портрет!

Това просто няма да е възможно. Защото организаторите са издали категорична забрана за употребата на камери и фотоапарати на територията на фестивала. Просто гостите от чужбина и страната имат единствено правото да си платят на определени за случая фотографи за да покажат нещичко от шареното събитие по родните места. Дори повече, биха могли  „да заявят” и да си купят DVD, на което едва ли ще има кадри на предрешените в носии официални гости, например. Присъствието на тв-камери на ливадата със сигурност няма да смущава организаторите, които отлично знаят, че медийното отразяване на подобни събития днес е прицизирано политически точно толкова внимателно, колкото някогашните партийно-пропагандни кинохроники, прожектирани по кината преди филма.

Калпакът срещу синьото бомбе

В правилника на фолклорното събитие има и други очарователни по своему, забрани. Каквато е обявената неохота на организаторите за внасяне на алкохол отвън – все пак местните питейни търговци знаят, че „мероприятие година храни”, а техните колеги около многобройните скари и чевермета дори са издействали забрана за използуването на пластмасови чаши, чинии, термоси, вилици, лъжици, салфетки и други артикули за пикник на открито. Презумпцията очевидно е, че по стар български обичай трябва да се хапва с пръсти, които след това се отриват от мустаците, брадата или от дрехите, а пиенето се консумира от кратуни, копанки или направо от бъчвите. Вменено е в дълг да използуват черги и рогозки за сядане вместо собствени одеала и постелки, участниците да носят калпаци и забрадки на главата, а нарушителите на тези разпоредби вероятно са безмилостно глобявани от наетите за целта гавази. Най-удивителната забрана на тази 72-часова фолклорна ексцесия обаче е запрещението за използуване на слънчеви очила! Какъв автентичен техен заместител срещу заплащане са изобретили остроумните организатори може само да се гадае, но с подобен автентичен артикул местното етнографско наследство комай не може да се похвали.

Рай за туристическите хайдутлуци

Организаторите на фолкорния фестивал, уви, далеч не са новатори в бранша. През миналата година други предприемачи в т.нар.селски туризъм също бяха регистрирали върхове в своята търговска находчивост. В печата се появиха съобщения за абсурдни атракции и ритуали, насочени главно към привличане на чуждестранни туристи. Като, например, фолкмасаж чрез мачкане през дрехите, поставяне на лук по слепоочията за тонус, мазане на тялото с мас и разточването му като тесто с точилка, както и практикуваното още в славните балкантуристки времена ”опердашване от хайдути”, при което потърпевшите докрая не са съвсем наясно дали са били свидетели на безумна туристическа пошлост или са станали жертви на реално разбойническо нападение. Като своеобразен връх в скудоумието е сочена атракцията на келнери през 90-те години, които се маскирали с магарешки кожи, за да може VIP-гостите в тяхното заведение да ги пояздят, срещу бакшиш, естествено…

Иначе към края на лятото Жеравна е действително е прекрасна. Йордан Йовков се е връщал към нея в разказите си за Жеруна и в своите „Старопланински легенди”. Очевидно правнуците на неговите съселяни днес се опитват да имитират епохата, в която е живял писателят, но
тя едва ли има нещо общо с предлаганата комерсиална бутафория. А още по-малко с героите и творчеството на големия български творец.

За българина псето е лошо, зло куче. Ако е бездомно, то е злобно, отмъстително и опасно. Стотиците хиляди безстопанствени четириноги, чиято  неконтролирана популация през последните години буквално окупира населените места с наглата си агресивност и жестокост, са бедствие, с което местните власти не желаят, а и не могат да се справят. Напаст, която носи на хората страх, болести, физически страдания и понякога смърт.
Представително проучване на социологическа агенция за избирателните нагласи в София сочи, че столичани поставят битката с бездомните псета непосредствено след проблемите с боклука и мръсотията. Според силно занижени данни на столичната община от някакво неясно нейно „кучешко преброяване”, почти двата милиона жители на най-многолюдния български град са принудени да съжителстват с над 10 000 безстопанствени кучета, чиито глутници денонощно тероризират населението. Подобно е положението и в други населени места на страната – само през пролетните месеци в Благоевград, например, медицинска помощ на потърсили стотина души, изпохапани от изгладнелите глутници.
Европейски рекорди
Неотдавна софийски общинар, лекар по професия, се опита да стресне медиците и обществеността с шокиращите данни, че почти 60 на сто от случаите на заразени с кучешка тения в целия ЕС са в България, че една четвърт от заболелите са деца, че през миналата година само в столицата псетата са изпохапали почти 300 човека. Напразно. Оказа се, че след като държавата не успя да спази приетия със закон срок от началото на годината да глобява местните власти за липсата на приюти за ръмжащите глутници, реши  да удължи срока до 2016 година, когато е твърде възможно размера на демографски топящото се народонаселение да се изравни с бурната популация на псетата. Тогава може би ще стане ясно и кой е истинският победител в двубоя между българина и прокудените от самия него озверяли същества.
Джафкане или обещания?
В същото време властите, които европейските българи предстои да изберат на местния вот през октомври, ще се надвикват предизборно за това колко стотици левове струва на данъкоплатците залавянето и кастрирането на всеки агресивен екземпляр, какъв следва да  бъде размера на хонорарите на ловците на лаещите бездомници, колко големи ще са глобите за изгубени или прогонени от стопаните им породисти кучета и  колко безкомпромисно ще бъде отношението на властите към отглеждане на кръвожадни породи и дресирането им за участие в кучешки боеве със залагания. Както кога и с какъв намордник привилегированите домашни любимци ще могат да пътуват в градския транспорт, колко нови кошчета за екскременти /които, впрочем, никой не използува!/ ще заменят задигнатите вече за старо желязо, и най-важното – колко дълга трябва да е каишката за разходка на всяка от привилегированите породи.
Потърпевшите виновници
В същото време пясъкът за игра в детските площадки ще продължи да бъде обилно наторяван от волните опашати бездомници, хората със страх ще се прибират по домовете си през зимните нощи и ще се стряскат на сън от зловещия лай и вой навън, а възрастните, слабите и децата все по-често ще стават плячка на гладните четириноги „терористи” вилнеещи по улиците. Терористи, превърнати в такива от безотговорното и коравосърдечно общество. Същото, чиито членове често се ругаят на  „псета”…

