На 17-18 октомври 2011, седмица преди президентските и местни избори в България, лидерите на ЕС в Брюксел вероятно ще бъдат изправени пред вземането на истинско Соломоново решение по въпроса за българското и румънско членство в Шенген след като Холандия и Финландия се обявиха категорично срещу приемането на двете държави. От друга страна непременното влизане на България в зоната се превърна в идея фикс за сегашния кабинет, натоварена при това с куп вътрешнополитически кроежи и планове. Кое, обаче, остава встрани от продължаващия вече трета година политизиран български дебат за Шенген?
Изненадите на дребния шрифт
Общото в отрицателните позиции на Холандия и Финландия  за новото балканско разширяване на  Шенген се оказа, че към двете дунавски съседки липсва „пълно доверие” поради известния вече „недостатъчен напредък в борбата срещу корупцията” и дори  в „защитата на малцинствата” у тях. Така, въпреки изпълнените техническите условия за присъединяването, Хага и Хелзинки  изразяват съмнение в способността на кандидатките да защитават външните граници на ЕС, независимо от застъпничеството на ротационната председателка на съюза Полша, която компромисно лансира идеята за т.нар. „двустепенно” членство. Полското  предложение, обаче съдържа елемент, който продължава удобно да се премълчава както от българските, така и от румънски власти, а именно, че в проекта на практика се официализира връзката между наблюдението върху правосъдието и вътрешните работи на балканските съседки и допускането им в Шенген. А критичните оценки в мониторинговите доклади на ЕК, които неотдавна единодушно беше решено да продължат да се изготвят още дълго време, обикновено дават обилни  аргументи на противниците на разширяването  и те, както става ясно, не пропускат да се възползуват от тях.
С кого да се преговаря?
Поради видимата липса на приемственост в българската европейска политика /доколкото тя съществува днес!/, сегашното правителство, трето в петгодишното еврочленство на страната, така и не осъзна, че при отстояването на сериозни национални приоритети освен с ЕК са нужни индивидуални преговори ако не с всичките 27 членки на съюза, то с основните опоненти на въпросните приоритети и най-вече с влиятелните европейски държави. Къде е т.нар.европейска дипломация на София, която да преследва методично и настойчиво  шумно декларираните външнополитически цели на кабинета – влизането в Шенген и в еврозоната? Колко и на какво ниво контакти са осъществени с Холандия и Финландия през последните две години, когато тяхната съпротива за разширяването на Шенген вече имаше реални очертания? Ако някой си е представял, че рамкираната снимка на Ангела Меркел върху бюрото му е достатъчна за да накара западноевропейските членки на ЕС да застават мирно и да козируват пред София, това означава, че е налице наивно и  опасно объркване на елементарни европейски понятия. От друга страна демонстрирането на мускули на недоволство /особено предизборни!/ вътре в страната е едно, докато навън е друго – там обикновено се преговаря  настойчиво, компетентно и партньорски, каквито са обичайните практики на Стария континент.
„Честни” балкански очи
И още нещо – избирателното и политизирано възприемане на посланията от Брюксел неизбежно лишава българското правителство от възможността да осмисли правилно едно понятие, което присъства неизменно в аргументитите на всички, които се колебаят за приемането на страната в Шенген. То се съдържа в думичката „доверие”, която в най-бедната и  сочена за особено корумпирана членка на ЕС, уви, вече има само литературен контекст. Малцина днес интерпретират шенгенската зона като икономика, която е стимулирана от по-високата, специална степен на доверие към страна от зоната. Върховенството на закона също е доверие, което привлича инвеститорите с допълнителната сигурност за техните капитали. Охраната на външните граници отново е партньорско доверие и сигурност, че срещу пачка пари или златен накит през тях към Европа няма да текат имиграционните потоци от Близкия изток и Африка.