В началото на ваканционния сезон българският министър-председател и неговият вътрешен министър обявиха, че в близко бъдеще се очаква масово завръщане на българските емигранти. Сега, към  края на лятото, въпреки проблемите в Европа и по света, подобни процеси не се наблюдават. Защо?
През май тютюнопроизводители в гр.Гоце Делчев упрекнаха премиерът Борисов, че когато построи магистралите няма да има кой да пътува по тях защото хората масово напускат страната. В отговор той се зарече за три години да върне българите от чужбина след като, както сам се изрази: „приключа всички проекти и оправя пътищата в страната”. По същото време при  представяне на поредните нови правителствени стратегии – за националната сигурност и за миграцията – вътрешният министър Цветан Цветанов обеща на изпитващите носталгия българи в чужбина „да се даде възможност /!/ да се върнат и работят” в страната, като това щяло да стане  „не само с административни актове, но и с политики”.
Камъните падат, падат от небето
През август, когато емигранти и гурбетчии обикновено се завръщат за кратко по родните си места, Институтът за икономически изследвания на БАН констатира, че въпреки безработицата и сложното икономическо положение в Испания /там  сега живеят най-много българи!/, едва 5 на сто от тях възнамеряват да се върнат постоянно в родината си, а близо 80 на сто от анкетираните почти 600 човека категорично отхвърлили подобна възможност. „Дори без работа е по-добре да се живее в чужбина, отколкото в България”, обявили повечето участници в допитването. От друга страна българи, живеещи в размирните тези дни квартали на Лондон, споделиха пред български медии, че каквото и да се случи при тях не възнамеряват да се връщат в родината си, която, по думите им, отдавна нямало какво да им предложи. По подобен начин разсъждават стотици българи, които предпочетоха да останат в намиращата се в гражданска война и бомбардирана от НАТО Либия, в обстрелваната с правителствени танкове Сирия, в нестабилния Ирак и в други опасни места по света. Само не в „спокойна” България, където според убеждението им, положениието е безнадеждно!
Да живей гурбета!
Статистиката сочи, че всяка година близо сто хиляди българи напускат страната без намерение да се връщат обратно. Това са основно млади хора, които желаят да учат, работят и живеят нормално по големия свят, главно в Европа и САЩ. Официалните годишни парични преводи на близо двата милиона работещи в чужбина българи към роднини и близки в тяхната родина, които възлизат на 2.5 милиарда евро, вече съставляват около 10 на сто от БВП на най-бедната европейска държава. Това, според някои финансисти, е формирало нов „гурбетчийски” отрасъл на националната икономика. Предполага се, че неофициално пренасяните в България средства имат подобен размер, с което общо вкараните в страната средства достигат внушителната сума от 5 млрд. евро! И може би тъмо в тези впечатляващи постъпления за държавата се крие обяснението защо от две десетилетия насам българските правителства само приказват за връщане на емигрантите, а всъщност стимулират техния непрекъснат „износ” по всевъзможни начини  – чрез санитарно ниското заплащане на труда, съзнателно поддържаните просешки пенсии,  негласното толериране на корупцията и тежката криминална престъпност, съсипване на образованието и науката, подкрепа на нехуманното здравеопазване, засилване на агресивната полицейщина и чрез още куп други подобни „репеленти” срещу собственото, най-вече младо, население.
Демографският епитаф
Неотдавна експерти припомниха, че за да започне някакво естествено завръщане на емигрантите в България, както това се случи например в Ирландия в края на миналия век, средният за ЕС БВП на глава от населението трябва да е надхвърлил 90 на сто. При годишен икономически растеж от 2-3 процента за тази цел на България ще бъдат необходими около 30-40 години. Период, който статистиците определят като демографски „терминален” и който напускащите завинаги страната определено предпочитат да изживеят в чужбина.