Шенгенската ДС
Тъкмо това доверие към България липсва. А и как да го има, след като сегашното управление непрекъснато прилага своите пословични двойни стандарти? Добре, в ход е отстраняването на бившите агенти на тоталитарните тайни служби от външнополитическото ведомство, но какво е положението в ключовото за шенгенското доверие вътрешно министерство? Там някогашната ДС продължава да властва чрез назначените и толерирани от същия този кабинет шефове на районни управления с агентурни псевдоними, ръководители на отдели в специалните служби с дебели досиета от миналото. Дори повече –  лице, което е било кадрови доносник в най-гнусния политически Шести отдел на комунистическата ДС, днес оглавява ключова държавна агенция по границите и има  достъп до висшите нива в Шенгенската информационна система/ШИС/! За какво международно  доверие въобще може да става въпрос в този случай, за „какви пет лева” се води сегашния „шенгенски” спор?
В крайна сметка България и Румъния ще влязат в шенгенската зона – това е тяхно право по регламент. По-добре  е членството  да стане факт по-рано, отколкото по-късно – времената са динамични, всичко бързо се променя, изоставането следва да се наваксва. Онова, което най-трудно се оправя, обаче, е репутацията на една страна. Особено когато тя е окепазявана цели десетилетия, а днес продължават трудно схващат как да я възстановят с достойнство.

Под аплодисментите на почти целия си кабинет, премиерът Бойко Борисов откри в София уникалния в Източна Европа музей на социалистическото изкуство. Кое, всъщност, е грозното в потайната инвестиция от 1.2 млн.евро, направена от правителството в условията на тежка икономическа криза и бедност на населението?
По съседски реших да зърна новото достояние на българската култура ден преди официалното му откриване. В ранната неделна сутрин взвод мургави хигиенисти /досущ както някога!/ съсредоточено миеха с маркуч новия ходник пред поредното комунистическо капище. А върху старателно подстригания райграс в оградения двор отново  се кипреха стотината знакови скулпторни фигури, които в продължение на половин век умиляваха, напътстваха, ръководеха и респектираха няколко поколения строители на социализма, сочейки тяхното светло бъдеще. Попитах се как стана така, че след 22-годишни напъни това минало да бъде някак си позабравено тежките каменни и бронзови фигури на тоталитарната човешка менажерия, тези изпаднали във временна „избена” немилост /но в никакъв случай незабравени от когото трябва!/ „непреходни ценности” на прословутия социалистически реализъм, отново получиха поредния си луксозен държавен апартамент срещу „скромната” за данъкоплатците в най-бедната европейска държава сума от 3.5 милиона лева? И защо те отново са огрявани от вездесъщата червена петолъчка от кулата на тежката гранитна крепост, наречена Партиен дом, приютила и  днес по законите на пролетарската приемственост демократичното парламентарно представителство?
Правим ботуши с кожа на клиента!
И понеже гледката беше толкова нереално шокираща, инстинктивно насочих фотоапарата си към монументалните чугунени зомбита, но…за първи път откакто снимам, не натиснах спусъка. Просто внезапно ме порази мисълта, че ако нещо все пак е ерозирало каменните тулупи на тези пропагандни комунистически чудовища, това съвсем не са били половинвековните ветрове, дъждове и снегове, а мултиплицирането на изображения им. Техните вездесъщи  образи бяха навсякъде – в учебниците на първолаците, във вестниците и списанията, в агиттаблата и пионерските кътове, в партийните клубове и комсомолските стаи, в кинохрониката, на черно-белия телевизионен екран, по най-оживените места на градове и паланки, покрай пътищата, та дори и по високите планински върхове! Замръзналите им монументални устни като че продължават да скандират поразително актуалните и днес агитационни дивотии, като „БКП – вдъхновител и организатор на всички наши победи”, „Дружба от векове – за векове”, „Рейгън – враг номер едно на Тутраканска селищна система!”, както и вечно зелената тодорживкова мисъл, че „Милицията принадлежи на народа, а народът принадлежи на милицията!”…
ТКЗС: Селянино, ти изми ли си яйцата?
Което, впрочем, обяснява отчасти защо точно преди избори властта инвестира в създаването на подобни историко-тематични „музейни” обекти, чиито експонати са били старателно съхранявани в препълнените с тях мазета на НХГ и са селекционирани с любовта на преданите познавачи от „град на град, от склад на склад, от мазе в мазе” за да се спаси всичко онова, което „ ромите не са докопали за старо желязо”, според думите на културния министър Рашидов. Както обяснява и сълзите на благодарност в очите на същия онзи твърд електорат, който само преди дни с церемонии откри втория паметник на диктатора Живков в Правец, отбеляза тържествено девети септември и декларира, че е готов с тяло и кръв да брани паметниците на чуждоземни войни с шмайзери, които се извисяват в големите градове. И който с развятите каменни байряци, вдигнатите заплашително метални пестници и сталинските „сърп и чук” изпраща старото си „ново” страховито предупреждение към любопитните, но за радост безразлични млади хора днес, мислещи главно как по-скоро да се махнат далеч от държавата, която вместо да им осигури възможност за прилично образование и работа, продължава да се занимава със странните глупости на техните баби и дядовци?
Вместо  мавзолей
Впрочем, още преди няколко години ми направи впечатление, че както в България, така и в  източноевропейските държави, бизнесът със сувенирни ушанки с петолъчка, фанелки с надпис „КГБ”  или миниатюрни ленинчета, хитлерчета и сталинчета, катастрофално запада. Просто на западните туристи това отдавна вече не им е интересно. За българските културен и финансов министър подобно откритие би било вече твърде късно, но частично те биха могли да компенсират гарантираните загуби от своя ретро-социалистически бизнес с обикновена колекция на восъчни фигури, каквито са изложени в музеите на мадам Тюсо в Европа. Колекция, която да покажат на мястото на новия музей, но вече като истински паноптикум на тоталитарното минало. Актуализиран, естествено и с негови съвременни носталгици.

След като САЩ се „разкихаха” икономически, а Европа е на път да заболее финансово, България изглежда възнамерява да бори епидемията с още корупция, скандали и избори.
Само преди седмица Съветът на ЕС по общи въпроси  единодушно остави в сила специално създаденият за София и Букурещ ”механизъм за сътрудничество и оценка”, с който се оказва помощ на дунавските съседки в изпълнението на препоръките, залегнали в ежегодните мониторингови доклади на ЕК. Надеждите за отмяна на унизителния механизъм рухнаха след като всичките 25 европейски партньорки на двете претендентки за влизане в Шенген и еврозоната консенсусно приеха, според деликатната европейска терминология, че България „има нужда от допълнителен напредък за постигане на убедителни резултати в борбата с корупцията по високите етажи, както и с организираната престъпност”, че няколкото скандални назначения в съдебната власт „не отговарят на стандартите за прозрачност и правдоподобност”, както и че въпросната съдебна власт „засега не показва решимост за реформа”, като конкретно се посочва липсата на закон за отнемане на имуществото, батаците в сферата на обществените поръчки, слабото и неефективно разследване.
Сливенски напеви
На този фон по настояване на ЕК правителството на ГЕРБ се оказа принудено да спре всичките 8 европроекта за строителство  за близо 30 милиона евро в община Сливен, където кмет е близкият приятел на премиера и някогашен футболист Йордан Лечков. Въпреки съмненията за тежка корупция и злоупотреби с европарите и текущата проверка на прокуратурата, въпросният кмет не само остава на поста си, но и се готви да участва в местния вот с подкрепата на ГЕРБ за трети мандат. И ако някога Сливен се хвалеше със своите перспективни бизнес планове, през последните десет години за града се говори главно като за гетоизирано средище на корупция и развъдник на експортна женска плът.
Мъни, мъни, мъни…
Това, естествено, е само един от многобройните примери. Неслучайно иначе обърканата от кризата в еврозоната Европа постанови, че не само ЕК, но Световната и Европейската инвестиционна банка ще оказват експертна помощ на България за усвояването на евросредствата, за което страната хронически няма нужния капацитет. А начинът на финансиране на европейските членки от бюджета на общността през 2014-20120 година тепърва ще бъде кризисно променен и коригиран в зависимост от реформите и реалните нужди, а досегашният „златен дъжд” на еврофондовете със сигурност ще се трансформира в дисциплиниращ инструмент за всяка отделна страна.
Евро има, евро – нема
В целия този хаос, управляващите в България изпаднаха в тотално предизборно раздвоение по въпроса за приемане на еврото. За по-малко от месец те се лашкаха между паникьорското си дистанциране от влизане в еврозоната до изпълнение на поетия ангажимент страната „да приеме еврото възможно най-бързо, въпреки кризата, обхванала ЕС”, както се изказа миналата седмица пред „Уолстриит джърнъл” не друг, а вездесъщият финансов министър Дянков. Тепърва анализаторите ще свързват удивителната еволюция в плановете на „повелителя” на българските финанси, който в края на юли обяви пред CNN, че след случилото се в Гърция „България не би приела да се присъедини към еврозоната в сегашното й състояние”, с диаметрално промененото свое и на своя премиер становище само броени дни след посещението на председателя на Еврогрупата Жан-Клод Юнкер в София и последвалото му окуражаващо българските евронамерения интервю в същия американски вестник. Отсега, обаче е видно, че в управлението на българското корабче в опасните води на световната и европейска финансови криза липсват опит и знания, няма и посока.
Бедни ми, Йорик!
Тъкмо тези фактори би следвало да бъдат определящи в предстоящия избор на българите за нов държавен глава и кметове. Защото в рамките на своите конституционни правомощия президентската институция би могла да компенсира с професионална експертиза, точни оценки и практически познания лутанията не само на сегашното, но и на всяко следващо българско правителство в очертаващите се сложни времена на Стария континент. И то не като заложник на партийни зависимости и пристрастия, а с аргументите на доказан международен опит и европейски знания. Каквито, уви, до болка известните „аркашки” от политическите централи не притежават. Те биха могли да превърнат предстоящия вот в спектакъл, но не и да го изпълнят с разум и реална полза.

Психолози твърдят, че най-критичните сезони за самоубийците са пролетта и есента. В България, която според Евробарометър, води първенството в ЕС по успешни опити за отнемане на собствения живот, суицидалната поточна линия работи целогодишно.
Прясно доказателство за неуморната дейност на българските самоубийци са серията разтърсващи случаи от това лято, сезонът, през който в песента на Гершуин се твърди, че „се живее лесно”. В началото на ваканционния август трима бизнесмени от различни населени места сложиха край на живота си заради дългове, вероятно значителни. След тях 55-годишен мъж с разклатени нерви реши спектакълно да си замине от този свят, планирайки да вземе със себе си и компания, като засили автомобила си срещу пътнически автобус на шосето до Сливница. За късмет пътниците успяха навреме да избягат от горящото возило. Само за едно денонощие в края на същия месец в София бяха регистрирани пет опита за самоубийство, три от които се оказаха с фатален край. После млад столичен Дон Жуан разстреля на пътя своя съперник, след което се гръмна сам, а през тази септемврийска седмица местните медии с разтърсващи подробности осветлиха отчаяното престъпление на 46-годишен охранител от малко градче на Североизточна България, който след като уби болнавото си 13-годишно момиченце, простреля жена си и побърза сам да си тегли куршума. Иначе бил много кротък и работлив човек, но затънал в тежки дългове за насъщния.
Керванът на смъртта
Тези дни българският държавен статистически институт изнесе данни, че през последните десет години близо 12 хиляди българи са причинили умишлено своята гибел, че най-много самоубийства са осъществени през 2000-та година /при излизането от тежката икономическа криза тогава!/, че конфликтите в семейството, психичните проблеми и младежките тежнения са сред основните причини за драмите, както и направи показателната констатация, че 75 на сто от самобийствата се извършват от българи и само 14 на сто – от роми. Показателна не за това, че ромите са с по-стабилна психика и по-добра екзистенциална мотивация от своите немургави съграждани, колкото че те практически не участват по никакъв начин в икономическия живот/доколкото го има в страната!/ и оттам ударите на кризата върху тях са косвени.
„Дон Педро лъже щедро на едро…”
Когато тълкуват суицидалните статистики, местните специалисти като правило са много предпазливи, особено по отношение влиянието на кризата върху решението да отнемеш собствения си живот. Те говорят за общо чувство на безизходица, всекидневен стрес и несигурнист, липса на перспектива, но… спират до причините за тези състояния на хората. Друг техен аргумент са психичните разстройства, но каква също е причината за повечето от тях? Колцина си задават въпроса защо след като българина хронически е на дъното по икономически показатели, удря дъното и по психичното си здраве, по усещането за субективно благополучие и удволетвореност от живота? И защо той е принуден постоянно да прикрива болката си без възможност да намери изход от житейските проблеми, да бъде постоянно жертва и губещ в сравнение с всички общества, които медиите щедро  му дават за еталон и модел?
На този етап, както обикновено, се намесват политиците, особено в разгара на поредната кампания за поредните избори. Сега, в навечерието на президентския и местен вот те вече започнаха да се възползуват от пълната обърканост, проблеми и грижи на хората с хвърляните, както казва поетът Валери Петров  „щедро на едро” обещания, чието неизпълнение впоследствие неизбежно ще доведе до нова дезинтеграция на обществото, на още по-голяма социална безпомощност и нестабилност в мисленето и поведението на неговите членове. А това със сигурност ще увеличи броят на онези, за които животът ще продължи да се превръща във все по-тежко бреме. И които сами решават да се простят с него.

Увеличаващите се случаи на насилие, най-вече сред младите и децата, все по-малко впечатляват българите. Проблемът, обаче, е не само остър, но и опасен.
Това че кметът на Шумен обяви еднодневен траур в града по повод особено жестокото убийството на 11-годишно дете едва ли ще трогне особено някой друг, освен неговите близки и успешно специализиралите се в „черната хроника” български медии. Както патетиката около не по-малко разтърсващият случай в София, при който 16-годишен юноша надупчи с нож тялото на свой 12-годишен приятел далеч не можа да наруши августовския ваканционен рахат на обществото. То, същото това общество, дори не забеляза как през юни в селско училище отново 14-годишен пубер заби острието в гърдите на седем годишно дете, а почти по същото време след семейна караница в Панагюрище тийнейджър намушка баща си. Или как през май, отново в столицата, 15-годишен Рамбо закла безмилостно бивш боксьор.
Излишните дъртаци
Никой, дори постоянно жадните за кръв и насилие местни медии, не обърна подобаващо внимание на резултатите от изследване на неправителствена фондация, констатирало през август  рязко увеличаване на домашното насилие над възрастни хора от техни деца и близки млади роднини. Терорът над потърсилите помощ близо 5000 жертви на насилие е бил упражняван основно в бедни семейства с безработни членове, в които децата са започнали да гледат на възрастните като на излишна тежест, от която следва да се отърват.
Според данни на полицията цитирани в българския печат, всяко шесто престъпление през първата половина на тази година е дело на непълнолетен извършител. Деца разбиват с нарастващи темпове домове с взлом, увеличават се кражбите от молове и магазини. Статистика от миналата година на експерти на МВР сочи, че 6 на сто от убийствата в България са извършени от деца, чиито прояви на насилие стават все по-жестоки. Данни на официалните органи сочат също, че всяко пето от сексуалните посегателства и 11 на сто от телесните повреди също са извършени от малчугани, тяхно дело е и всяко десето изнудване…
Простотия до шия
Какви, всъщност, са основните причини за тази младежка престъпност и насилие? Икономическата криза или сбъркания модел на българското общество? Загубата на традиционните семейни ценности или „светлите” примери за мафиотско подражание, с които медиите под една или друга форма буквално заливат съзнанието на подрастващите? Естествено всяка от споменатите причини допринася за влошаването на ситуацията, но като че основен фактор е изцяло катастрофиралото българско образование. В страна с най-ниския в ЕС бюджет за училища и университети и най-висок за полицията едва ли може да се очаква нещо различно.  Увеличаващият се брой безпросветно-маргинализирани и функционално неграмотни млади хора вече формира критичната маса, която принуждава все повече деца и младежи, в чието образование са инвестирали семействата, а не държавата, да предпочетат да учат и живеят в чужбина, а утайката от млади насилници, убийци, крадци и разбойници вътре в страната да се сгъстява до степен на социална експлозия, която би имала фатални последици за и без друго демографски обреченото общество.
Страшно е да се говори по тези въпроси броени дни преди началото на новата учебна година в България. А би трябвало, най-малкото заради малцината все още невинни същества, които за първи път ще прекрачат училищния праг. И които съвсем скоро могат да се сдобият с първото си джобно ножче. Просто така, за сила и… нападение.